ХуЛите - Милка

Боян се изправи, облегна се на тънкия сап на косата и избърса изпотеното си чело. Зарея поглед над ширналата се в зелена безкрайност ливада. ,,Малко остана. Утре ще дойда, и ще я довърша.“
От три дни ставаше по тъмно и по хладина, и започваше да коси. Преди пладне спираше и се отправяше към стадата, които брат му извеждаше на паша към Крушака в другия край на селото. Много имот наспориха. Много стада, много ливади, добитък, ниви... дал Господ! И последните години... едни такива – плодородни! Хамбарите все бяха пълни, а житото което жънеха – с едри, като момински сълзи, зърна. Усмихна се Боян и се отправи към големия орех в края на ливадата. Развърза извезаната бохча, която всеки ден, с много любов му приготвяше младата му невяста Ненка. Отчупи един комат от прясната питка и го натопи в дървената гаванка с дъхавата на сминдух шарена сол. Преглътна и жадно отпи от студената вода в бъкела.
Слънцето вече напичаше, росата се вдигна и тревата стана жилава – трудна за косене. По хладина, друго си беше – косата тънко пееше в ръцете му и тревата кротко полягаше под нея. А как ухаеше всеки откос... този аромат на свежест, който беше вплел в себе си жълтата песен на глухарче, сладката глътка на мента и риган, му спомняше за задявките с Ненка.
... Малка беше Ненка, но все идеше да помага на баща си. Кога да окоси някой ред, кога да обърне накосеното. И тук, под тая круша бяха седнали да почиват, когато Боян дойде пришпорил белия си жребец и им каза, че е откупил ливадата която косяха, от Лалю Бозаджията. Лалю нямаше животни и всяка година я даваше на Ненка и на баща й да я косят, само и само да не буренясва. Пребледня Ненка и леко се люшна възнак. Спусна се Боян, привдигна я и прилепи ухо до моминското сърце. Докато баща й донесе вода от Янтра да я напръска, Боян вече знаеше – ще я вземе. И я взе. По Димитровден вдигнаха сватба, а сега... чакаха първа рожба.
Изправи се Боян и се загледа към другия край на ливадата, където реката тихо миеше полегналия бряг. Съблече кенарената си риза, изхлузи цървулите и разпаса червения си пояс. Направи няколко крачки към реката и се закова на място. Присви очи и се загледа към брега. Позна я веднага! Беше Милка. Изгората на брат му.
Милка излезе от водата и изтропа няколко пъти със стройните си крака. Водата все още се стичаше по тъмната й кожа, а лъчите на слънцето я галеха и рисуваха по тялото й неуловими слънчеви зайчета.
Боян усети как тялото му се напрегна. Не можеше да откъсне очи от красотата, която излъчваше грациозното тяло на Милка. Искаше я! Искаше да допре устни до изваяната й шия. Искаше да вплете пръсти в кичурите надвиснали над черните й очи. Искаше я... Искаше да слее тялото си с нейното, а бедрата му да я обхванат с мъжката му сила. Спря поглед на изваяната й шия, където грееше герданът й от сини мъниста. Знаеше, че брат му ходи пеш на панира в съседното село Ботров за да й ги купи. Гиздеше я брат му... Обичаше я! И Милка го обичаше. Не се отделяше от него. Където и да отидеше тя го следваше. Но сега? Какво прави тук... Само за миг се замисли Боян и поприведен запристъпва към нея. Тя все още не го виждаше. Стоеше на едно място и гледаше към другия бряг, сякаш ей сега ще нагази отново в тихите води на реката и ще си отиде. Боян не искаше да чака. Жарта, която се разгаряше в тялото му избухна в пламъци. Без да откъсва поглед от нея, той се поприведе и откъсна стръкче маточина. Тихо запристъпя към нея, като едва неуловимо зашепна:
- Милке... какво правиш тук, момичето ми... Ела, ела, виж какво ти нося. Ела, не бой се! И аз те обичам! И аз те жадувам! Ела да те погаля само...
Милка се обърна към него и застана неподвижна. Той видя как се напрегна стройното й тяло. Усещаше, че само след миг ще избяга и че никога вече няма да има възможност да я има.
Боян протегна ръка и погали влажното й тяло. Милка не помръдна. Стоеше като изваяна, а водата тихо се плискаше в стройните й крака. Той усети топлината на кръвта й. Усети, че в този момент и тя жадуваше за онзи полет към слънцето, който те кара да забравиш всичко и всички... Усети и неудържимата сила, която замъгли разсъдъка му и само след крачка впи бедрата си в тялото й. Почувства всеки неин мускул, който внезапно се напрегна и видя неспокойния й поглед. Полу-извърнала глава към него, дълбокият й взор сякаш го питаше: ,,Какво ще каже брат ти?...“ Той, безмълвно долепи горещите си устни в тила й и нежно я погали.
Тогава се понесоха. Отначало бавно, сякаш взаимно се стремяха да намерят оня ритъм, който вплита не само телата, но и душата.., а когато белият синхрон на вселената сля желание, порив, любов към хоризонта и необузданата им страст за полет към светлината, Милка тихо изцвили, развя буйната си грива, и се понесе в галоп през неокосената ливада.