ХуЛите - Само почерк

Дори не помня откъде започна всичко. Всъщност, колебая се. Дали не видях първо дланта ти... А после гласът ти „Here I am, baby“, който се шмугна в ушната ми мида и оттам се впи в самата ми сърцевина.
Ако бе тук, до мен, вероятно би казал, че спомените винаги лъжат. Хората надграждат над това, което са преживели, а аз, както често обичаше да казваш, съм си въобразила не само теб, не само себе си, а всичко, всичко, всичко...
Беше септември, сигурна съм в това. Лятото се оттичаше с първите есенни дъждове, каналите по улиците клокочеха, затлачени от прегорели от жегата листа, а слънцето уморено се люлееше върху оголените клони на дърветата. И бях на твоя територия. Разбира се, без да подозирам. Дотогава Чили, твоята родина, винаги ми е приличала на капка кръв, стичаща се бавно по снагата на Южна Америка. Нещо като пробито от куршум слепоочие, което океанът облизва отляво, а вдясно раната се впива в Андите, дълбае в корените като досадно изтръпване. Гледах на тази държава някак отгоре и отстрани. Не съм очаквала, че чрез теб тя ще попие не само в мислите, а ще разпори цялото ми същество сякаш съм досаден и излишен подгъв. И се оказахме там – на едно и също място, по едно и също време. О, не се усмихвай, знаеш, че беше неизбежно. Тази среща, какво говоря, този сблъсък е бил не просто драснат, а изсечен с ей такива огромни букви зад гърбовете ни. Онова ехидно чудовище съдбата ни е придърпвала от двата края на света, за да ни завърже именно онази вечер един към друг.
Видях дланта ти, облегната, сякаш с цялата ти тежест върху чашата, плъзнах плах поглед нагоре, защото ми се стори, че съм виждала тези пръсти, тази китка, тези тънки косъмчета, настръхнали пред резката на отворения прозорец, а после музиката просто гръмна и ме заслепи. Някаква идианка вече извиваше глас от недрата на вселената, когато тялото ти ме приближи, гласът подчини с топлата струя въздух, която прогори корените на косата, а после коремът ти опря в мен, сякаш ме подканяш... Какво говоря, та ти направо ме блъсна в бездната себе си. Устните ти бяха първо червени, после горещи, докато не се стопихме двамата в този глас, който продължаваше да извира от всяка твоя пора. Бил си виден танцьор, но откъде бих могла да предположа... Моят континент, местата, от които идвах, нямаха нищо общо с вашата тъй пламенна, тъй темпераментна музика. Дотогава ме бяха прегръщали мъже, също толкова притеснени като мен, с едвакво потни длани и пръсти с разстроени честоти. Никога не бях трептяла в обятията на индианец, а повярвай никога не бях и жадувала. Да се докосна до тръпчивата кожа на изгарящ ме със самото си присъствие мъж не е мечта на нито едно почтено момиче. Идвах от географските ширини на дистанцията, на хладната преценка, която само в краен случай може да бъде помрачена от страстна авантюра. Момичетата на моя континент не бяха покорявани така. По този дори не изкусен, а директно арогантен начин. Сякаш всичко ви се полага. Сякаш всяка европейка не просто е мечтала да бъде... подчинена, а съвсем откровено казано смазана от вашия чар. От твоя, пардон. Защото, както имах възможност да се убедя доста по-късно, ти съвсем не беше като останалите мъже от твоята раса. Беше най-красивият екземпляр. И не, за разлика от теб, аз не бих употребила тази тъй любима твоя дума – животно. Дори хищниците могат да изпитват свян, а за теб той бе напълно непозната територия. Излезе на арената като бик, решен да пролее кръв и тя да не бъде твоята. И аз, разбира се, нямаше накъде да отстъпя. Понесохме в нещо, което бе танц, но само за околните. Черепът ми кънтеше, а съществото разширяваше, но дори толкова лека и безплатна, не можех да те обема. Ти се извисяваше над мен, а аз далеч не съм миньон, покриваше с рамене, гърди, корем, бедра, пръсти и устни всички мои пространства, омаломощаваше всяко движение още в зародиш – водеше, въртеше, обръщаше гръб, приклякаше, държеше ме на върха на показалеца си, а после с един само полъх ме изхвърляше надалеч, за да ме придърпваш обратно и овесиш на ъгълчето на устните си. Горещи, червени...
Повярвай ми, онзи глас и досега звучи в спомените... Почти ми е невъзможно да различа твоя тембър от гласа й. Ума незнамсикоя. Разбира се, тогава знаех всичките й имена. Прочетох биографията й няколко пъти, за да запомня всяка досадна подробност и да те впечатля. Без да подозирам, каква само глупачка, че за теб моите усилия да ти се харесам нямат никакво значение. Ти ме бе завладял за част от стотната на най-късия миг, вплетен в тази тъй шарена и тъй протяжна черга времето. Бях не просто дъх под стъпките ти, а нещо, с което жонглираше, нещо, на което дори понякога се радваше, но ей така... сякаш си дете, а аз някаква много забавна детска играчка...
Но и на мен ми харесваше. Не виждам защо да те лъжа повече. Мина достатъчно време от онази лудешка есен, изнизаха се толкова много сезони, че като че ли са дълга, извадена от ретро филм влакова композиция. Беше хубаво, но го осъзнах едва, когато престанах да се страхувам. Че ще се събудя. Че някой ще те отнеме от мен. Че съществувам, че съм жива... Дори помня деня. Да, но не е нуждо да се заливаш от смях на това признание. Беше насред сън. Задрамяла върху твоя изтърбушен диван, осъзнах, че тялото, зад което се гуши душата, ми принадлежи. И че мога, стига да поискам, да го поставя дори на по-големи изпитания, отколкото ти самият беше. Че мога да сляза долу на улицата, да се впусна сред клаксони и шум, и да играя. Да поканя някой минувач да ме придружи в онази върволица танцови стъпки, които усвоих от теб. Да го подчиня така, както ти бе направил с мен. Да засиля всеки въображаем непознат към бездната, която мислех, че познавам до дъно, благодарение на теб. А после да се опия от докосването, както ти се опиваше, както притваряше клепачи и вече не бе тяло, нито дори обвивка, защото материалните изражения на нещата, бяха последното нещо, с което да те оприлича. Ти беше течност, болка, твърдина, връх в Андите, акула и изящна пеперуда едновременно.
О, не си мисли, че годините са ме разнежили. Сам казваше, че душата няма възраст. А аз се отрекох от своята няколко пъти. Можех и да я продам, разбира се, но никой демон не се материализира и не прояви интерес. Цялото небесно войнство свиваше знамена в твое присъствие. И знаех, че бе неизбежно. Ти все някога щеше да се наситиш. Да се отскубнеш и да се върнеш при Ума незнамсикоя. Очаквах го, докато кожата ми губеше блясък и слепоочията се издължаваха, докато кафеварката върху газовия котлон вече не пищеше с всички сили и все по-рядко до нас достигаше миризмата на прегоряло кафе...
Виждам, че ти е досадно. В крайна сметка сега съм само почерк. Дори не картичка, която да те мами с лазурно море и ситен пясък, губещ се между палмите. Получаваш тези скромни записки, защото искам да знаеш, че първа ще отворя врата към безкрая. И ще я оставя притворена за теб. Сигурна съм, че както винаги ще си изгубиш ключа.
И нищо, скъпи мой индианецо. Нищо там, където отиваме двамата, аз малко по-рано, но ти неизбежно ще ме последваш, не е толкова страшно, колкото си мислиш, а и аз ще се погрижа, както винаги съм го правила.