ХуЛите - Червеният шнур от кадифе

Вечерният филм беше свършил преди малко и салонът се изпразваше сред шум от затръшващи се към облегалките си столове и вече ненужно снишени гласове. Повечето публика в читалищния киносалон беше млада – предимно пристигнали за ваканцията тийнейджъри, вече пораснали до свободата да излизат вечер сами, омесени с местните. Навън ги посрещаше топлата августовска нощ с мирис на изсъхнали треви, напечена земя и плътен хор от щурци и жаби. Околните дворове бяха стихнали, повечето прозорци не светеха. По-възрастните се запътваха към къщите си, а по-младите се събираха на групички на площада пред киното и по пейки и кътове в градинката отсреща.
Андрей нетърпеливо си проправяше път сред излизащите и се повдигаше на пръсти, за да вижда над главите им. Не искаше да изпусне от поглед червения кадифен шнур, вързал като панделка гарвановочерната коса на момичето. То вече беше излязло навън и, без да се оглежда и да бърза, се беше упътило към улицата, отвеждаща към покрайнините.
Андрей, момче на не повече от 14-15 години, закъсня за филма и влезе през задната врата във вече тъмния салон. На един от последните редове видя същата тази вързана на дебела опашка коса. Момичето седеше само. Беше нетипично някой да седи сам, а особено странно беше момиче да не е с поне една приятелка до нея. Андрей беше много свит младеж. Един от софиянците, дошли за ваканцията, добре сложен и облечен в модерна бяла кенарена риза и прилепнали сини дънки. Като на всяко момче на неговата възраст, в мисълта му гъмжеше от идеи, свързани с момичета, а фантазиите за женската голота и физическия контакт с нея караше кръвта му да кипва бързо като младо вино. Надяваше се да привлича погледите на момичетата и го правеше, но дълбоко в себе си никога не можеше да повярва в това. Момчето се познаваше като по-стеснително, неуверено в себе си и затворено, може би заради ужаса, който изпитваше от всяка възможна форма на отхвърляне и присмех, но когато на влизане в тъмния салон видя това момиче да седи почти на края на реда с празни столове от двете й страни, той с нетипична решителност стисна зъби и предприе отчаян ход. Приведен, бързо се придвижи по реда и седна от дясната й страна. Момичето обърна едва забележимо глава към него за момент и върна погледа си към екрана. Андрей си отдъхна при тази първа победа и се зарадва, че е тъмно и че никой не може да види как е пламнало лицето му.
В последно време беше изпаднал отново в едно от своите типични настроения на потиснатост и напрегнато чувство за самота, което се събираше в гърдите му като голямо кълбо от изострени нерви. Заради тази остра напрегнатост беше загубил и без това слабата си способност за търпение и беше станал много по-рязък и импулсивен от обикновено. Сега, подтикван от успеха и от това особено свое състояние, в следващия час и половина Андрей изглеждаше чужд сам на себе си. Нещо в него го караше да се държи нетипично, като някой от онези самоуверени, настъпателни и неотразими герои от филмите и книгите, които покоряваха жените с поглед или жест. Веднага със сядането си забрави за филма и напрегна всички способности на периферното си зрение да разгледа момичето. То беше обуто в черен панталон, под който се виждаха дълги стегнати и стройни крака. Блузата от изкуствена тънка материя подсказваше малки, но вече оформени гърди. Ръцете й лежаха спокойно със сплетени пръсти в скута й. Можеше да види само частично профила й. Много му се искаше да извърти глава и да я погледне хубаво, но не смееше. Това, което можа да различи от лицето й без да се върти, бяха големите очи, красивото очертание на профила й, гладката смугла кожа и малко от гъстата черна коса, вързана с тъмночервения шнур от кадифе.
С пресъхнала уста, при една от по-шумните сцени на екрана, когато вниманието на зрителите беше погълнато от ставащото там, Андрей сложи ръка на собствения си ляв крак и уж неволно премести този крак към нейния. Усети с горната страна на пръстите си нейното бедро под панталона й. А тя не помръдна. Не премести крака си. Не го погледна и не каза нищо. Гледаше в екрана. Набрал още смелост, след малко той протегна същата ръка и докосна нейната, а тя не я отдръпна. Опита се нежно да разплете пръстите й и успя. Взе ръката й в своята и я погали с палец. И отново нямаше нищо в отговор. Момичето не каза нищо, не направи нищо. Не се отдръпна, даде ръката си, но я държеше – топла, гладка и пасивно отпусната, в неговата, без да помръдне и милиметър. До средата на филма той вече беше преметнал ръка през рамото й. Опитвал се беше да я притегли към себе си, но без особен успех. Поне беше вдъхнал от миризмата на кожата и дрехите й. Ароматът на момичето беше малко сладникав и примесен с нотки на домашен сапун за пране – от онези големите сивобежови калъпи, каквито имаше и баба му. Тя не освободи раменете си от прегръдката, но и не се приведе към него. Седеше с изправен гръб и гледаше пред себе си. Едновременно и окуражен, и объркан, до края на филма Андрей вече се беше отказал от прегръдката през рамо и беше върнал ръката си отпред. Постави я върху бедрото й, но не посмя да направи повече и я остави да лежи там, върху гладката материя на панталона й. Нейната ръка не легна върху неговата, но и не я отмести от там, а лежа отпусната отстрани, докато лампите в салона светнаха заедно с финалните надписи на екрана. Андрей не посмя да я погледне и тогава. Тя сведе поглед надолу и също не го погледна. Беше неловко да продължават да седят така. Той трябваше да стане и да тръгне да излиза. Все още с бумтящо в гърдите и ушите му сърце и без да е наясно какво да прави оттук нататък, Андрей се изправи и тръгна към изхода с идеята, че ще я чака навън. В суматохата около изхода го забавиха някакви познати, с които нямаше как да не размени няколко думи, и сега трябваше да побърза и да се повдига на пръсти, за да не изпусне от очи черната опашка с червения шнур, отдалечаващи се сред тълпата.
Видя я – тръгнала сама и без да бърза - по улицата, водеща към покрайнините, и я настигна. Докато я настигаше, забеляза вече в цял ръст крехкото й хубаво тяло, носено с малко скована походка. Закрачи до нея и трескаво се зачуди какво да каже. Спря, хвана леко лакътя й, опита се да я погледне в очите и смутолеви някакъв поздрав и името си. Тя не каза нищо, само сведе поглед надолу. Той забеляза как на ушите й потрепват от онези банални момичешки дребни златни обички като цветчета от незабравка, а на шията й виси кожена каишка с едро синьо мънисто. На китката на едната й ръка беше вързан дебел червен конец. Обувките на краката й бяха малко прашни и надраскани. Като че ли точно тези детайли изведнъж се допълниха с аромата й, с черната й лъскава коса, с мургавата й кожа. Беше циганка. Нямаше повече от 13-14 години, но изглеждаше по-зряла. Не беше от местните, защото никога не беше я виждал наоколо. Явно беше от пристигналия наскоро и разположил се в покрайнините стан на цигани-катунари. Калайджии, кошничари, точилари, те обикаляха села и градчета, заседяваха се по седмица-две, търгуваха с местните, пооткрадваха понякога по нещо от селските дворове, но ги търпяха, защото имаха нужда от тях. Местните си купуваха кошници и метли, носеха тенджери, тави и тигани за калайдисване, мотики, ножици и ножове за наточване. Момичето очевидно беше дошло с този катун. Предразсъдъците за циганите си ги имаше у Андрей, но пък това точно момиче някак не се вместваше в стереотипа. Имаше нещо у него, което привличаше. Нещо на пръв поглед беззащитно и крехко, но в същото време необичайно и омагьосващо. Нещо в движенията й, нещо в начина, по който държеше раменете си изправени и в маниера, с който накланяше глава надолу и малко встрани. Докато без особен успех Андрей се опитваше да разгледа добре лицето й и да погледне в наведените й очи, той се почувства оплетен в някакви безцветни, лепкави и силни като метална струна нишки, които го теглеха към нея.
„Искаш ли…искаш ли да отидем към манастира?“, успя да отрони Андрей с пресъхнала уста, като се опитваше гласът му да звучи равно и уверено. Тя не отговори нито с дума, нито с жест или кимване. Той хвана ръката й и я поведе към края на пустата улица, където свършваха стълбовете с уличното осветление и започваше тъмният асфалт на пътя към манастира. Тя простичко и кротко тръгна с него. Напред се виждаха още две-три двойки и някаква група други млади, поели в същата посока. Беше типичен маршрут за нощни разходки - около километър по пустия път, под шпалир от огромни орехови дървета, под синьо-черното небе, обсипано с безброй огромни звезди и с ярък млечен път.
Андрей се опита да поведе разговор, попита я за името й, но тя отново не отговори. Вървеше до него някак доверчиво с малко скованата си походка, оставила ръката си в неговата, най-често гледаща в краката си. В далечината можеше да се долови шумът на реката, а залюляващата песен на щурците като че ли отмерваше ритъма на крачките им. Гледките, звуците и ароматите на тази лятна нощ бяха толкова силни и нахлуваха толкова властно през сетивата му, че изглеждаха достатъчни, и Андрей се отказа да опитва с разговорите. Вървяха просто така – ръка в ръка или момчето прегърнало с ръка момичето през рамото. Във всички други случаи в мълчанието им щеше да има нещо неловко или тягостно, но тогава нямаше нищо подобно. Като че ли се радваха на мълчанието помежду им, носещо особеното спокойствие на хора, които са били много близки от много време и се разбират безмълвно. Вървяха бавно. Когато в един момент Андрей още веднъж реши да я прегърне през рамо и да я притегли към себе си, тя за първи път направи нещо – постави ръка на кръста му и подпря леко главата си на рамото му. Това бяха жестове толкова естествено и спокойно направени, толкова мънички и в същото време толкова големи, че на него му се зави свят. Спря до ствола на един орех, обърна се към нея, хвана в длани лицето й и го повдигна нагоре. Видя най-сетне това лице пред себе си – с тънки, красиви и нежни черти, много гладка смугла кожа, тъмни устни и големи черни въглени за очи. Те го погледнаха само за миг, по устните й трепна нещо като усмивка и погледът й пак се сведе надолу. Но огньовете на тези очи го пронизаха до кости. В този блясък нямаше страст или радостна светлина. Беше просто някакво диамантено просветване в тъмните й като нощта ириси, сляти с черните зеници. Приведе се към лицето й и докосна с устни нейните. Бяха топли, малко изпръхнали, полуотворени, но не отвърнаха на целувката му. Целуна я по бузата, по очите, по челото, притисна тялото й към своето и усети как възбудата се надига в него заради допира до твърдите й гърди и бедрата й. Тя не се отдръпна, но и не отвърна на прегръдката му, както не беше отговорила и на целувката. Стоеше там – тиха, хубава, пасивна, с някаква необяснима сила, идваща от беззащитната й крехкост и с отпуснати до тялото ръце. Андрей не можеше да разбере дали я радва или плаши; дали тя иска тези докосвания и целувки или не; защо беше тръгнала с него и дали не става дума за нейно доверие, което той би излъгал; дали, ако бъде по-смел, няма да развали всичко или пък от него се очаква именно да бъде по-смел; защо тя приема милувките му, но не им отвръща; защо не казва нищо и не прави нищо, но пък и не бяга, не си отива; как изглежда той в очите й.... Объркването му растеше заедно с вълнението му.
Стигнаха до манастира, изправил на фона на звездното небе черните силуети на камбанарията и двете огромни секвои на входа му. Завиха по една пътека покрай оградата му, между храстите, и отидоха до реката. Там повяваше хлад и кожата на момичето настръхна, но не отговори, когато Андрей я попита дали й е студено. Спираха тук-там по черния път между реката и зеленчуковите градини. В осветения само от звездите мрак Андрей отново я целуваше и прегръщаше както при ореха, и отново тя се оставяше на милувките и целувките му безмълвна и неподвижна. Той се колебаеше дали да не предложи да седнат някъде на тревата или върху някой ствол на паднало дърво, но се случи нещо, което го отказа. Дочу шум в един шубрак наблизо и успя да различи телата на момче и момиче. Върху някакъв найлон момчето се беше наместило между краката на момичето, които се белееха в мрака, свити в коленете към гърдите й. Младежът се движеше в конвулсивен и както на Андрей му се стори – някак по животински отблъскващ ритмичен гърч. На Андрей му стана неудобно, а момичето му сякаш не беше чуло нищо и изобщо не погледна към храстите с другите двама.
Върнаха се до читалището, където вече нямаше никой. В двора зад него, при бетонната рампа, обслужваща сцената на салона, в сенките на дебела зелена туя, Андрей – отдавна възбуден – отново я взе в ръцете си, опря гърба й до стената и я целуна този път силно и агресивно. Вкара езика си между устните й, но там усети само остротата на зъбите й. Нямаше отговор. Бръкна под блузата й и хвана доста грубо малките й щръкнали гърди, чиито зърна бяха като камъчета. Вдигна блузата нагоре и видя тези зърна в средата на два кафяви пръстена – големи и настръхнали, в които впи устни. Възбудата му беше огромна и нарастваше. Дънките му го стягаха отпред, усещаше отмала в слабините си, дишаше учестено и лицето му гореше. Прокара ръка по бедрото й. Беше с мускул твърд като камък. Окончателно отмалял и решителен, плъзна ръката си нагоре и я притисна между краката й. Не му се беше случвало много пъти дотогава да достигне до това с някое момиче. Там, въпреки прибраните й колене, имаше място за четирите пръста на дланта му. Усети през панталона й една гореща мекота, която започна да гали настървено. Тя не направи нищо, не открехна колене с желание, не се извъртя и не сви бедра с отхвърляне, не го прегърна и не го отблъсна. Стоеше, отпуснала ръце покрай тялото си и само стегнатите мускули на бедрата й като че ли издаваха някакво напрежение, а може би и слабо учестеният ритъм, с който се повдигаха гърдите й, когато дишаше. Андрей не знаеше какво да прави. Целуваше я, галеше я навсякъде, притискаше се към нея. Но не смееше да опита да свали панталона й. Трябваше му поне мъничко утвърждаващ отговор от нея, който така и не идваше. И колко по-лесно щеше да бъде, ако беше с пола или рокля! Пък и мястото не беше удобно, струваше му се не много добре там - все пак можеше някой да ги види. Объркан, пламнал целия и запъхтян от желание, едва сдържаше конвулсивните гърчове – същите, като онези, които беше видял с погнуса край реката - напиращи в кръста му. Хвана ръката й и я постави върху члена си, издул панталона му. Тя не го погали, не се и сепна, просто я отпусна отново покрай тялото си. Не си отиваше, не възразяваше, но и не казваше и не правеше нищо. В края на краищата, след няколко прилива на страст, възпирани от пасивността й, уморен и безкрайно объркан, и той отпусна ръце. Отказа се. Просто не знаеше как да продължи, какво да прави с нея и с нейното парадоксално пасивно присъствие. Имаше нещо ненормално в поведението й и във всичко случващо се и той не можеше да разбере какво е то. А и не знаеше даже името й!
Тръгнаха си. Хвана я за ръка, а тя безмълвно и едва забележимо го насочваше накъде да върви, водеше го към покрайнините. Минаваше полунощ. Щурците и звездите все още бяха там, но вече не можеха да напълнят света със себе си и бяха отишли някъде назад. Андрей усещаше раздразнение, все същото объркване, понамаляло желание и яд към себе си, че не беше по-настъпателен преди малко. Може би все пак можеше да я съблече там зад туята и да вкара това нажежено желязо в панталона си вътре в нея с толкова жадувания тласък. Но беше късно, моментът беше отминал.
Вървяха мълчаливо и стигнаха до бивака на катунарите. Не се виждаха никакви хора, с изключение на мъж, седнал в близост до стар крив дъб на столче край огън, запален в каменен кръг. Мъжът калайдисваше тиган, кой знае защо – посред нощ. Имаше лице с остра прошарена двуседмична брада и по-големи мустаци. Лице мъжествено и - неочаквано за Андрей – излъчващо достойнство и някаква горчивина покрай устните и на челото. Момичето вече беше освободило ръката си от неговата. Мъжът повдигна очи от тигана и Андрей срещна същия черен диамантен блясък, който го беше пронизал преди малко от очите на момичето. Онзи мъж го погледна само за миг, но момчето го достраша, защото огънят в очите на човека отсреща сякаш съдържаше освен яд, и някаква горчива болка, и остротата на два дълги цигански ножа.
Момчето се обърна да си тръгне и последното нещо, което зърна, беше как мъжът избърса ръце в някакъв парцал, направи няколко жеста на езика на глухонемите към момичето, които изглеждаха резки и гневни, и посочи с глава към една от каруците, покрита с полукръгъл белезникав брезент. Момичето тръгна натам, свело глава, и без да поглежда назад.
Андрей нямаше представа откъде и как се е прибирал, но мина отново през задния двор на читалището и там, до рампата, точно където беше облегнал гърба на момичето, оплиска стената с мощно горещо изригване на наболяващата вече в слабините му няколкочасова страст.
Без да успее да заспи и за минута и след цял ден колебание, на другата вечер краката му сами го заведоха до покрайнините, но катунът, разбира се, вече беше заминал. На най-ниския клон на дъба, близо до каменния кръг с угасналия вече огън, висеше завързан на стегнат възел - така, че да не остане незабелязан - един тъмночервен шнур от кадифе.