ХуЛите - Чаламба

...
/гротески/

Дъртото копеле едва прескочи трапа, но пак няма да му дойде акъла. Така и ще си пукне, ако преди това не го удушат близките му „правоверни”. Научих, че си обзавел харема с нова ханъма – едно съвсем крехко бадънарче от северните крайнини на Европа, но се чудя как ще го обслужва, като е вече с единия крак при своя Аллах. Накрая пак аз май ще обера пешкира с тази проклета служба, дето ми я натресоха без да са ме питали, че без нея можело да пострада величието на империята, айде холан. Накратко, задачата ми е да обгрижвам ханъмите, защото на стари години Падишахът често колабира по време на съпружеските си задължения и трябва някой да поеме довършителните процедури. В противен случай започват вълнения, жалби, истерични припадъци, хвърчат чехли и ибрици, целият харем се вдига по тревога, което от своя страна се отразява на стабилността на държавата. Не ме оставят да подремна като хората и все тичам да оправям бакиите на държавата. Кой каквото ще да разправя, хич не е лесна тая работа и я отстъпвам всекиму, стига да се намери такъв мераклия; давам я с всичките му прерогативи без да ми е жал за нищо, халал да му е. Байгънясах съвсем и депозирах в деловодството молба, че трябва да бъдат назначени не един, а няколко яки момчета за заместници, че искам да си взема почивка; и аз душа нося. И то си е така – нормалните хора по света не успяват да се оправят с една жена, а тези идиоти от партията на Пророка, колкото одъртяват, повече пошантавяват и пълнят харемите с млади ханъми, които оставят недолюбени /има си хас да не е така/, та трябва после някой друг да им бере жалостиите.
На всичко отгоре дъртият пергиш непрекъснато го мъчи запек, надул се е като гайда от плюскане без мяра, пъшка и пърди; не може да ходи по нужда. Главният ибрикчия се е побъркал от притеснение /нали проблемът е от неговите компетенции/, та се чуди какво да предприеме. Викаха специалисти чак от източен Анадол – Манаф Ибрахим и асистента му – Рамзи Пехливан, които правиха някакви анатомични изследвания на дебелото черво, ходжата му прочете пасажи от Корана, конският доктор му изсипа в гърлото цял гювеч с някакъв шербет, май зельова чорба беше. То се знае, правиха му клизми и промивки и докато клечеше над гърнето, група придворни музиканти млатеха тъпани и надуваха зурни, та трябваше да си запушвам ушите с памук, за да не полудея съвсем. А по улиците на столицата правоверните удряха чела в калдъръма и отправяха молитви към Аллаха да го дари с избавление. Накрая Аллах се смили, вероятно му е писнало да слуша дивотии и Негово Величество с величествен напън, напълни една кофа с височайши лайна. След което главният ибрикчия, както е редно, осъществи най-важният ритуал в държавата – свещената чаламба.
Характерно за този ритуал е, че след щателно почистване, измиване и ароматизиране на дебелото черво на Падишаха, по съдържанието в кофата ибрикчията гадае бъдещето на държавата и царското семейство. Тук работата е много тънка, защото всяка сбъркана прогноза вещае беди, което е неприемливо. Поради което, по правило прогнозите са оцветени в розово и ухаещи на благополучие. Така и Падишахът е доволен, и държавата – щастлива.
Щях да се пръсна от смях, когато колегата ревна с пълно гърло над кофата с лайна, нареждайки гръмогласно своите прозрения. Но подобно поведение би ме направило с една глава по-нисък, поради което се налагаше да преглъщам дълбоко истинските си помисли.
„По волята на Аллах ще победим неверниците, ще вземем Виена, също така Рим, Париж и Мадрид.”– нареждаше той.
„Ще вземем още много земи, добитък и още много злато и сребро.”
„Ще вземем също много пленници и много млади гяурки за харема. Аллах акбар!”
„Ще се народят още дузина наследници на Падишаха и още толкова принцеси.”
И т.н.
Прочее, тази последната прогноза ми се видя твърде оптимистична, защото ми е пределно ясно на какъв хал е Негово Величество като мъж и като съпруг; няма сила даже да пръдне, не може и да се изпикае като хората, камо ли да прави още деца. Тези са му предостатъчно, пък и няма смисъл да стават повече, защото в момента, когато Аллах си го прибере и се възкачи новият султан, веднага ще разпореди, както досега са го правили, да удушат всичките му братя, дори пеленачетата, сакън някой от тях впоследствие да не му оспорва престола. Така било най-хуманно от гледна точка на екзекуторите и на Корана, защото не се проливала принцовска кръв. Много интересно разбиране за хуманност. Трудно е за възприемане – да, но възраженията са нежелателни по понятни причини.
Тъкмо въпросът с допълнителните наследници предизвика известни недоразумения. На проведения консилиум аз, като завеждащ сексуалните проблеми към харема, не можех да се съглася с подобна нерегламентирана позиция и поклатих отрицателно глава. Специалистът от източен Анадол Манаф Ибрахим също смръщи вежди и като по-прям човек, направо се издъни: „Йок!”* Главният евнух, също потвърди: „Йок!”, конският доктор Орхан Топуз от кавалерията на Н.В. – също бе категоричен: ”Йок!”
Но главният ибрикчия Асан Манаф очевидно се опираше на факти.
„Разполагам с информация – каза той – , че поне двадесетина ханъми са в положение, което значи, че още тази година Негово величество ще се сдобие с нови наследници.”
„Кой ти даде тази информация?” – стрелна го Манаф Ибрахим.
„Главната акушерка баба Зюмбюла – беше отговорът. – Тя не може да греши по този важен за държавата въпрос.”
„Което значи, че следствието опира до отдела на главния евнух – продължи напористо Манаф Ибрахим – Минали ли са всички служители през процедурата „castratio hominum?”** Какви са данните от медицинската експертиза?”
„Съгласно доклада на завеждащия сексуалните проблеми към харема, наличния персонал е третиран съобразно инструкциите – обясни главният ибрикчия. – Няма сведения за пропуски и компромиси.”
„Тогава да чуем обяснението на завеждащия” – настоя Манаф Ибрахим.
След това изявление всички погледи се устремиха изпитателно към мен. Отговорът ми бе пределно лаконичен:
„Нямам какво да добавя.”
„А вие самият минали ли сте през въпросната процедура?” – стрелна ме язвително той. Право да си кажа нещо ме жегна под лъжичката и ми се прииска да го прасна с ибрика по тъпата мутра. Едва запазих самообладание.
„Служебните задължения в този отдел – обясних аз компетентно – игнорират интервенции от подобен характер.”
„Значи процедурата „castratio hominum” касае само персонала от отдела на главния евнух – така ли да го разбираме?”
„Такъв е законът за особения статут на служителите в харема и инструкциите, отнасящи се до обслужващия персонал – информирах го аз. – Разполагам с разпечатка от текста, подкрепен с личен параф на Негово Величество. Прочее, той е тук и може да се допитате директно.”
„Вярно ли е всичко това, Падишах ефенди?” – настояваше Източноанадолският специалист.
„Ъхъ” – изхъхри величеството и от долната му джука се проточи зеленикава лига. По блеещата непосредственост на разфокусирания му поглед личеше, че изобщо не вдява за какво става въпрос.
„Много странно – продължи да натяква Манаф Ибрахим. – Известно ми е, че съгласно конституцията, служителите на такава важна държавна длъжност минават през специална медицинска проверка.”
„Междувпрочем – озъбих му се аз – ако се домогвате до служба в отдела на главния евнух, би могло да ви се съдейства.”
И пр. Споровете по този казус не стигнаха до изясняване на статуквото.
Та общо взето проблемите, с които се сблъсквам на този висок пост никак не са малко. И никак не са маловажни. Нека никой не си мисли, че моята длъжност, като завеждащ сексуалните въпроси към харема на Падишаха, е безобидна и безопасна. Напротив – твърде отговорна е и става все по-отговорна. Преди време, когато Негово Величество все още беше във форма, задачата ми не се отличаваше с особена сложност. Всяка сутрин аз бях длъжен да посетя покоите на Н.В. преди още да се е размърдал, да бръкна внимателно под завивките и, ако намеря там някой буден, надавам гръмогласен вик: „Айше, гел бурда!*** „ И Айшето припка насам – радостна и ухаеща. Следващата ми разпоредба е още по-категорична: „ Айше, олаби човека!” С това задачата ми приключва, аз се оттеглям в покоите си, а Айшето се заема с въпросната процедура.
На следващата сутрин историята се повтаря. Аз проверявам под юргана какво има и викам: „Фатме, гел бурда! Олаби човека!” И Фатмето не чака втора покана.
Но, ако някоя сутрин бръкна под завивките и там няма никой, разпоредбата е от друг характер: „Мустафа, гел бурда!” – дера гърло аз. И Мустафа Манаф тича запъхтян и разгърден. „Мустафа, – нареждам безкомпромисно – натегни човека!” И т.н.
С това задачата ми приключва и всички са доволни. Така беше до неотдавна, но напоследък Падишахът изпадна в някаква меланхолия; предпочита повече да пие шербет и да прибягва до услугите на Мустафа Манаф. Пък аз се впрегнах да въвеждам ред в харема и да успокоявам знойните души на ханъмите, за да не започнат бунтове и зулумлуци****. Правя го от добро сърце и все ми се чини, че Падишахът се досеща, ама си трае, за да не настанат безредици в държавата; тя и неговата не е лесна. Само че аз от престараване да угодя на всички, започнах да байгънясвам, а и Мустафата май също започна да байгънясва. Все настоява да му увеличат заплатата за извънреден труд. Ами добре – увеличиха му заплатата; сега остава да намерят за мен заместници, защото напоследък не успявам да смогна навсякъде и започнаха да валят оплаквания, пък старото плашило продължава да попълва харема с нови ханъми; вече и главният евнух не им знае бройката. Дори самата Роксалана започна да негодува, че не и се обръща достатъчно внимание, а и как може да и се обърне внимание при този наплив от загорели булки; това грохнало старче ли да го направи?
На всичко отгоре, понякога се налага да замествам и главния ибрикчия, когато последният не е във форма или го усети ходжата, че е ял сланина по време на рамазана. Копелето е голям специалист в този занаят, но често кръшка от задължения и накрая аз обирам пешкира. Добре, че един стар ходжа /май се казваше Настрадин ходжа/ ме научи на някои мурафети*****; иначе нямаше да мога да издържа и току виж, съм нахлупил кофата с лайна на главата на Негово Величество. Каза ми човекът да потърся из чаршията някаква сол /май английска беше/ и някакво масло /май рициново беше/, та ако се наложи да подслаждам менюто на Падишаха с тези полезни добавки. И наистина, когато аз съм дежурен по ибриците, Падишахът придобива допълнителна енергия и става бърз като олимпиец. Понякога дори не успяваме да достигнем до определеното за целта помещение и той е надрусал потурите като истински юнак. Остава само да го подмием и подсушим, но с това се занимават чираците от отдела. После го намазваме с мехлем, напудряме задните му части, туряме му памперс и го полагаме на одъра да подремне. Между другото, напоследък Н.В. не прави нищо друго, освен да спи. Наяде се, изсере се и си ляга човекът. Нищо, че ханъмите вият като хиени и искат някой да ги сайдиса. То се знае кой ще е късметлията. Трябва хич сърце да нямаш, за да не откликнеш.
Пък онова мекере Манаф Ибрахим седнал да се заяжда, че много го интересува защо ханъмите са се подули и как е станала тая работа, след като падишахът бере душа. Всички знаят; само той не знае, айде холан! То това си е публична тайна; знае го и глухият цар.
Само дето не успях да се науча като хората да правя професионално въпросната чаламба. То се иска талант за тази работа, пък аз го нямам. Което си е вярно, не мога да си изкривя душата, главният ибрикчия е истински майстор в занаята и никой не може да му съперничи. Той си е роден талант и Падишахът много го цени. Той ще запретне ръкави , ще бръкне с цяла длан в задния двор, ще извади червото падишахово, ще го измие много внимателно с марна вода, ще го зачисти с дървената огрипка, ще го ароматизира с гюлова есенция, ще го напъха обратно със съответното устройство и когато капката с мехлем се стече по гръбнака и стигне до уреченото място, ще издуе гърди и ще изреве с всички сили: „Чаламбаааа!”, така че правоверните отсам и оттатък Босфора ще го чуят и ще треснат чела в калдъръма, за да ни види Аллах на какво сме дередже.
Това е то истинската чаламба.
Дотук добре. Но тая история с принцовете хич не ми харесва. То си е обикновен нашенски серсемлък и няма скоро да го премахнат. Идват при мене майките на тези дечица и плачат: „Олеле, помагай, ще пукне скоро дъртото плашило и онези злобни идиоти ще ми убият детето!”
„Спокойно – казвам – моето момиче, ще измислим нещо, за да спасим детето”.
И ща, не ща си залагам главата, защото хич не обичам да се убиват деца; няма значение, че са принцове. Правя това по убеждение, а не само защото известна бройка от тях са се появили на тоя свят с мое съдействие. Всъщност, нямам представа колко са и кои точно са, не ги помня всички, но майките им, за да ги спасят, твърдят, че са всички. С риск да ме направят с една глава по-нисък, някоя тъмна нощ извеждам детето извън сараите и го предавам на мои познати – предимно хора от сиромащията, които го осиновяват. С това историята приключва, защото никой не знае колко са принцовете, нито принцесите в харема – най-малко пък Падишахът – Аллах да го поживи. А тези, които знаят, си мълчат, има си хас…
То много се изприказва, но трябва да спомена също за заслугите на Негово Величество през този „Златен век” по отношение на науката и великите географски открития. По съвета на ходжата той съвсем навреме скъси неверниците с една глава и съвсем компетентно постанови, че всичко, което е трябвало да се открие, е вече открито и го пише в Корана. Така че повече нищо не е нужно да се прави по този въпрос. Когато капитан Реджеп паша откри Америка много преди Колумб, всички правоверни викнаха „машалла”****** и придворният писар /той дори можеше да пише/ отрази събитието в страниците на държавния архив. Разбира се, не бяха нужни други доказателства, защото и това трябва да е било записано в Корана. Достатъчно беше, че капитан Реджеп паша доведе със себе си неколцина американци - /едни черни мъже с големи джуки/, които потвърдиха, че много са се зарадвали, когато били открити от нашите момчета. „Хайде, бе аркадашлар, откога чакаме да дойдете да ни откриете!”
На въпроса на журналистите защо са толкова черни тези американци, капитанът отговори, че сигурно са почернели от слънцето.
„Отначало американците са били червени, – заяви компетентно той – после станали бели и накрая, когато ние ги открихме – съвсем черни. Явно Аллах ги пребоядисал, защото яли сланина през Рамазана. По-точно, изяли някакъв дебел проповедник от „Свидетелите на Йехова”; така разправят. Освен това някога те обичаха да се катерят по палмите и да танцуват „хула хула”, но вече вярват само в Аллах, пият само шербет и танцуват само кючек.”
Общо взето такава беше информацията, която ни предостави този наш капитан Реджеп паша, да е жив и здрав.
По отношение на науката, откритията през този забележителен „Златен век” са също така забележителни. Ето нещо за гравитацията: Сто години преди Нютон нашият знаменит учен професор Давутоглу бей записа в тефтера, че всички одрусани ябълки падат на земята.
Разбира се, тогава беше открит и компютъра. В музея на Османската наука все още се пази прототипа на първия компютър. Няма мишка, няма клавиатура, монитор и пр. –непотребни джаджи, дето после наблъскаха неверниците от Ай Би Ем и Сименс. Но е направен много стабилно от варен бук с ламаринен обков и цигански пирони; не се плаши от никакви вируси и „троянски коне”. Това е една дървена рамка – около два аршина, с опънати между страните телове и нанизани на тях топки – предимно шикалки от Странджански дъб. Те се местят наляво – надясно по тела и след като ги преброиш, може да сметнеш колко прави две и две. Абсолютно печена работа.
Твърдя със сигурност, че много преди Айнщайн, нашите физици установиха, че две магарета не може да се разминат със скорост по-висока от тази на светлината. Експериментът е осъществен от екипа на самия Настрадин ходжа.
Бяха формулирани важни природни закони, а именно, че колелото е кръгло, водата – мокра и изобщо, е по-добре да си жив, отколкото умрял.
Потвърждавам освен това, че нашите учени от университета на Негово Величество още тогава откриха детектора на лъжата. И веднага беше внедрен в употреба от специализираните държавни ведомства. Ще опиша накратко основната конструкция на този важен за науката прибор; вече е патентована в редица страни и не представлява държавна тайна.
С други думи – това е една каца, пълна с лайна. Престъпникът се вкарва в нея до гушата и само главата му стърчи отгоре. Разпитът е пределно лаконичен. Ако обвиняемият не си признае веднага вината, един еничар замахва с ятагана низко над кацата и той е принуден да скрие главата си надолу. Процедурата се повтаря няколкократно, след което неминуемо започват самопризнанията. Няма грешка. Няма и Хелзинкски комитет по защита правата на човека. Престъпникът признава дори това, което никога не е вършил. Твърдя със сигурност, че в тази посока и изобщо, по отношение на науката ние изпреварихме европейците барем с петстотин години. Аллах акбар!
Но разбира се, не всичко е по мед и масло. Трябва да призная, че когато тръгнаха приказки от недобросъвестни колеги като например, Манаф Ибрахим, за естеството на моите служебни задължения, както и ролята ми относно третирането на принцовете, Великият везир Баш Ахмак Паша ме привика при себе си и ме информира:
„Синко, засега не смея да те назнача на служба в моя харем, защото ще си имам неприятности, въпреки, че много бих искал. За съжаление, Падишахът сигурно няма да е доволен, но все пак ще разговарям с него. И, ако не стане работата мисля, че е най-добре да те оженим. Време ти е.”
Е те това вече беше прекалено; не можах да издържа. Косата ми се изправи и започнах да омалявам от кръста надолу. Подобна изненада не бях очаквал; то човек падне от круша и се обърка, та камо ли да те оженят. Само това ми липсва, за да ме довършат съвсем; не ми стигат другите неприятности.
„Но защо така, Паша ефенди, в какво съм се провинил?”
„Не си се провинил, но вече ти е време да се задомиш. Носят се разни слухове и може да се наложи да правим разследване, относно статута на твоето ведомство. За да укротим духовете или ще трябва да те оженим, или да те подложим на изследване с детектора на лъжата”. Решено е службата да се поеме от Манаф Ибрахим – благо сподели той.
„А коя ще да е избраницата, която сте ми определили?”
„ Не е само една; повече са. Те са няколко елитни избраници и всички са за тебе – поглади везирът дългата си бяла брада. ¬– Става въпрос за известен брой принцеси от двора на Падишаха; значи ставаш зет на Н.В.”
„Кои по-точно?”
„ Ами има няколко подходящи за целта момичета. Не са повече от двадесет, но най-дребната е около деветдесет кила – лично аз съм ги набелязал. Те умеят да свирят на дудук, въртят страхотни гюбеци и пишат стихове. Придворни поетеси са.”
Откровено казано, прималя ми и ми се зави свят. Като нищо щях да колабирам и едва не се срутих като талпа, та да стана за смях на хората. Напоследък непрекъснато сънувам, че някаква глутница поетеси вият в тъмното и ме гонят из гората – аха да ме настигнат, а аз бягам с последни сили и се събуждам, облян в пот. Ето, че сънищата ми се оказаха пророчески и се сбъдват с безпощадна последователност. Преди да припадна от изтощение, една ханъма наруши статуквото и се втурна да ми поднесе чаша студена вода.
„ Какво става, синко, какво ти е – ти съвсем си пребледнял?!” – разтревожи се Великият везир.
„Право да ти кажа, Паша ефенди, – отговорих аз с последни сили – бих предпочел детектора на лъжата.”

* Тур. Не
** лат. Кастрация
*** тур. Ела тук
**** тур. анархия
***** тур. методи
** * *** тур. браво