ХуЛите - Поколение

Учител бях по български език
и винаги наивно се стремях
такъв да съм – Учител, не критик
повтарящ чужди мисли. Често бях

ту хвален, ту упрекван, но щастлив,
че виждах у децата всеки път,
от словото запален - горд и жив –
да свети на Родината духът.

До онзи ден, когато в час по БЕЛ
за подвига на Йово Балканджи
говорейки, чух думи; “Абе смел,
но прост е бил човека... Да държи

на някакви си глупости... За вяра
да ти отрежат крак или ръка...
Да беше Яна дал! Защо се бара
на толкоз як... Не прави се така!”

И в този миг разбрах, че нещо страшно
е станало, че българският дух
е мъртва част от миналото прашно.
Че дълг, Родина, род са празен, кух,

досаден шум за днешните деца.
Че не Бенковски, Левски, Караджата
за тях са идеал, а “Сто килца”.
Че не бащите чакащи заплата

от триста лева ще ги вдъхновят,
а онзи дилър шпорещ БМВ-то.
Че в днешния глобален, алчен свят
Родината за тях е там, където

им плащат в евро. Сигурно са прави!
Защо да хранят мутри-политици,
пишман банкери в нашата държава
и кримибизнесмени? Като птици

прокудени, децата ни отлитат.
И в този миг разбрах, че всеки има
от нас вина да бъдат там. Бащите
децата си изгонихме! Прости ми,

Българио! Простете ни деца!
Дали ще има бъдеще в чужбина
за вашите прокудени сърца?
Навярно да! Но тук сте без Родина!