ХуЛите - Единствен сред нас

Това е тъжен остров, казвахме с очи. Клепачът едва докосва зеницата, а тя се опитва да се свие още повече и още повече, и потъне, потъне сякаш вдън земя. Няма как, повдигахме рамене, да накараш тази корава, изстинала преди милиони години земя да ражда.
Можеш да поместиш огромните, извити като гърбица на кит камъни, да взривиш скалата отдолу, да прокопаеш тунел до влажната и топла сърцевина, но да измолиш от нея сокове, да изстискаш живот, клатехме недоверчиво глави..., човече, не можеш. Но не ни повярва. Стоеше с разрошен от вятъра рус перчем насреща, гледаше ни открито с този негов далечен и твърд поглед и не, не вярваше.
Ей такъв го помнехме, какъвто и дойде. Не много висок и съвсем слабичък. С широка, може би два номера по-голяма риза, с по-къси и не по нашата мода панталони, но един такъв... Смел. Нищо не подсказваше, че ще устои. Тук слънцето, казахме му още първите дни, едва пробива облаците и можеш да го гледаш открито, без да мигаш и без да се просълзиш. Но не, не се отказа и тогава. Знам, отговори, та нали и аз съм тукашен. Е, не съм от тези острови, идвам от по-далечен край, но съм същия като вас, каза и запретна онези два пъти по-големи ръкави. Същия, от същото тесто, мърмореше, докато буташе пред себе си количка с инструменти и едно ново-новеничко знаме извади от избелялата си раница...
Смая ни. Даже кълвач не е бил толкова упорит в нашите гори. И термит би се отказал, плувнал в пот и уморен до смърт. Но той, той не се отказа. С кирка проби вкочанената земя, с лопата я обърна, с крака я стъпка, а после същото се повтори, още веднъж и още веднъж, и още стотици пъти. Знамето плющеше над главата му, гларусите кръжаха навъсени, свраките се кискаха, а вятърът раздразнен свистеше. Спри се, казвахме му, почини си. А той, усмихнат ли беше, не помнехме, само вдигаше уморена ръка и сякаш ни казваше „Остави, аз ще го направя“ и гърбът му пак се превиваше. Ще го направя, момчета, каза ни веднъж и в кръчмата, даже изкрещя. Ще го направя, мамка му, а ние усетихме, че не на нас говореше. Избута мочурището. С натрошените от собствените му ръце камъни. Ограничи го, стегна го като в менгеме. Далеч ще стоиш, сякаш му каза, и да не си посмяло пак да долазиш до моята земя. Няма да протягаш кални пръсти, няма да отваряш воняща паст, няма да гризеш от моята твърдина. И то не посмя. Ей, казахме си тогава учудени, да не би този мъничък мъж, по-нисичък от нас, по-слабичък и блед да има по-голямо сърце от нашите...
Озърнахме се. Огледахме се предпазливо един друг, но повече не продумахме. Все така напролет косяхме тревата пред нашите къщи, все така подрязвахме розите, все така се радвахме на слънцето, когато все пак успяваше да открие лице зад сивата небесна каша. Но той, той не спираше. От тази обветрена, от тази пущина, от тази скована и ледена земя само картофи можеш да изтръгнеш, бяхме го предупредили. Но все така не вярваше. Канеше ни да ни покаже свършеното. Първо върху една гола маса на празно, но изпръхнало изпод собствените му мишци поле. После върху чиста, избеляла от виелиците покривка. После към тях добави два-три твърди стола. После и пейка опъна. Отсипваше от коняка, бършеше уста с разранени пръсти, а раменете му се надигаха горди над тази отстоявана, но вече подплашена земя. Заякнал ли беше, питахме се или просто полудял. А край нас, под коленете ни подаваха глави първите стръкове ръж. Трябва да е много упорит, казвахме си, а чашите с коняка се люшкаха като наежен срещу сушата океан. И припадаха нощи, и белваха се дни. Небето събличаше мъгли, а слънцето се изплъзваше като от пробити рибарски мрежи. На пристанището лодките приличаха на оголени зъби.
А после отнякъде долетя жена. Не била заради нас тази битка, отдъхнахме си, не на нас, а на нея искал да се докарва. И се успокоихме. Сега ще опознае нашия остров. Няма да ни буди нощем като привидение, размахало юмруци срещу силите. Няма да дразни боговете на тази вечна, на тази ледена, на тази безбрежна и корава, но наша, нашичка земя...
Но вместо това на местенцето, което бе откупил и до знамето, което единствено му ръкопляскаше, изникна къща. Пред нея градина, а до нея парник. Грозде ли, казахме му тогава почти задавени. Не можеш, човече, да отгледаш лоза в тази пустош. Теб ще изпие тази земя, но лоза няма да ти позволи. Погледна ни пак по онзи негов си начин, повдигна въпросително вежда и забоде пръчките. Три лета по-късно пак пиехме коняк. Ококорени и разтреперени старци пред едно единствено, отворило широка длан листо. Жилава лоза, плеснахме се почти разциврени по челата. Кой би предположил, че само капка светлина е достатъчна. Та, ние нямаме изгреви. Слънцето тук е пестеливо. Грейне, измами ни, а после обърне свъсената си страна. Далечна и ледена като самата вселена. Студено ни беше. Божичко, колко студено ни беше пред това единствено, блеснало с такова упорство листо.
А после градината му бликна. Натежали цветове, а тук-там през лятото и плод. Мъжът и жената минаваха по лехите, поливаха и плевяха, навеждаха се, и се изправяха, и като че ли само зад техните гърбове онова пусто слънце напичаше, и само там обичаха да се събличат горещите лъчи.
О, ние знаехме. Знаехме отдавна какво е музика, и фотография знаехме какво е. И кино. Имахме си отдавна музей на нашия остров. Туристи прииждаха. Моряци все така се раждаха и морето все така прибираше най-свидните от тях. Но мъж като него си нямахме. Какъв беше, питахме се. Макар отдавна да бе насред нас. Помнехме го, беше преди двадесет години, когато дойде. Все такъв слабичък си остана и ризите му все големи, като че ли и нас можеше да прегърне с тези широки като фиорди ръкави. Къщата се превърна в хан. Ханът се сдоби с път. Пътят опря в брега. Разчу се. Островът живна, сякаш беше неговата собствена градина. Гонеха се през пролетта влюбени двойки в гората, пееха и свиреха до късно нощем случайните гости в неговия неслучаен хан.
Но и нас не ни забравяше. Все така ни махаше иззад красиво извезаните пердета. Като видение ни се усмихваше неговата жена. А конякът напираше по ръба на чашите като да е искра, изскочила стресната над разтрошена скала... До онзи ден, едва тази есен се укроти. Остаря ли?! Въпросът скърцаше в пружините нощем, блуждаеше безсънен, трескав, капнал от умора като нас самите. Мира не ни даваше...
И се престрашихме. Наизлязохме пред къщите. Но ей така, сякаш имаме друга работа за вършене. Да зазимим цветята, да оскубем плевелите, да полеем фиданките. Все ще ни види отнякъде, казвахме си. Ще изплюе камъчето. Или пък ще ни признае. Прави бяхте, момчета, ще грохне на пейката до нас. Корава излезе тази земя. Непреклонна като съдебен пристав. Сурова и студена като плитък гроб...
Но не случи да се разкая. Нито нещо ни призна. Мина покрай нас като първия път. Един такъв мъничък. Сякаш да бе още момче. Кимна на всеки един от нас поотделно, усмихна се, доколкото можа. А ние го следвахме с поглед като да е дълга приказка, която искаме да прочетем до края. Е, не чухте ли, викна над главите ни. Не чухме, отвърнахме, но само с повдигане на рамене.
Някой някъде ще промени света, отвърна и се усмихна някак особено, някак широко. Някой някъде, провикна се отново, ще спаси света!
Дали защото бяха минали двадесет години, откакто мина по същия път и застана прав до знамето върху своя камънак. Дали защото не посмяхме вече да се противим. Дали защото бе единствен толкова непримирим. Нищо не казахме. И зъби не стиснахме.
Вярвахме му, нали?

ноември 2015 г.,
Стрьомстад, Швеция