Весели пуканки с комерсиални и с церебрални смущения - Част 11

Автор: rygit
Дата: 06.03.2018 @ 15:16:06
Раздел: Романи


Хващам количката и тръгваме. А докато вървим започвам да и разказвам за Мой Човек. За Случката с килима. Как съм усетил, че нещо невидимо ме е блъснало когато той ми налетя. Какъв гаф е станал с манистото на Мечтателката
. За общото отношение към него в Центъра. Как треперя в очаквания около оперативката и Дамоклевия меч висящ над Мой Човек. За Преводача. За помощта, която той оказва. Как някой от потребителите си имат странен начин за безсловесно контактуване по между си. След това споменавам за случилото се с Флекси. Описвам странният й вид и почти неземния й образ. Допълвам разказа с появата на планетната система, която ми се завъртя пред очите без никой друг да я вижда. Не пропускам и твърденията на Бялата Престилка, че когато долу в Центъра има празненство - горе на последния етаж Музите на Тихите води си правят купон из главите им. Казвам и за въпросите на колежките какъв би и бил мотива й да остане на работа и защо изобщо се раждат такива деца. И завършвам най прясната случка - с гафа, който сътворих този четвъртък, опитвайки се да се правя на много по-умен от колкото съм шофьор. Тя ме слуша може би час и петнайсетина минути без да ме прекъсва. Накрая когато почти бяхме преполовили товара в количката се обръща към мен с усмивка:
- Леле Горски никога не съм предполагала, че един център за хора с увреждания може да бъде арена на такива интересни събития. А още и толкова мощен извор на проблематики. Че то кое от кое по-колоритни…
- И аз така Флаерче. За това съм ти много благодарен, че ме провокира да започна там.
- Истина ли казваш? Аз ли бях провокатора? Ама чакай! До колкото имам спомен… Не бях много убедена, как там ще е точно твоето място…
- То и това ме мотивира я! Вярно и двама други човека имаше които се явиха твои подгласници… Но ти бе толкова уверена, че не ставам. И как дори три дена няма да издържа… Че аз като се напетелчих…
- Ахаа… И по Бай Ганьовски си рече: „Кой аз ли няма да мога!?“ И казваш Горския скокна от високото в дълбокото… - смее се на глас Флаерка
- Абсолютно си беше така - признавам! И от Горски станах Пинокио Лентяйков! То ако знаех, че е толкова забавно и интригуващо там… Ни за миг нямаше да се колебая преди скока.
- А сега?
- Сега съм на върха на чуденката си от всичкото това стечение на обстоятелствата!
- Къде си? Къде си? – смее се отново на глас тя.
- Там горе на върха на най-удивителния знак на шофьорските си впечатления съм – соча аз към небето и добавям – Знаеш ли Флаерче все едно съм влетял в някаква друга човешка вселена. С някакви непонятни измерения корено различни от тези нашите – на обикновените здрави хора.
- А какво пък толкова им е непонятното? Да не би секундите да имат бенки. Седмиците да мятат перчеми… Географските посоки да са от звуци… А тежестта на телата да се определя от количеството светлина преминаваща през тях за единица време.
- Не мога да си представя как един час може да е луничав като Пипи Дългото чорапче… Почивните ми дни да имат алаброса на Антонио Бандерас... А на всичкото от горе в магазина да ми претеглят каймата не на кантар, а на светломер… - опитвам се в динамичен порядък да и вляза в тона аз, но после укротявам топката и спокойно продължавам – Ма що пък! Може би до някъде си права. Определено в главите на много от Потребителите основните измерения като времето и пространството не са във вида, в който ние сме свикнали да ги осмисляме.
- А как са?
- За някой от Човечетата тези наши структуроопределящи понятия или почти не съществуват… Или най-малкото не са базисни.
- В смисъл?
- Много от потребителите никога не бързат за никъде. И по принцип нямат нашите страхове и притеснения. Да речем че ще закъснеят. Или ще подранят за нещо или за някъде... Но пък стриктно държат за техни си персонални норми и граници. А най-интересното е че някой от най-големите наши страхове за тях са весели смешки. Както и обратно! Някой от нашите леки и безобидни шеги за тях са смъртоносни заплахи…
- Вярно ли? – смее се добродушно моята събеседничка – Аууу, наистина не мога да повярвам – включва на тиково мигане с онова си око тя, опитвайки се да имитира учудената поза на Маколи Кълкин от „Сам в къщи“ , но сакатата ръка не я слуша много, много.
- Нещо такова се случва – да! - ръкопляскам аз на тази театрална ситуация, при което тя леко се покланя и почти извиква:
- Браво и на теб Горски – като в следващия момент на свой ред ме дарява с аплаоуд.
- И за какво е бравото? – питам учуден.
- Ето, че можеш да обясняваш и то никак не зле. За това е моето „Браво!“. Само дето си мисля, как публиката ти в мое лице не е много правилно подбрана.
- Така ли?
- Да Горски! Аз тези неща ги знам по-добре от обикновените здрави хора… Не мислиш ли?
- Мисля! И точно за това исках да го изложа тук пред теб. Защото знам, че ще ме разбереш ако ти кажа как нещата в Центъра се доближават до нещо като Галактическо-Униеврситетска болница.
- Чак Галактическа ли?
- Да! Междупланетна болница в която отклонения от нормалните човешки форми от Космоса по неведоми пътища са събрани на куп. Още и не са оставени ей така на произвола на съдбата. А стриктно биват наблюдавани от нас и от… И от… - замислям се над последното „И от“ , защото осъзнавам, как то само ми изхвръкна изпод езика
- И от… - спира на място Флаерка и ме поглежда – И от кого още?
- И от не знам дали е точно казано от кого… Или може да се добави и от какво!
- Е как?
- Така! Винаги когато съм в Центъра имам някакви необясними усещания, как някой ме наблюдава. И то по доста особен начин.
- Ооо…! Тук става интересно…! И как е организирано наблюдението там?
- Ами не знам. Някак си имам странната догадка, че не само ние наблюдаваме потребителите. А понякога и Човечетата ни наблюдават по техен си начин. И понеже почти непрестанно чувствам гъдела на нечий поглед по себе си… Се усъмних дали пък може би някъде няма да има скрити камери за видео наблюдение… Дори Шефката питах! Но тя ми отговори, че си внушавам.
- Дааа! Горски наистина всичкото това звучи малко параноично, но от друга страна и много любопитно… Поне за мен като медик…
- Но знаеш ли Флаерче! Извинявай че те прекъснах! Но друго едно нещо още по-много ме учудва…
- Кое?
- Като споменах за Галактическа Болница и непонятното наблюдения… Че ми иде на ум и другото като въпросителна…
- Какво?
- Че от твоите колеги от университетите по медицина, психология… И от колежите за подготовка на социални работници няма грам студент като доброволец при нас?
- Че какво толкова те учудва?
- Ами след като на мен простоватият шофьор ми е толкова интересно… Някак си не мога да схвана! Как пък никой от тези студенти, които учат точно за това, не се интересуват от практическата част на учебния си материал?!
- Еее студентите си гледат купоните и сесиите…
- Добре! Да приемем че това е студентската представа за академична реалност! Но те са млади, зелени и неразумни! А техните преподаватели? Те защо се губят като вразумяващ фактор? Млад специалист без пряк опит в практика не е нищо повече от едно самоуверено книжно колежанче?
- Вероятно е така! – усмихва ми се малко сконфузена Флаерка - Може би и за това няма да ми бъде лесно да ти отговоря веднага на всички въпроси – намигва ми с другото око тя - Защото и аз съм едно такова колежанче – нали така?
- Е хайде да не е веднага, но ако може да е по-скоро – недоумяващо отговарям аз смутен от палавата й закачка.
- А поне били ме насочил откъде искаш да започна?
- Най-належащо ми е за сега да си оправя отношението с колегите. Ще моля пак да ми припомниш някой изказани от теб твърдения.
- Кои?
- Какво имаше в предвид около хуманизма и отношението на родителите към вас децата с увреждания.
- Я ми припомни! Какво толкова съм ти казала, че ти перефразирайки ме така разсърди колегите си?
- Твърдеше, че не било въпрос на върховна хуманистична проява да се спасяват децата с увреждания.
- Неее! Не може чак толкова остро и така постно да съм ти го казала… Във всички случаи е имало и още нещо като разяснения.
- Май точно разясненията не помня. Единственото за което се сещам, е че ставаше въпрос как в случай с проблеми при раждания на децата с тежки увреждания, е редно да се пази по-скоро живота на майката от колкото на бебето.
- Ааа… Това е съвсем друго…
- Да и още дълбоко подчерта, как никак не е хуманно родителите на такъв безнадежден от към здраве тип деца да се вторачват в тях до вманиачаване.
- Аахаа…! Еее…! Ами да! То аз пак съм си на това мнение. Но ако ти по този начин си им го казал на хората. Нищо чудно тези от тях, които имат деца в моето състояние - да ти се сърдят.
- Така и стана.
- Нормално! А я кажи! Какво значи за теб думата хуманно? Но ако може без клишета!
- Е ние хората с нашите технически изобретения нали сме най-умните и силните същества на планетата. Знаейки това можем винаги да намерим човечески начини да не сме жестоки, с който и да е друг човек или животински вид.
- Нали помолих да няма клишета!
- Ами Флаерче аз май никога не съм се замислял над това понятие. Ако не искаш да ме мъчиш - направо си ми кажи какво мислиш…
- Хуманност означава днешните ти действия да са оптимално благоприятни за хората и окръжаващата ни среда в трите времена.
- Това пък с времената какво значи? Хайде за средата на живот ми е по-ясно…
- Как какво?! Да се държиш или постъпваш спрямо хората, животните дори и с неживите неща така, че да нарушаваш във възможно най-малка степен Миналото, Настоящето и Бъдещето.
- Ясно! – клатя утвърдително глава и отсичам - Пак нищо не разбрах – после и се усмихвам и откровенича - Ма то и за това може би и оплетох конците…
- Добре! Да опростим заданието. Дай да уточним какво означава да си нехуманен или жесток към човек с увреждания?
- Е жесток то е ясно. Ама за нехуманен не съм сигурен…
- Защо да е ясно. Има различни гледни точки както за жестокост така и за хуманност. На пръв поглед нехуманните или жестоките според общите разбирания за човечност неща, понякога са дори много справедливи. Но за да достигнем до този извод ни е необходимо да се позамислим малко извън общоприетите клишета. За това и те помолих да ги избягваш.
- И ако кривна от клишето какво бих видял?
- Ами че не рядко някое строго до нечовечност наказание в последствие има свой хуманно възпитателен ефект. Или обратното има неща от които не бива да се страхуваме. Например когато видят едно хлапе да къса задните краката на скакалеца на пръв поглед това е едно жестоко деяние. И някой родители изпадат в паника как ако оставят дето да прави така то едва ли не ще го подтикне към садизъм. Но трябва да знаеш, че това не е жестокост, а любознателност. И не бива да се притесняваш че впоследствие детето ще стане Джак Изкормвача.
- Може! Но как така да сме нечовечни, а успоредно с това да бъдем принципно справедливи? Не го разбирам това! Или може би ми казваш, Животът понякога е жесток, но справедлив.
- Е ако искаш да сме плътно на ти с клишето то е: „Строг, но справедлив!“ Ама и „ Жесток, но справедлив“ ми върши работа.
- Трудно ти следя мисълта. Но може би е защото не съм имал трудностите на твоите родители.
- Вярно е! Никак не е лесно да отглеждаш или дори само да съжителстваш с недъгаво дете като мен. Но най-интересното в тези случаи е, че повечето хора включая и самите родители на такива деца възприемат появата на такова отроче като жесток шамар от съдбата. И в повечето случаи всички жалят родителите. Защото видите ли те самите деца били невменяеми и не оценявали в пълнотата на нормалната човешка логика тежестта на положението си.
- А то не е ли така?
- Не винаги е точно така!
- А как е понякога?
- Понякога високо функциониращи като мен представители много добре разбираме, че е адски трудно и неприятно да бъдеш отглеждан като такова дете. Още повече ако непрекъснато бъдеш облъчван с глезения водопад от съжалително превзети реплики.
- Глезен водопад?
- Да! Чрез който те уж се опитват да не признават невъзможностите ти да си обикновен човек. Но на практика ежеминутно ти го натякват. Ето това според мен вече е много по жестоко от колкото да късаш краката на скакалеца за да разбереш как са закрепени..
- Наистина не мога да преценя?
- Вярвам ти че е така! За това и ти го казвам. Трудно е за обикновен човек да смели логически, как нещо живо, слабо подвижно, по скоро приличащо на безмисловен зеленчук си има своята логика. Че дори и подобни на човешките емоции. То може би и за това когато някому се случи да има церебралче като мен определени понятия от типа на жестокост, човечност, добро и лошо придобиват по-други нюанси като значения.
- Защо нюанси? Самия факт, че отглеждаш едно такова дете, не е ли сам по себе си акт на върховна хуманност?
- Нали това се опитвам да ти кажа! Зависи от гледната точка.
- Мисля точно тук забоксувах в четвъртъка. Аз имайки си моята гледна точка. Те вероятно своята. Признавам. Може би защото никак си не ги усетих като мислене и емоция. А колкото до теб - направо не те разбирам като логика! Особено в онази част с глезенето.
- В много училища за деца с увреждания им се внушава, как всички други хора са длъжни да се съобразяват с такива като тях и мен. Което е тъпо. Никой за нищо не ми е длъжен. Да! От морално етична гледна точка, ако имаш вътрешната нагласа или възпитанието би ми помогнал на улицата на някой от нас. Най-малкото като не си позволяваш да паркираш на мястото за инвалиди. Въпреки, че там е най-близката и удобна позиция до входа на магазина. Но в никакъв случай не считам, че някой ми е длъжен с нещо извън общо приетите норми само за това, защото аз съм инвалид. И си мисля, как този мой поглед на нещата е много по-близко до естествените ситуации и нагласи в обществото от колкото другия.
- Другия?!
- Да префърцунено съжалителния! Защото порочната логика е, че средата ни е длъжна напълно безусловно… - почти се запъхтява от емоция тя.
- Длъжна за какво?
- Така мислят нашите. Че обществото като среда е длъжна да се променя спрямо непълноценния индивид. И това не само идея или мимолетно становище. Това е издигнато в култа на някаква церебрална утопия, която ги кара със силата на неистов мисловен паралич да вървят срещу посока на естествените според мен норми във всеки един реален живот.
- И защо така?
- Защо ли?! Ами и аз не зная защо е тази тяхна огромна ненавист към всичко естествено в ежедневието на здравите хора. Всеки път има давам пример със себе си. Че въпреки завидните ми познанията в медицината, никой хирург не би ме вземал в екипа си. И това е нормално и естествено. И какво? Понеже имам проблем с едната ръка дай да ходя по митинги и да искам фирмите производители на хирургически инвентар да си променят промишления дизайн… Или пък клиниките да си преаранжират интериора на операционните зали само заради мен. Нее! Не е реалистично това. Колкото и да ни е тежко на нас хората с увреждания трябва някой реални неща да си ги признаем. И в никакъв случай да не си заравяме главите в пясъка. Като например да се борим здравите да се приспособяват спрямо нашите недъзите винаги във всичко и във всички случаи. Най-малко защото ние сме с най-различни по вид и естество дефекти. И на едно публично място няма как да има еднакви удобства за глухите, слепите, немите, куците и тези с недъзи в ръцете. Все на някоя от групите ще им е донякъде дискомфортно.
- Да с това съм съгласен!
- Има и друг момент Горски. Ако искаме от публичните финанси да има достатъчно за тези от нас, които наистина са в пълна невъзможност да полагат полезен труд… Трябва тези като мен по-добре функциониращите да се опитваме да работим. Поне каквото ни е във възможностите. А когато го правим трябва да ни е ясно ,че бизнеса е във вечна форма на война. И никой работодател не е длъжен да мисли повече за нас от колкото за това да спечели някое бизнес сражение. С което съответно да повиши икономическия потенциал и рейтинга на фирмата си. Защото една заплата преди да се раздаде трябва по някакъв начин да се заслужи като се изработи.
- Еее да де ама те някой от тези хора трудно ги разбират тези естествени бизнес положения. Но другото което каза много ми хареса. Дето самите вие трябва да имате хуманно отношение към себе си и здравите за да имате реален шанс да получите аналогично отношение на среща .
- Така е! - съгласява се с мен Флаерка и сочи към онова око, което е нещо като индикатор за нейната емоционална приповдигнатост и продължава – Старите хора нали казват: „Погледни ме с едното око, за да го сторя и аз за тебе с двете! – след което ми се усмихва и продължава малко по-спокойно - А колкото до Хуманизма! За мен ако човек наистина е хуманист би било редно да мисли доста по-глобално за наследниците, който създава. Особено ако се случи да му се роди дете подобно на мен. Точно тогава не е редно родителите да се вземат на сериозно като особени родители, въобразявайки си това онова…
- А в какво според теб трябва да се изразява тази глобалност?
- Човек е редно да мисли и живее така, че да може да даде шанс не само на прекия си наследник….
- Ми?!
- Трябва да мисли и да се действа така, че и внуците на неговите правнуци да го споменават с добро. Ето сега и аз ще използвам едно клише! Човек не е мъртъв дотогава докогато някой го помни и споменава името и делата му. Защото вманиачаването само в единственото ти недъгаво дете, само по себе си не води до нищо добро - размахва Флаерка сакатата си ръка, намигва ми няколко пъти с онова око с което има тик и продължава почти в документален тон - Мога например да ти кажа, че в древна Спарта такива като мен са ги убивали.
- Ухаа… Звучи грозно.
- Може! Но е било така.
- Това пък никак не си го обяснявам. До убиеш дете само защото то не е като теб?!
- Не е защото не е като теб. А защото не е като всички хора около теб. Има разлика. По този начин предците ни са правили собствена втора цедка като контрол за чистота на гените.
- Опалааа…! Тук май към идеите на Втория Райх малко отива работата.
- Не точно.
- Е как?
- Така! Спартанците не са правили етническа, религиозна или идеологическа чистка. Ограничава ли са се само и единствено в рамките на физическите и психическите недъзи. И то само в рамките на техния си народ. Те не са искали да променят другите градове държави в древния свят. Нито пък да ги превръщат в техни роби. Дори не са се опитвали да принуждават другия свят да бъде като техния.
- Може! Не съм запознат със спартанската история. А какво според теб си въобразява един такъв родител на недъгаво дете – а Флаерче? Да речем твоите родители какво ли са си въобразявали?
- Обикновено някой родители. Отварям една много важна скоба - Не всички! А само някой сред които за съжаление са и моите… Та тези хора залитат в посоката на това, че щом са се посветили изцяло на това единствено дете… Значи са възвишено най-човечните. И драматично най-героичните родители хуманисти на земята. Пък видите ли другите хора със здравите и обикновените деца са някакви тъпи посредствени и нечувствителни непокисти. И никак не разбират страданието на увредените. Защото на самите тях им било много леко. Ами не мога да се съглася. Само си представи една майка с дете като мен в парка. Седи и си чете книжката, обирайки от време на време погледите на състрадателните минувачи. И една майка с две момчета близнаци които не мирясват ни за миг. Тичат скачат и се закачат. И във всеки един момент някой от тях може да се нарани. Така че има и така и така около всяка една грижа щом иде реч за дете.
- Добре! Добре! Ама аз нали казах, че точно с подобни твърдения вече си изпатих.
- Вярвам ти! Знам колко ми бе трудно да обясня това дори на собствените си родители.
- Кое това?
- Че след мен не са си родили друго читаво дете. Защото те като родители нямат никакви увреждания. И в рода и на двамата също няма недъгави хора. А аз съм си някаква чиста случайност. Та за това си мисля, как неразбирането именно на естествения хода на нещата е пагубно.
- А кой е естествен ход?
- Този! Че Природата винаги се стреми към оптимално съвършенство но никога към идеален перфекционизъм. А поради тази причина дефектите, който се получават понякога в производството на живот всъщност носят и своите съответно ползи в самия него и за самия него. Важното е да ги откриеш къде са какви са и как да се възползваш от тях най-рационално.
- Казваш важното е да съумееш да превръщаш дефекта в ефект.
- Точно! Важното е човек да успее да открие защо тук и сега му е поднесено това изключение от мултипликационното правило на себеподобните му. И си мисля че такъв тип родители като моите ако разберат тази истина… Тогава може би няма да го има и това тяхното самоубийствено вторачване в такива като мен…
- Казваш понякога е по-трудно да си човек като теб особено ако имаш такива всепоглъщащи родители, от колкото самия ти да си такъв родител.
- По-скоро не е само трудно ами си е направо ужасно! Трябва да ти призная, че един такъв опит за пълно родителско обсебване е на милиарди километри отдалечено от понятието хуманно отношение. Направо си е чист семеен садизъм продиктуван от абсолютен нарцистичен егоцнетризъм. А между другото и при мен малко като при теб се получи - по бай Ганьовски.
- Кое?
- Това им перманентно натякване, че аз не мога да битувам както другите - здравите хора, за мен бе един много силно мотивиращ фактор. Особено в борбата ми да бъда пълноценна в нещо по какъвто и да е начин. И противно на тяхното становище че съм безпомощна жертва на обстоятелствата много силно исках да съм интелектуално, физически и икономически поне донякъде независима.
- Нямам поглед върху този тип взаимоотношения… - не успявам да довърша защото Флаерка е набрала инерция и продължава:
- Не ти и трябва. Излиянията са от типа на: „Нашето бедно дете, та нашето недъгаво бедно дете!“ И още и илюзорни вменявания, за които вече ти казах, как всички трябвало да се съобразяват с мен! Е и разбира се респективно и с тях! Друго не ги интересуваше. А дали тяхното дете ще има деца? Дали неговите евентуални деца ще имат деца - над това никой не се замисляше. Защото може би всеки от този тип родители, като моите не откъсват мисъл от личната, обида която им е поднесла съдбата… Или от чувството си за вина, ако самите те знаят, че поради необмислени предишни свои постъпки са допринесли за този недъг.
- Даа… Предполагам никак не е лесно да раснеш в такава среда!
- Така е! Пък то аз лично бих била щастлива, ако имах братя и сестри. И да речем дори и ако аз не мога да имам деца… Бих се радвала да видя, как моите братя и сестри имат здрави и читави деца… И че те ще имат също такива. И че родът ни благодарение на моите най-близки роднини ще го пребъде във времето. Все пак по-добре е да има някакви разведрителни радостни мигове във фамилията от колкото само една непрекъсната драма. За това и доста се рових по темата. И знаеш ли какво открих?
- Не?
- На времето и по селата и по градове е имало такива случаи. Та дори в семейства с седем осем деца все се е случвало да има по някое недъгавиче. Но никой не е правил драми от това. Гледали са си го докато могат - и това е.
- Ахаа… Това ли е то хуманното според теб?
- Да! Точно! Та в контекста на казаното за Миналото Настоящето и Бъдещето преди малко… Хуманно за мен означава да милееш за своето лично поколение точно толкова, колкото и да си обърнат с лице и към целия си род. Още към нацията и народа си. И дори към цялата човешка раса на Планетата. Това е чистия Хуманизъм. Защото в края на краищата един човек се ражда на тази земя с една единствена мисия - да го бъде и пребъде човечеството. А не за да го бъде единствено и само едно му дете. За това и може би всяко живо същество се бори за оцеляване на вида си по този начин. Грижейки се за прякото си потомство, но и оставайки вярно на навиците и природата на себеподобните си като общност. За това и не приемам егоцентричните писъци на което и да е тесногръдо изкривяване. Дори то да е прикрито зад паталогичния емоционален параван на псведохуманните самосъжалителни вопли на някоя разридана семейна двойка. Па било то и от моите собствени родители.
- Флаерче доста искрено и истински ми звучиш. Но да си призная без бой - аз нямам нито твоите лични наблюдения и преживявания. Нито пък твоето образование. И едва ли бих бил убедителен - дори на четвърт от това което чух. А някой друг по-така достъпен аргумент нямаш ли? Или такъв който поне да не е чак така осъдително критичен към този тип родители?
- Имам разбира се! Той света нали е дуалистичен. Има и неща, около нашето съществуване, които изглеждат много по-красиви като думички… И представляват доста по-светлата страна от смесената на вкус истина за нас хората с увреждания…
- Флаерче а ще ми позволиш ли да проявя греховното си чревоугодничество помолвайки те да я чуя и тази по-вкусната страна на истината!?
- Щом молиш и особено ако ти е интересно ще ти я сервирам.
- Да наистина те моля. Интересно ми е – даже много.
- Горски обръщал ли си внимание, как в световен мащаб любовта между нас хората намалява с всеки изминат ден.
- Така е! – усмихвам и се аз.
- А не мислиш ли Горски, че този дефицит за любов се случва поради простата причина, че повечето хора в съвременния свят си мислят само и единствено за материалност. И за това как да експлоатират другия в собствена облага.
- Това ми звучи нещо като крайно ляв уклон… Или поне като някакъв пролетарски словесен концентрат. Флаерче няма сега да си говорим за Нео Маоизъм – нали?
- Не няма! Въпреки че не съм уверена дали съм точно на ясно какво ми казваш с това Нео Маоизъм… - усмихва ми се тя.
- За идеологията на китайската комунистическа партия те подкачам. Или по-точно за културната революция унищожила вековни храмове в името на човешкото равенство ми беше мисълта!
- Не! Не ! Не! Само за чиста човещина ми се иска да говоря. Не за партийни идеологии.
- Е! Ако ще е само от човешката страна на неща… Може да се каже, че има някаква доза истина като световна тенденция! Парите да бъдат издигани в култ, а любовта да бъде осмивана като нелепа слабост на човешкия дух и на волята ни. Не на малко места съм срещал да сравняват любовта с нещо като емоционален прът в колелата на икономическия ни просперитет.
- Добре казано Горски! А ти знаеш ли, че когато в едно семейство се роди дете с подобни на моите недъзи, то се превръща в център на силно концентрирано добронамерено внимание? Както в очите на неговите родители така и в тези на най-близките около тях.
- Е! Аз си мисля, че при появата на всяко едно дете го има този момент с голямото внимание! Вече до каква степен е концентрирано не мога да кажа. Но в повечето случаи си е откровено и добронамерено.
- Мислиш! Но не можеш да си представиш, как точно появата на дете с уреждания в много от случаите поражда огромен изблик на една кристална любов. Стигаща както казах до степени дори отвъд границата на нормалното.
- И какво е обяснението ти за разликата между концентрацията на изблика при нормалните деца и тези с увреждания.
- Може би защото конкретна радост от събитието няма как да бъде проявена при децата с увреждания. И тогава тя - радостта се превръща и дори се преекспонира в допълнителна доза безкористна любов
- Чиста от корист любов ли? А има ли користна? – усмихвам и се аз.
- Има разбира се. Има цели общества в които бракът по сметка е над всичко. И братът ерген е длъжен се ожени за вдовицата на починалия си брат за да не отиде наследството в друг род.
- Не съм го чувал това. Пък и то това любов ли е? И защо е така? Нали всичко правим за децата си!? Защото те са нашето обозримо бъдеще?
- Горски не всички хора по земята са точно на такава вълна като твоята. Някой правят деца заради собственото си самочувствие. За да си докажат, че могат да са родители като еди кой си приятел и роднина. Други за да спасят брака си. Трети защото са им казали, че късно родените деца подмладявали и разкрасявали лицето… Пети, за да вземат социални помощи за многодетни семейства. И така нататък. Ти за планирано забременяване не си ли чувал?
- И да съм чул нещо някога… До този момент не съм му обърнал никакво внимание… - усмихвам и се издайнически и започвам да откровенича - Те моите деца… И двете… Ако съм честен бяха предимно непреднамерено и крайно непланирано заченати…
- А я си представи Горски, как ти би обичал дете, което никак не покрива критериите ти за твоето бъдеще. И това дете всъщност се явява нещо, като твоите стари родители.
- Дете като родителите ми? Това не мога да го осмисля така отведнъж!
- Ми да! Ти от недъгаво дете като мен няма, как да очакваш бъдещи човешки радости.
- Честно Флаерче това не мога…! Или по-скоро не искам дори да си го и помислям! Камо ли да си го представям!
- Предполагам! Все пак опитай само за миг да се видиш в позицията на такъв родител. Имаш такова дете! Знаеш много добре, как от него не може да се очаква нищо. Но въпреки това го обгрижващ с всичката любов, която може да блика от твоето сърце.
- Предполагам че това и така се случва. Поне като гледам Весито и родителите на Човечетата в Центъра…
- Така е! И нямат друг избор! С повечето такива родители е така. За това казвам, че тези хора и тези семейства се превръщат в едни ярки звезди на безкористната и безнадеждно дълбока човешка любов и обич. И това никак и от никого не може да се отрече.
- Сигурно е така. Аз също не бих го отрекъл!
- Нали ми каза преди малко, как една твоя колежка те е попитала защо се появяват такива като мен?
- Да!
- Ами замисли се.
- Замислям се, но едва ли веднага ще измисля нещо!
- Добре ще ти подскажа! А защо не отговора на нашата поява да не се крие именно в тази излизаща от рамките на нормалното безкористна любов. И защо това да не е една от абстрактно необяснимите по научен начин причини.
- Ясно. Вие се появявате за да се появи и кристалната любов? А безкористната любов в такива мащаби защо се появява?
- За да бъдат балансирани титаничните цунамита от корист, обхванали човечеството в постигане на голямата Американска мечта някои да са богати. Някои да доминира с парите си над всички и над всичко. Някои да не съобразяват с нищо друго. Някои по йезуитски с корист и всякакви подобни безпардонни практики да подържа моментното си консуматорско статукво дори с цената на не един или два човешки живота.
- Флаерче, а то това с любовта и цунамитата не е ли някак си точно обратното на онова, което самата ти твърдеше малко по преди? Че тези обичащи до забрава родители, не са полезни ни за себе си, ни за децата си, ни за човечеството?
- Да така е! Напълно на противоположния полюс е! Но той нали и света е един непрестанен дуализъм. И винаги има единство и борба на противоположностите… То може би има и други гледни точки…. Но нека да оставим за сега само тези две. Щото може пак да се объркаш и споделяйки нещо подобно отново да засегнеш колегите си.
- Мдааа бива си те за оратор, но и като манипулатор никак не лъжеш.
- Еее нали за това съм учила?! Че и продължавам да уча.
- За какво учиш? Не беше ли за лекар…
- Това за лекар го изучих. Сега се усъвършенствам като манипулатор.
- В смисъл?
- Ми един лекар за да те излекува понякога трябва да те подведе.
- Да! Да! Да! Помня го това като бях малък. Гледай на там моето момче. Тя инжекцията няма да боли. Иглата е малка и тънка като косъм.
- Абсолютно! Пък в медицинския мениджмънт точно и конкретно на това се учим - да манипулираме…
- Как така?
- Така! С тази си магистратура мога да ти кажа, че дори се докоснах до проблематики на ниво правителство.
- Ихаа!
- Да! И сега вече разбирам че няма, как ние човеците с увреждания да сме най-важните и най-нуждаещите се. По простата причина че е мит това, как ние сме най-уязвимата група хора в едно общество.
- Не разбирам!
- Как не разбираш? Нали ти казах, че на времето отказах да ходя на протестите с черните балони пред парламента.
- Да - каза ми. Но и тогава не ми стана ясно точно защо така си постъпила? Още по-малко пък това какво общо има с вашата устойчивост?
- За да ти е по-лесно ще ти го кажа с пример!
- Давай да видим на Горския колко му е IQ то – смея се на глас аз.
- Да приемем ти отговаряш за всички деца в една община, град или държава.
- Така!
- Едните са си напълно здрави и нормални. И там е бъдещия цвят на нацията. Другите са като мен с увреждания. А третите са супер надарени деца. Те пък са гордостта на всички ни.
- И?
- На теб ти е зададен един рамков бюджет. Примерно от сто единици. На коя група деца колко ще дадеш и защо?
- Не знам. Нямам спомен да съм се сблъсквал с такъв въпрос. Че да се замисля.
- Видя ли!? Мисля и никой от протестиращите родители на деца с увреждания не го прави това със замислянето. Всеки иска да дърпа чергата към голото си място…
- Ми нормално.
- Така си е! Нормално е! И аз не виня никой от тези, които ходят по протести. Нито пък съм на мнение че е ненужно или неправилно. Просто този отказ си е моя лична гледна точка.
- А тя се появи от къде?
- В един момент осъзнах че е съвсем нормално този който отговаря и за хората, и за разпределение на средствата да има по-особени критерии в приоритетите си. Но те в повечето случаи не са продиктувани от факта че е жесток, неразумен или неангажиран с положението на такива като мен.
- И какъв ще е да е този приоритет толкова особен?
- Такъв който едновременно да следи за баланса в една тристранна границата от живота. Контактуваща с отговорността, жестокостта и справедливостта едновременно.
- Защо пък чак тристранна?
- Защото всяка една от групите има силни претенции за внимание. И каквото и да направиш ще те има за жесток човек. Понеже не си им дал достатъчно. Или по-точно казано толкова колкото на тях им се иска. Горски но ти така и не ми отговори на въпроса ако ти си министър коя група от по-горе изброените определяш като най-уязвимата категория? И как би разпределил парите?
- Еее… Казваш така и така не можах да стана лесничей ама поне за един министър на здравеопазването да мога да се класирам - а?
- Че колко му е?! Като гледам дърварските похвати на няколко поредни министри на здравеопазването - дори и лесничеи ще им е трудно да бъдат. Предполагам се иска някакво вътрешно усещане при поддържането на хармонията в екосистемата на една гора.
- Точно казано!
- Благодаря! Кажи сега за разпределението?
- Ако се доверя на шофьорското си мислене ще кажа, че най-уязвими са децата с уврежданията. Защото са крайно беззащитни. Но ако погледна като Горски може би ще кажа най-надарените че са най-уязвими. Защото пък тях много малко хора ги разбират в тяхната им непонятна гениалност. Сякаш и те понякога както и тези с уврежданията нищо друго и различно не могат да правят - горките. Само това в което са си гениални. Пък знаеш ли ти като каза преди малко за черните балони сега на мен ми изниква един много интересен въпрос - ако има протест на родителите с гениалните деца техните балони в какъв цвят би трябвало да са?
- Еее не е честно Горски… Ти сега го удари направо на реторично ПТП – усмихва ми се закачливо Флаерка…
- ПТП ли? Казваш пълна катастрофа съм в разсъжденията си. Ама моля те! Само за ПТП не отваряй тема…
- Как нямам да отварям тема като те виждам, как се опитваш да хитруваш?
- Не хитрувам Флаерче… - вдигам учудено рамене, но като виждам колко назидателно ми се смее питам - Ама ти какво имаш предвид с това ПТП за което намекна? Не е ли за Пътно Транспортно Произшествие?
- Нее…! Исках да кажа, че налучкваш отговора като в тото Пет от Тридесет и Пет – прихва отново да се смее тя – Така че не ми драскай хиксчета по фиша - ами помисли.
- Хвана ме Флаерче. Наистина не знам на кой колко внимание да обърна!
- Поне си призна! Виж горски най-уязвимата част от едно население са здравите хора!
- Здравите ли? Е не! Защо пък те?
- Как защо? Здравето е една много сложно и дискретно балансирана хармония в един организъм. Както и този организъм е много дискретно балансиран в околната си среда на живот, за да бъде здрав.
- Охоо… Май наистина стана сложно!
- Да! Не е никак просто. Сравнено с която и да е болест това да си здрав е най-сложно устроеното витално състояние. За да е възможна поддръжката на тази толкова чувствителна от към хармоничност категория са необходими огромно количество познания, дългогодишен опит и елегантно внимание.
- Елегантно внимание… Еха! Това звучи много изискано… - усмихвам и се аз.
- Да така си е! И това с елегантността във вниманието е без значение дали говорим за физическо, емоционално или психическо здраве. Та точно поради тези комплексни причини се изискват и достатъчно много средства то да бъде съхранено.
- Ясно! Май второто ти висше е можело и философия да бъде - а? Щом и здравето го квалифицира като категория. А нещо по шофьорски вариант на този трактат можеш ли да предложиш?
- Мога! Здравето по принцип е едно. И си е сам само във враждебния свят изпълнен с многото болести. Те като някакви кръвожадни хищници го дебнат от всички страни. По всяко време. И са готови да го нападнат и разкъсат по всякакъв начин. За това и най-уязвимата категория са обикновените здрави хора. Респективно и обикновените здрави деца. Именно поради това за тях бих отделила петдесет процента от бюджета си.
- А какво ще им правим с тях с този им бюджет след като те са си здрави?
- Е как какво! Ще ги пазим да не се разболеят. Било то под форма на профилактика за здравно обучение. Било то в превантивни практики и администрирането на тотален контрол на детските храни, освобождавайки ги от едитативи, консерванти и подсладители.
- А на второ място кои са?
- След това като средства и като конкретно внимание за мен са тези най-надарените деца. На тях бих дала една четвърт от бюджета. И колкото и да е странно на последно място като внимание в моята класация са хората с трайни увреждания. На тях бих дала също една четвърт от бюджета и от вниманието си.
- Е то няма на къде. От сто единици като си раздала седемдесет и пет… - въртя ръка аз.
- Така е! Но има едно много строго правило в това разпределение и като средства и като внимание.
- И то е?!
- Двете групи с по-малък бюджетен процент и внимание никога да не бъдат лишавани от тези две неща. И ако понякога е възможно излишъците от бюджета на здравите при нужда да може да бъде прехвърлят в другите два контингента. То обратното да е абсолютно невъзможно.
- Еее поне някакъв бонус да имат за малолитражния бюджет… Друго нещо?
- Има и друго. Ако по някакви причини има остатъци при двата малки бюджета то те в края на отчетния период по закон да се комулират за следващата отчетна година. А не да се връщат в бюджета за преразпределение. И това да се случва без значение дали правителството се е сменило или не. Така както ако не си изговориш безплатните минути те се прехвърлят за следващия месец.
- Дааа! Интересно! Значи казваш не те притеснява, че за такива като теб са необходими повече средства от тези за здравите деца. Пък ти им даваш едва само една четвърт.
- Не! Това сега което го говориш не е истина. Нали ти казах. Мит и манипулация е това че за такива като мен трябват повече средства от за едно здраво дете. Първо броя на засегнатите хора е много по-малък от здравите…
- Поне за сега.
- Да! Поне засега. Второ колкото и да звучи парадоксално природата си знае работата по-добре от нас. Понякога генетично увредените деца са много по-устойчиви на многобройните обикновените болести, които засягат здравите хора. И трето емоционалните и реалните необходимости на едно здраво дете във всички случаи са по-големи от това на едно такова като мен.
- И защо?
- Нека да не си кривим душите! Едно здраво дете когато расте са му необходими куп вещи съобразно възрастта му. А понякога колкото и да звучи грозно като реплика, но едно увредено дете може да изкара в една инвалидна количка цял живот. Да за някой от такива като мен понякога са необходими животоспасяващи лекарства. Но аз говоря за средностатистическото дете с увреждания, което няма да ти поиска всяка година нов телефон. Респективно на две години нов компютър. Да не говорим за мотори и коли. Така че ако се абстрахираме от емоциите и погледнем реалността в очите точно така стоят нещата.
- Как?
- Да отгледаш качествено едно здраво дете в повечето случаи е много по-финансовоемко от колкото дете с увреждания. Основната разлика е както казаха, че при увредените деца има задължителни живото спасяващи разходи в определени моменти. Докато при здравите неща са по-гъвкави. И имаш възможност или да се откажеш или да отложиш определен разход. Но най-големия проблем у нас е не че средствата са малко, а че именно тази животоспасяваща задължителност към хората с увреждания се игнорира. Което вече си е жива жестокост. Дори според мен си е престъпление. И именно за това може и да не ходя на митингите с черните балони, но знам, че те никак не са излишни. Защото някой от чиновниците наистина злоупотребяват с предвидените за нас средства.
- Дааа интересно! Това никога не ми е минавало през ум. Само че каква е гаранцията че ръководните фактори от високите етажи ще разсъждават по този да речем правилен начин? До колкото аз виждам всяка нова управа си прави каквото си иска? Или по точно казано каквото на нея и е удобно в момента
- Така е! Именно поради тази причина това разпределение може да е работещо само ако е оформено в конституционен формат.
- Това не го схванах.
- Ако е вписано в конституцията. Тогава то вече ще има силата на консенсусна надпартийна доктрина в дългосрочен аспект. И няма как да бъде променяна от меркантилните мераци на някоя новоизлюпена коалиционна партия. Явяваща се поредното ято от крадливи свраки крякащи в парламента.
- Еха! Чак в Конституцията! Тежко изискване е това! А защо ти е?
- Защото ми се струва, че новопокълналите политически групички или партийните клонинги много трудно биха се въздържали от арогантната си алчност. И то само заради някаква си престара принципна мъдрост.
- Която е?
- Че уважителното отношение на едно управление към трите инфантилно беззащитни групи до голяма степен предопределя близостта на въпросната общност до възвишената хуманност на високо развитите цивилизации. Било то по нашата Планета Земя. Било то и по целия обозрим Космос.
- Инафантилни групи ли? Че и чак три? А ти кои хора наричаш инфанти? Пак трите гранични групи деца, за които спомена ли?
- Не! Ние трайно увредените сме само едната голяма група инфанти. Другите са тези, които подобно на нас не могат да се справят сами с житейските предизвикателства.…
- И по – точно казано!? Кои са другите две групи?
- Възрастните хора. И всички невръстни деца като цяло. Без значение от здравословното им състояние.
- Ясноо! Добре ги редиш ти! Но нито това за инфантите, нито другото дето едно здраво дете се нуждаело от повече средства от едно дете с увреждания няма как да им го кажа на колегите. Защото личния мотив на всеки от тях да работи там е че при всеки на някакво семейно ниво има човек с увреждания.
- Знам Горски. Аз ти ги казвам тези неща като мои мнения. А не да го кажеш там в Центъра в прав текст.
- Дааа… Флаерче като те слушам готова си за управител на болница. А за Аутизма още нещо ще можеш ли да ми кажеш?
- Мисля довечера да ти направя едно кратко експозе, което да можеш да използваш на тази твоя прословута оперативка. И за анкетата ще ти помогна да си допишеш това онова. Утре като се видим ще ти я дам. Хем и нещо още около нашето съществуване на земята ми се върти, но трябва да го пообмисля… Нещо друго по-лесничко за сега искаш ли да ти кажа?
- Ами по-лесничко по-лесничко не знам. Но да… За понеделник сякаш си харесах онзи твой аргумент. Дето безкористната любов, която хранят родителите на хора с увреждания е контрабаланс на световната корист и алчност. И като се замисля това донякъде отговаря на въпроса на онази колежка която ме попита: „Кажи ми Пинокио защо изобщо на земята се раждат такива деца като Твой Човек и моя син“ Но сякаш ми се иска още нещичко така красиво, ако можеш да ми измислиш…
- И какво да е то? Поне подскажи на къде да мисля? – усмихва ми се тя докато поставя поредния флаер в пощенската кутия.
- Може би ако мога да кажа още нещо красиво или интересно на другата колежка, която пък ме питаше какъв мотив съм имал да започна като доброволец. Ако не е тайна да й го споделя. Еее ако се случи - приказно ще се получи!
- А ти какво и каза тогава?
- Нищо! Замълчах си! Щото нали се сещаш!? Няма как да и кажа моя бай Ганьовския мотив Пък ако ти ми дадеш някой розов джокер… Иии… Спечеля доверието поне на още един колега преди оперативката…
- Ахааа… Май и Горския започва да мисли по управленски… Щом му хрумват манипулативни тактики…
- Мисля бих се ползвал от такива, само и само да предпазя Мой Човек от изхвърляне от Центъра…
- Ще помисля – обещавам - усмихва се Флаерка, после се замисля за нещо и става някак си сериозна - Виж Горски ти много ме заинтригува. Чак силно разпали цялото ми женско и медицинско любопитство с твоите разкази. За това ако съм честна бих си признала че ако има шанс бих се кандидатирала за известно време да съм доброволка там.
- Ами магистратурата? Ами флаерите?
- Ще им измислим нещо… Стига да има възможност…
- Че какво пречи да я има възможността?
- Как какво. Пак онова същото като в операционната. Това че самата аз съм една от тях. Церебралка съм. Макар и високо функционираща. Поне за сега. Нямам представа, как би погледнала управата на центъра на една такава идея.
- Флаерче ако наистина имаш желание да подоброволстваш малко при нас… Аз ще помоля Шефката за съдействие. Точно ако се случи ще ти се отвори възможност да поговориш по твоя си начин с колегите. Мисля онова сложното за хуманността и разпределението на разходите само ти можеш да им го обясниш.
- Добре говори тогава за един месец.
- От кога?
- От когато има възможност.
- Още тази вечер. И да знаеш, че утре пак ще ти помагам… Хем да си довършим приказката докрай. Че много въпроси още имам.
- Дадено Горски. А за днес много, много ти благодаря за помощта. И Господ здраве да дава на теб и на цялото ти семейство.
- И аз ти благодаря за интересните гледни точки. Утре къде и в колко часа?
- Еее пак от тук ще мина. Примерно в девет! Ще пием по едно кафе в беседката. А после то почти не ни остана. За два часа и половина ще сме готови.
- Но пицата за след това остава нали? Щото съм обещал на Шефката да те черпя.
- Дообре остава. Тръгваме от беседката и пак тук свършваме.
Така се разделяме. Не знам внушавам ли си, но след така приятно прекараната сутрин, обяда и вечерта ми се сториха леки като перца. Естествено веднага се обаждам на Шефката. Казвам и че има една кандидатка за доброволка. Още не съм приключил подробностите около състоянието и образователният й ценз и Шефката ме прекъсва:
- Ако момичето е свободно в понеделник нека мине! Да си поговорим. Имам нужда от такъв човек. Това е изключително възпитателно за всички. Нека и родители и потребители да видят, че има хора с увреждания, които борбено отстояват житейските си позициите. И на пук на всякакви общоприети разбирания успешно са се интегрирали в живота, макар и в рамките на собствените си възможности.
Вечерта съм спал като къпан.
А на сутринта нямах търпение да дойде уговореното време. Беше ми много интересно какво Флаерка ще ми каже по другите въпроси и какво ми е подготвила за петъка. Излизам сутринта и какво да видя. Баба Цвета стои на пейката до входа с кофа до краката. Флаерка явно е подранила и ме чака в беседката. Стана ми смешно:
„ Гледай ти две от провокаторките за сегашното ми положение почти една до друга“
Поздравявам старицата. С една ръка и вземам кофата за боклук. С другата я хващам за под мишницата и й казвам:
- Искаш ли да ни правиш компания? Ще пием кафе с едно много добро момиче?
- Кафе ща! Как да не ща. Ама язенка да не ви се мешавам тама на взглядата бе комши?
- Не бой се! Няма да ни пречиш даже ще ни е драго. Ела ела! Ела таман вие ще си поговорите аз докато ти изхвърлям боклука!
- Щом си рекъл! Няма да ти чупя хатъра я! – усмихва ми се доволно старата жена.
Водя я в беседката и ги запознавам. Обяснявам ситуацията на Флаерка. Питам коя дама какво
кафе предпочита и се отправям към кофите за боклук. Тъкмо съм го изхвърлил когато чувам детски глъч и как някой хока малчуган. Обръщам се и виждам комшийката и Михаилчо. Не дочувам кой какво говори, но виждам, как комшийката го оставя в беседката при баба Цвета и Флаерка. А самата тя се отправя устремно към съседния вход. С бърза крачка както съм си с кофата отивам до павилиона. Вземам три кафета. Купувам един голям шоколад, малко сокче и се връщам почти на тъгъдък. Поставям покупките на масата и казвам:
- Ама как само се събрахте. Дайте да ви щракна така тримцата, че да ви покажа на Шефката. Най-накрая да спре да ме пита кой ми бил вдъхновителя.
- Ма недяф така бе комши, аз не съм са ресала от зарана. Ша ви развала фотото. Я какви юбави деца са се сбрали тъдява…
- Няма страшно. То от таз забрадка не си личи кога за последно си се ресала – смея се на глас и ги снимам няколко пъти.
И така пием си кафето. След малко дотичва и комшийката благодари ни, че сме наглеждали малкия. Е то се подразбира. Имаме си известни уточняващи пререкания - в добрия смисъл на думата. Около големия шоколад и сока ми е мисълта. Но след като и Флаерка, и баба Цвета потвърждават, че това е заповед на Шефката ми, комшийката отстъпва.
След това всички се пръскаме. Баба Цвета към тях си. Комшийката с Михаилчо незнайно накъде си, а ние с Флаерка поемаме по нейния извънредно неделен маршрут.

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=190576