ХуЛите - Ехо

Новият асфалт насърчително летеше под колата, а юрналото се встрани от нея златно поле нямаше свършване. Само планините, далеч пред погледа и по-прозрачни от летния въздух, даваха граница на този безкрай.
Старият, очукан път забави движението, но зарадва очите с рошавия си, зелен тунел. Завоите се сгъстиха, а когато започна макадамът, колата се разохка. Благодарно спря във високата трева пред изоставената хижа, пълна с тишината на изпятите в нея песни за човешкото щастие.
Пътеката гостоприемно се поклони и с мекото си, пясъчно тяло въведе погледа навътре в широколистната гора. Птичето сопрано и баритонът на вятъра придаваха на иначе обикновените горски цветя, особен смисъл на причина - непонятна, но осезаема. Пътеката се надигна под краката, камъните спъваха. Тъмнозеленото на смърчовете и студеният въздух между тях бяха облекчение, но и атавистично притеснение. Смолистите шишарки хрускаха под краката, а килимът от медените иглички шептеше.
Към билото пътеката пак омекна, но, потънала между тях, едва удържаше напъна на високите чимове; жилавият клек се опитваше да спре натрапниците по нея. Горе, в простора на планинската пустиня, тя изчезна и само жълто-черните ръждиви колове водеха към хоризонтите - хоризонтите, които властно теглеха лакомото съзнание и объркваха... Объркваха с възникналия спонтатен копнеж да бъдат докоснати, преодоляни, погледнати от ръба им, но най-вече отвъд него, с лекотата на своята постижимост и с тъгата от циничния разум, че тя е невъзможна.
И тя остана там със сълзите си, разнищени от вятъра и с погледа, изсмукан от хоризонтите. Сетне слезе в старата хижа и в нейната сиротна тишина чу ехото на своето щастие.