ХуЛите - Където славеите плачат

Бях готова с теб да тръгна
и не знам защо избягах.
Черен беше като въглен
и горчеше листопадът.

И дордето си ме търсил,
тичах дълго – без посока.
В мен вилняха земетръси,
вила съм от студ и болка.

Тишина ме е вършала
в гневни бури от въпроси.
Сред мъгли потъвах цяла,
бях сълза в око на просяк.

В празни домове осъмвах,
гонена съм от трапеза.
Връзвах пустота на възли –
слаба бях да ги разрежа.

За какво съм ти – различна,
непонятна, непотребна?
Можеш ли да ме обичаш,
ако мракът ме обсебва?

Под клепачите ми звездни
блика, теменужен, здрачът.
Отведи ме там, където
нощем славеите плачат.

В.Й. 22 ноември 2018, София