Дюлята Златка и годините

Автор: zebaitel
Дата: 10.11.2017 @ 08:55:36
Раздел: Избрано проза


- Махай се, махай се, махай се! – крещи мама на едно тънко сребърно змийче, което пълзи точно пред прага. - Ще ми се правиш на рекичка, да те прескачам!
Змийчето не й обръща внимание и се вие бавничко, а дюлята Златка е опулила розовите си цветчета зад нея и не се намесва в кавгата. Аз си седя на гърнето от другата страна на прага, в отворената стая и съм спряла да дрънча с лъжицата по металната чиния, с което се занимавам, когато мама ходи за вода до уличната чешма. Идва дядо Владо с една лъскава мотика и змийчето се превръща в две къси рекички, които почват да завиват ту насам, ту натам, докато накрая спират да текат. Мама все пак прескача прага, сграбчва ме от гърнето и ме притиска толкова силно до басмяната си блуза, че аз реввам.
Мама казва, че не може да помня тази случка, защото съм била на две, но аз я помня. Както и това как кръщаваше дърветата. Едва по-късно разбрах, че дърветата всъщност нямат имена, не, те имат, но не са като мамините. В двора ни, с много странни, начупени граници имаше три круши Минки – Минка едно, Минка две и кривата Минка. Кривата Минка беше най-удобна за катерене и аз много си я харесвах, но и на трите крушите бяха като камък и едва късно есента ставаха за ядене, а най-вкусни бяха зимата, след като мама ги е обрала и сложила в една щайга със слама, да си спят там до Коледа. Имаше и една мушмула Нуша и две сливи – Бяла и Кина, и един орех – Стамат. Стамат не беше лично наш, защото растеше в изоставената градина на края на махалата, стопаните си пускаха овцете вечер там, да си допасат и градината се беше превърнала в прекрасна, ниско подстригана поляна, изцяло на наше разположение през деня. Близо до Стамат растеше и един бряст – Бошо, също толкова древен и удобен за игра. Ние се хващахме за по-високите клони, привеждахме ги до земята и после ги оставяхме да ни вдигнат, пищяхме и ритахме момчетата, които се навираха да ни видят гащите.
Някъде по това време, жегаво до такава степен, че присвивахме очи като гледахме към нивите, въздухът над тях се люлееше и ние му викахме „морето“, защото само бяхме чували за море, никой не беше го пипвал, а така ни се искаше, но ни се полагаха само жилавите клони на Бошо и жилещите му листа, та някъде по това време моята обична, дребничка и красива леля Дора се ожени. Мама пак се съмнява в спомените ми, но те са толкова ясни, че мога да усетя мириса на катми и допира на надупчената горна коричка по устните си. Беше привечер и мама печеше катми току до Нуша на един огромен сач, слагаше опечените в тава и ги мажеше с масълце. Махалата се беше вмирисала на вкусно още докато се затопляше сача и затова мама разкъсваше първите две три опечени катми на големи парчета и излизаше с тавата на улицата да почерпи всички деца. Красивата ми леля Дора беше довела годеника си да го представи на баба и да й поиска благословията. А баба не си беше дошла от къра. Тя трябва да е била около шестдесетте тогава, но работеше в текезесето всеки ден. И се връщаша късно, а дотогава мама трябваше да е приготвила вечерята.
После виждам баба, в черната си пола, черна избеляла блуза и черна забрадка да стои на леглото в малката ни стая, пред нея ниска масичка, тавата с катмите по средата й, наоколо четири ниски столчета, като кукленски, зелените й, ококорени очи светят и тя говори нещо ядосано. А красивата ми леля и бъдещият ми свако, висок хубавец с бяла риза, гарваново черна коса сресана на път и орлов нос, какъвто не бях виждала и който му придаваше особен блясък в моите очи стоят като наказани под кривата Минка, и не смеят да гъкнат. А баба нарежда, нарежда, леля плаче, аз я стискам за полата и също плача, ама тихичко, за да не отежнявам положението и после те си тръгват. Без да са хапнали от прекрасните топли катми на мама и без да са получили благословията, което разбира се, аз не знаех какво е, но явно беше нещо голямо и скъпо, щом баба не го даде.
Мама не ходи на къра. Тя е ходила, като е била слугинче и преди да срещне тате. Но веднъж трябвало да замаже плевника, той висок, стълбата, на която била качена за да стигне до горната му част се плъзнала по мазаното, тя паднала и се ударила лошо. Била е много болна и сега трябва да се пази, да не вдига тежко, да не се преуморява, да работи в оная канцелария за жълти стотинки и да не може да ми събере достатъчно, за да ми купи батко – така ми обясняват с тате, когато почна да се тръшкам, че всичките ми приятелки имат батковци, само ние сме толкова бедни, да не можем да си купим един батко. Мама не говори против свекърва си, макар баба да я командва както не командва дори мен. Само веднъж подочух една думичка „хатърсъз“, явно изплъзнала се от устата й, когато красивата ми леля Дора и хубавият ми свако, десетина години след като не бяха си получили благословията бяха дошли на гости, а баба обикаляше Бяла и Кина и стигна дори до Стамат, но не влезе вкъщи, докато те не си тръгнаха. А те идваха на гости отдалеч и само веднъж в годината.
***
Имам работа. Имам толкова много работа, а не ми спори. Днес обрах крушите на кривата Минка, само тези, които стигнах, че кръста ми не се изправя, но те напълниха една кофа. Бяха твърди, не можеха да се ядат и реших да ги дам на добитъка, ама като погледнах в задния двор, нямаше добитък. Не мога да се сетя къде се е дянал. Дойде отнякъде един мъж, дърт, плешив и започна да ми крещи защо съм обрала крушите зелени. Толкова се уплаших, че се изпуснах, а аз съм се изпускала само веднъж, когато мама се върна късно от работа, аз си бях легнала при баба и мама само попита дали съм си подредила куфарчето за следващия ден. Бях в първи клас. На училище ходехме с малки мукавени куфарчета. Аз отначало казах че съм, а после се сетих, че май не съм. Мама се ядоса, че съм немарлива, измъкна ме от леглото и ме напляска до вратата и аз се изпуснах. После мама плака заедно с мен и ме къпа посред нощите, а баба само святкаше със зелените си очи и нищо не каза. Тя вече не ходеше на къра, тате ходеше в кръчмата и по курви и мама носеше парите в семейството. Как искам мама да ме окъпе сега. Май мириша. Лятно време тя слагаше две кофи вода на слънцето и вечер ме къпеше със слънчева вода. В царевицата. Царевицата по нашия край става почти два човешки боя, а половината от двора ни беше засят с нея. Мама беше изкопала едно плитко трапче по средата й, слагаше отгоре му стар капак от дървен долап и едното от ниските ни столчета и ме къпеше. Миришеше на напечена царевица, на прах и само слънцето надничаше през кочаните, но от него не ме беше срам.
Този дъртият плешив мъж седи до мене на пейката и ми вика „мамо“. Как ще съм му майка?! То, дете бива да е малко, а той коскоджамити мъж, че и плешив. И тази къща не изглежда да е нашата. И кривата Минка вече се е изправила, а Стамат не мога да го видя оттука. Ей сега ще дойде есента, орехи трябва да се брулят, гроздето трябва да се бере, пък аз седя тука. Искам да прекопая градината, не мога да намеря мотиката. Искам да изляза и да си отида у дома, но всички врати са заключени. И краката ми станали едни тежки. Разни хора идват и напират да влязат вкъщи, и мен все ме е страх, че ще ни окрадат. Аз бързам да скрия всичките дрехи, сгъвам ги, разгъвам ги, всеки ден ги преглеждам, дали нещо не липсва. Даже ги завързвам в торбички. А този, плешивият, ми крие торбичките и връвките. Все ми се кара, че съм си въобразявала, все ми разказва неща, в които аха да повярвам, но изведнъж ми стават чужди, пък и иска да пия едни хапчета, но аз по-скоро вода няма да пия, но и хапче няма да взема. Сигурно иска да ме упои и да открадне нещо и ще ми вика „мамо“! И даже заплака!
Боже, колко тъмно стана. Как ще си отида сега. Искам при мама.

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=189469