ХуЛите - Фани

Още при първата ни среща, преди няколко месеца, нещо силно ме беше учудило. Такава стройна, млада и хубава, усмихната и уважителна, а сякаш стои малко на ръба… Не си спомням точно защо беше влязла в книжарницата.

Тази сутрин тъкмо изнасях рекламната табела навън, свеж и топъл се очертаваше пролетния ден, когато с усмивка ми поиска една цигара.
- С удоволствие, но ми е единствена. Така ограничавам пушенето - отговорих ѝ аз.
- Може да почерпя едно кафе.
- Благодаря за поканата, ще се поразходя малко и пак ще се върна – така ми отвърна тя.

След половин час отново влезе в книжарницата, в ръката си държеше цигара. И ме помоли за обещаното кафе.
И тогава започна да разказва за себе си. Половината неща така и не разбрах, скачаше от тема на тема. Имаше нещо силно в начина, по който намесваше Бог, но и някак плашещо за мен. Как мисли, че той не е доволен от праведността ѝ, от това как живее с приятеля си, който половин седмица е трезвен, а после пък пак толкова е в пиянски несвяст пропивайки парите, които са определени за месечния наем. Или как чува някакви странни бесове в себе си, когато отправя молитвата си пред иконите в близката църква. И колко много ѝ е било трудно, когато е работела като камериерка по дванадесет часа на ден за смешните четиристотин и осемдесет лева, както тя ги нарече. Сега чака една друга работа, на половин работен ден, но малко се съмнява, че ще може да се справи с нея. Но пък е така хубаво да си на държавна работа, с точно определени задължения и работно време.
Слушах я, дори не ѝ отговарях на редките въпроси, които ми задаваше. Защото беше ясно, на нея ѝ трябваше не събеседник, а слушател. Все пак не всеки така търпеливо можеше да понесе натоварването, която тя стоварва върху този отсреща, така Фани ми каза, когато ѝ правех компания да изпуши цигарата, която преди половин час беше сигурна, че все някой ще я почерпи… Но когато започна да говори за това, че Той иска да ѝ каже, че трябва да си помисли дали да отиде в манастир и да стане послушница там, не се стърпях.
- Най-важното нещо на света, това си ти самата. Така трябва да се чувстваш, ти си най-важната. Никой друг не може да ти се бърка във взимането на собствени решения.
- Но ако не го послушам, няма ли да го обидя, Той ако ми обърне гръб- попита ме Фани.
- Животът си е твой, ти си на върха, всичко останало е по-долу.
Не знам точно дали ме разбра, какво исках да ѝ кажа.
После ме попита нещо за мен, но си личеше, че мисълта ѝ е някъде другаде.

След малко се разделихме. „ Обаждай се”, махнах ѝ с ръка, може би час беше стояла в книжарницата.
Така си мина и този ден, в който освен пролетта, при мен дойде и една млада хубава жена, която аз нарекох Фани…

11.04.2018. Любомир Николов