ХуЛите - Тъмни реки

Реката беше застинала като огромно, протяжно парче зелена слюда, гънещо се между двете длани на тропическата гора...
Тук-там по нейната стъклена повърхност се появяваха малки кръгчета, а от време на време и по-дълги или по-къси водни черти, непредизвикани от нищо видимо; понякога се чуваше плясък като на нещо малко, изпуснато във водата, а по-рядко се чуваше и доста по-плътен воден звук – все свидетелства, че животът в хранителната й пазва не е спрял, както иначе изглеждаше на повърхността. Птичата глъчка беше спорадична и кънтеше тъй, сякаш идеше от затворено помещение. Далеч, далеч назад – за да се чуе, трябваше усилие – над устието на реката боботеше автомобилното шосе.
Съскащият шепот на гъстокосата тръстика смущаваше гребеца с усещането, че е обект на явно неодобрение. Рунтавите, масленозелени корони на дърветата, изгърбени над бреговете, оцветяваха водата под тях в бездънно черно. Човекът бързо връщаше каяка в средата на реката, колчем неговата разсеяност откланяше нелепо оранжевата лодка към тази тревожна тъмнина.
Гребеше спокойно и не бързаше, тихо потапяше лопатата на греблото напред към носа на лодката и с плавно движение го издърпваше докрай назад, изпъвайки напред гърба си. Отляво, отдясно, отляво... Топлата вода капеше от греблото по ръцете му и те бяха омекнало мокри. Той се унасяше в ритъма и забавяше иначе препускащите си мисли; съзерцаваше водата и се опитваше да забрави, че е чуждо тяло в древния й организъм.
Подмина едно чисто бяло и напълно оголено дърво. По безбройните му разклонения злокобно бяха накацали черни корморани. Побелялата трева около ствола и едрите бели петна по ракитака околовръс развенчаха тайнството. Лодкарят се усмихна на закачката – в корморанската тоалетна вече нямаше магия. Доловили сякаш човешката ирония и обидени от нея, птиците кресливо се разлетяха. Тяхната демонстративна какафония върна мислите на каякаря към човешката тълпа, но едва секунди по-късно речната тишина отми шлаката...
Отляво, отдясно... Раменете на човека не бяха уморени, държеше греблото хлабаво и гребеше с лекота; каякът се плъзгаше мазно и безшумно в тъмнозеленото желе. Теоретично напредваше срещу течението, но течение практически нямаше.
Слънцето започна да се спуска косо вдясно и карамелизира облаците над Странджа в лятното небе; като отприщен от небесния бент, по течението на водата се спусна с все по-интензивна наситеност залезният оранж. Гребецът се сети за магическата играчка на дъщеря си, през чийто пластмасов окуляр се виждаха сменящи се разноцветни картинки и се усмихна при мисълта за нея. Асоциацията му победи покоя и той – все така усмихнат, си представи как в този момент детето му обгрижва куклата си Петя, подготвайки я за живота извън яслата.
Прозирният оранж за минути премина в плътно розово, а синевата посивя. Розовото се пресече със сивото и се удави под гладния хоризонт. В мрачната вода пред носа на лодката – като от детско фенерче - се появи мръснобяла светлинка. От няколко дена луната финално пълнееше и сега оглеждаше резултата в реката. Лодкарят подкара каяка така, че все да вижда този вълшебен светлик без да го удавя във фарватера.
Стана кафяво навсякъде, а малко след това – черно. Един огромен кефал с истеричен плясък направи три-четири скока пред лодката и сребърната му люспеста снага за няколко мига превърна пейзажа в черно-бял. Всеобхватната тъмница и поваленото напреки реката разклонено дърво дадоха знак, че е време за връщане. Клоните му – по-тъмни от въздуха – с пъдарска непреклонност гонеха натрапника от реката.
Човекът потопи греблото до левия борд зад гърба си, задържа го в черния речен сироп и лодката направи бавен поворот на 180 градуса. Загреба обратно с бързи и силни движения. Вятърът от изток зацелува лицето му, а появилите се насрещни вълнички тихо примляскваха под носа на каяка.
Сега вече бързаше. Бързаше да напусне този свят така, сякаш снимката, направена с висока скорост на затвора, можеше пак така да изчезне от паметта му.
Там, близо до песъчливото речно устие, където песента на нощното море поглъщаше тишината на предалата се река, а автомобилните баритони увенчаваха самодоволната цивилизация, го чакаха дяволитият звън на смеха и чорлавата коса на щерка му. Искаше да я прегръща и да бърбори глупости с нея. Искаше тя сама да разбере, че тъмната река в очите му може да бъде също така красива, както блестящото пълнолуние в нейните...
Бързаше.