ХуЛите - Нуша

Съблече вехтия си сукман и останала по бяла кенарена риза, боса нагази в избуялата коприва. Погледна за сетен път към небето, прекръсти се и стъпи на големия камък до герана. Слънцето се удари в дълбокото му дъно и се пръсна като шарена стомна.
,,Мамо...“
Видя как майка ѝ бързо се обърна към нея, отметна дебелите си плитки назад, усмихна се и ѝ направи знак да се връща.
,,Не ме оставяй пак, майчице… Дай ми ръката си, вземи ме… Как ще нося тоз резил? Как? Посрамих ви, мале, посрамих ви... Дамян замина, не се върна. Къща на два ката щеше да дига – с големи чардаци и високи дувари… за мен… На чардака да запея, стадата да му завръщам. Няма го! Забрави ме! Що ме пъдиш? Що бързаш? Продумай ми! Вземи ме с теб…“
Нуша притвори очи и се отпусна. Омайна лекота я залюля и сърмен конец я поведе нагоре. Нагоре, нагоре, нагоре... Тихо, уютно, топло... Пак видя майка си, която сякаш взе да става светличе. Махна й още един път с ръка – да се връща, и се изгуби във водопад от златни листа…
- Нушо! Нушоооо! – някой силно дръпна сърмения конец и не я пусна да литне и да настигне майка си...
- Нушоооо! Не ме оставяй!
От бледите ѝ устни се отрони едва доловима въздишка. Теменуженият ѝ поглед се спря на надвесеното над нея лице на Тодур Гърбето.
- Де съм? Де е мама? Ами Дамян...
Тодур усети как се сви сърцето ѝ, което като жигосано конче изтропа и се кротна. Усети, защото познаваше болката на душата и знаеше, че тя може да пръсне не само свитото сърце на Нуша, а и неговото. Той тихо продума:
- Аз съм, Нушо, Тодур съм... Тук съм! Не се бой, всичко ще се нареди…
Очите му пиеха сладостта на сянката ѝ, а ръцете му трепереха – уплашени пъдпъдъци. Като тих повей погали косите ѝ и внезапно заплака. Заплака така, както плачеше, когато беше дете и всички се подиграваха на гърбицата му. И тогава се свиваше зад същия този геран, който студено дъхаше зад гърба му. Само че сега не се криеше. Сега и сълзите му бяха други. Облегна се на влажния камък, без да изпуска Нуша от ръцете си. Беше я прегърнал с неукротимо бликнала благост, която сякаш извираше от кладенеца, минаваше през него и се вливаше в Нуша.
- Всичко ще се нареди. Не сторвай грях, Нушо, не затривай три живота – на семето, която зрее под сърцето ти, твоя и моя... За мен живот няма, ако не те милнат очите ми, не те кусне сърцето ми... Ти си ми изгората, ама очите ти само Дамян гледаха и само него виждаха. Пък и аз, с тази гърбица, не съм и искал да ме видиш... Всеки носи горчилка в душата си Нушо. Всеки...
- Остави ме, Тодуре... Остави ме! Голям грях нося, защо да те срамя? – тихо прошепна тя.
- Не е грях да обичаш, Нушо! Виж мене – гърбав съм. Цял живот ми се подиграват, жилят ме с отровата си, ама живея с кусура си. За тебе няма да научат. Няма! Да обичаш – не е грях. Благословия е! Ела сега да те водя у дома, а пък утре рано ще станеш и за вода ще идеш. Напето да стъпяш и отвисоко да гледаш.
Когато Нуша тръгна с него, не виждаше слънцето и не чуваше птичките. Не сещаше къде стъпя. Целият свят се беше свил до синапено зрънце в очите ѝ. Тодур Гърбето я поведе по напечения калдъръм към белосаната, сгушена под сянката на голямата круша къщица. Отвори уведената портичка, минаха през запустелия двор с подивели трендафили и троскот и влязоха в одаята. Тодур я сложи да седне на малкото миндерче. Постоя така, наля ѝ прясна водица и тихо прошепна:
- Не те водя насила, Нушо. Почини си, пък утре – както решиш. Две порти отваря човек в живота си. Едната е на сърцето, другата – на акъла. Аз ти отварям сърцето си, ма ти – както решиш.
Нуша стоеше бледа и не продумваше. Като гергьовско кокиче се беше удължило лицето ѝ. Едва сега чу какво ѝ говори Тодур и едва сега проумя какво щеше да стори. Повдигна ръцете си, които до този момент висяха като прекършена люляка, и леко ги положи в скута си. Очите ѝ полека възвърнаха теменужената си благост. Постоя така, а след малко се свлече на колене и посегна да целуне ръката на Тодур:
- Бог да те благослови, Тодуре... Бог да те благослови! Голям грях щях да сторя...
- Не ми целувай ръцете, Нушо. Стори кръст и моли Бог да ти прости. Аз... аз само дето бях там.
После се надигна, отиде до малката резбована ракла и я отвори.
- Тук са ризите и сукманите на мама от чеиза. – Въздъхна и додаде: – Виж, извади каквото ти трябва, и се натъкми. Когато утре идеш на герана, всички ще те оглеждат. Ще те пият и одумват, ама ти отвисоко гледай. И не сторвай грях. Добър чиляк е Дамян. Ако знаеше, че под сърцето си носиш и неговото сърце, нямаше да тръгне! Ама не знаеше. И ти не си знаела... Ако речеш да останеш, ще спиш тук в одаята. Пък като се върне Дамян, която порта искаш – нея отвори. Дали на сърцето, или на акъла – сама ще избереш.
И Нуша остана.
На другия ден, още по хладина, жените се събраха със стомни и менци край герана и сякаш забравиха да се приберат по къщите си. Подпираха се на кобилиците, търсеха сянка под ореха и чакаха. Чакаха и не спираха да шушнат: ,,Нуша пристанала на Гърбето!“; ,,Мари ееей, голямо чудо!“; ,,Кога пък са сдумаха ма, кога...“; ,,Гледай го ти и Гърбето – гърбушката си не мой да носи, булка му се е прищяла“; ,,Нали Нуша с Дамян дума си дадоха мари! Ам, той къде замина? Що си не иде?!“; ,,Дума си дадоха и голям мерак имаха... що стана – никой не знае...“; ,,Май на гурбет замина...“.
Изведнъж секнаха одумките им, когато видяха, че Нуша иде. Женските им погледи като катран полепнаха по тялото ѝ. Опипаха я отвсякъде – пазвата, очите, шията – дано разберат... Ама Нуша напето стъпваше и отвисоко гледаше. Пременена бе с нов сукман с цвят на зрели вишни и бяла кенарена риза. По широките ѝ ръкави цъфтеше ситна везба. Беше пребрадила косите си с червен чембер, а зад ухото си – затъкнала бяло кичесто мушкато. Усуканите каишки на новите ѝ цървули се преплитаха върху шарените ѝ чорапи. Тъкано коланче с бели пафти опасваше снага ѝ, а на бялата ѝ пазва грееше жълта махмудия.
Тихо ги поздрави, наля вода в стомната и пак така напето тръгна към малката къщичка на Тодур Гърбето.
Сърцето ѝ лудо биеше. Полека стъпяше по калдъръма и крепеше пълната със студена вода стомна. Знаеше, че Тодур я чака, свит зад дувара. Не искаше да го срами.
Както и преди, Тодур Гърбето ходеше във фурната на Нено. Все така разтоварваше тежките чували с прясно смляно брашно. Само дето не се заседяваше под ореха на приказки, ами бързаше да се прибере при младата си невяста. Нямаше търпение да отвори портичката и да мине през китното дворче с нацъфтели хризантеми и шибои. Да се поспре под зрялата круша, да чуе жуженето на пчелите и да влезе в одаята. Да извади самун топъл хляб от пазвата си и да го даде на Нуша. Тя да нагласи каквото имаше, на отърканата синия и мълчаливо да разделят това, което Бог им даде.
От ден на ден снагата на Нуша се окръгляше. Тодур не я пускаше с менците на герана – отиваше той. И Нуша ходеше, но само с писаната стомна. Пак цъфнаха розовите гюлове на лицето ѝ. Напето стъпваше, отвисоко гледаше, но глас не изви да запее.
През късна пролет, когато баирите се наметнаха със зелено, а сочната трева в ливадите взе да мами стадата, Нуша и Тодур се сдобиха с чедо.
През онази нощ, когато дойде времето на Нуша, месечината беше огряла хармана пред малката къщица на Тодур Гърбето. Той се въртеше неспокойно в кревата и все се ослушваше да чуе дишането на Нуша, която спеше в одаята на малкото миндерче на майка му. Тази нощ сън не го хвана. Цял ден гледа как Нуша често поспираше, подпираше се където свари, и когато си мислеше, че той не я чува, отронваше болезнени стонове. Сърцето му се свиваше от болка. Мила му беше. Обичаше я. Искаше я. Откакто Нуша му пристана, всяка нощ беше в сънищата му. И само там я милваше Тодур, и само там я любеше. Мъжкият му огън го жареше до премала, но нито един път не ѝ посегна. Нито един път не протегна ръка, нито един път не я закачи. Стигаше му, че заедно чупеха един самун хляб, че пиеха вода от едно канче и че се кръстеха пред една икона.
Когато Нуша потропа на вратата на собичката, Тодур веднага скочи. Нахлузи галошите и припряно наметна антерията. Дойде му на акъла да тича до Горната махала и да вика баба Стойна, когато Нуша, с накъсан от болка глас, продума:
- Не ме оставяй, Тодуре. Не ме оставяй саминка. Помогни ми… помогни ми… – и се свлече, огъната на два ката, през прага.
Не се помая нито миг Тодур. Сърцето блъскаше в гърдите му, а ръцете му трепереха. Съблече антерията и се спусна към Нуша. Дивият писък на божата болка пръсна луната на безчет светлици и огря собичката. Огря и изнуреното лице на Нуша, огря и очите ѝ, които бездумно го молеха...
- Потрай малко, Нушо! Малко потрай, няма да те оставя!
Само миг постоя надвесен над нея и за първи път погали челото ѝ. Сложи медника с вода на огнището, бели кенарени пешкири до джамала и излезе. Без да се мае, отиде в запустелия дам и откачи дебелото въже, с което някога водеше кончето. Поотупа го и затича към къщи. Нуша беше все там, превита на прага. Жално стенеше, а вкочанените ѝ пръсти разкъсваха рогозката. Тодур преметна въжето над опушената греда в собата и подаде краищата му на Нуша.
- Дръж се за въжето, Нушо. Дръж се за въжето. Не се бой.
Тя с голяма мъка се надигна, коленичи и хвана двата края на въжето. Когато болката я разкъсваше, с такава сила дърпаше въжето, което се впиваше в дланите ѝ, че и опушената греда започваше да скърца и стене. Окървави се бялата риза на Нуша. Тодур се въртеше все до нея. Думаше ѝ тихо, галеше ѝ косата, слагаше сухи кърпи на гърба ѝ, мокреше ѝ устните.
- Още малко, още малко! Ще видиш, утре теменужените ти очи по друг начин ще гледат и от благост ще преливат. Ще забравиш болките, всичко ще забравиш, а душата ти ще лее най-сладките песни. – Тъй ѝ думаше Тодур до ранни зори.
Когато пропяха трети петли, един нов живот изплака в ръцете му. Наплиска с топла водица чедото, уви го в бели пешкири и с мерак го подаде на Нуша. Рече:
- Давам ти Дамяна! – И излезе.
Когато първите лъчи на слънцето близнаха хармана, от плевнята се разнесе песен. Тодур Гърбето пееше и ковеше орехова люлка.
За Мяна.

,,Рано дойде щъркелът“ – продумваха тук-там. ,,Сигурно има кусур, недоносено излезе“ – шепнеха други. Така си остана – че малката Мяна има някакъв недъг. Когато след време Нуша върза цедилката на старата джанка в крайната нива, взеха да идват жените да видят недоносеното. Някои му пускаха паричка за здраве, други му връзваха червен конец, а трети му търсеха кусурите. Пък то – ококорило черни очета, по-черни и от кюмюр, гукаше, усмихваше се и протягаше малки ръчички.
Един ден повикаха Нуша да жъне. Тя стана рано, нахрани Мяна, пови я стегнато, опаса я с пъстрия повой и тихо влезе в собичката, където спеше Тодур. Остави я в кревата до него и се заслуша в накъсаното му дишане. Посегна, сякаш да положи ръка на челото му, но сепнато се отдръпна и въздъхна. Позалежа се Тодур. Някаква болест го ядеше. Загледа се в благото му лице и тихо излезе.
Откакто той легна, тя тръгна по нивите – да жъне, да събира сено, да бере боб. Даваха ѝ кога хляб, кога сирене, кога някой грош. Понякога му минаваше бързо болестта, друг път тя сякаш не искаше да си тръгне. И сега щеше да му мине. Още ден-два да полежи, и Тодур ще стане.
По пладне Нуша си тръгна от нивата. Слънцето жареше лицето ѝ. Тя пребраждаше мокра бяла кърпа на главата си, но не се спираше никъде. Вървеше по коларския път – направо през полето. Докато жътварите почиваха под прохладните сенки на ниските дървета, тя бързаше да си отиде, да преповие Мяна, да напои добитъка и пак да се върне. Запъхтяно отвори малката портичка и забърза покрай нацъфтелите гюлове. Гребна с едно канче вода от кофата до вратата, наплиска си лицето и протегна ръка да отвори. Така и остана – с протегната ръка. Тодур пееше! Не го беше чувала от раждането на Мяна. Допря ухо на вратата и се заслуша в думите на песента:
Расти ми, расти, бяла месечинке!
Като майка си да грееш – с хубост селото да кичиш.
Когато станеш момичка, ергените за теб да въздишат.
Тогаз тейко ще ти купи от тънко сукно сукманче
и бели чапрази сребърни…
Тодур ту извиваше глас, сякаш искаше да прехвърли баира, ту го водеше дълбоко – към дъното на герана.
Тя се облегна на стената, пристегна белия чембер, а с краищата му избърса очите си. ,,Тогаз тейко ще ти купи…” Като камбана кънтяха думите на Тодур в ушите ѝ. Отпусна ръце, обърна се и бавно тръгна към портата. Все така бавно мина по коларския път до нивата. Сега не сещаше жегата. Друг огън жареше снагата ѝ и изгаряше душата ѝ.
Тази вечер Нуша не бързаше да се прибере.
Като си тръгна от нивата, мина по горния път – през крушаците. Заобиколи кошарите и се спусна към герана. Дълго стоя там, загледана в маточината, в тинтявата, в сенките на ореха. Дълго стоя, заслушана в мълчанието на водата. Когато съвсем се стъмни, Нуша спусна кофата в тъмното гърло на кладенеца. Чу плясъка на водата и бавно занавива синджира. Изправи се и започна да се съблича. Смъкна сукмана, ризата, събу цървулите и изви снага под ореха. Протегна ръка, взе кофата със студената вода и бавно започна да мие бялото си тяло. После приглади косите си, облече само везаната риза и се отправи към къщичката на Тодур Гърбето.
Тихо отвори портата и влезе в одаята. Мяна спеше в резбованата орехова люлка до миндерчето. Тодур, както винаги, беше в малката собичка. Нуша се наведе над чедото си и се загледа в него. Бавно се обърна, протегна ръка, въздъхна тихо и отвори вратата на собичката. Спря се на прага, после пристъпи и затвори след себе си. Тодур се надигна в кревата и тихо продума:
- Ела, Нушо. Ела... Цял живот тебе чакам, а ако Бог ми даде още един – пак теб ще чакам!

Тази нощ вятърът не се заигра с листата на крушата. Месецът се кротна зад баира, а щурците, замаяни от дъха на окосената трева, свириха тихо. Тази нощ небето се наведе и кротко полегна на земята. Гюловете разпукаха всичките си пъпки, а житните зърна набъбнаха в хамбарите.
Тази нощ Тодур Гърбето хвърли семето на душата си и то покълна.