ХуЛите - Овцете на моя баща

На К. - с благодарност и уважение!

Не съм си и помислял, че само за един миг животът на човека може да се обърне на сто и осемдесет градуса, но както често се случва, в най-неочаквания момент съдбата те запраща на място, което дори в съня си не си виждал и където най-малко си искал да попаднеш.
Бях петнадесетгодишно хлапе през лятото на 1944 година и в нашето балканско село, намиращо се на двайсетина километра от столицата, слабо достигаше отзвука от войната.
Предишния ден двама младежи от селото бяха забегнали в партизанския отряд и на другия ден сутринта един камион с жандармерия спря на прашното селско мегданче. По това време бяха вече вдигнали и армията да гони шумкарите, но края на войната се усещаше и макар хората много да не коментираха, той се долавяше по изражението на лицата им, в особения блясък на очите им, в многозначителните усмивки и репликите, които си разменяха мъжете вечер в кръчмата. На всички беше вече додеяло от мизерията, страха, несигурността за утрешния ден, от вечната оскъдица и единствено очакването на нещо по-добро обнадеждаваше измъчените души на селяните.
И ето, точно в такъв момент в малкото ни селце, в което властта се представляваше от местния кмет Гаврил и познатия на всички пъдар дядо Добри, неочакваното бягство на двете момчета разбуни духовете и страхът набързо прибра хората по домовете им. Когато изскърцаха спирачките и пълният с войници камион спря сред облак прах на селския мегдан, селото сякаш бе опустяло. Само ние, дечурлигата, измъкнали се тайно от вкъщи, оглеждахме войниците и снаряжението, уморените им прашни лица, картечницата, която един от тях нещо бърникаше и се разбягахме, едва когато разсилният дядо Геро ни разгони.
Вечерта слушах как тати разправя на мама, че запрели бащите на Станчо и Иван – така се казваха младежите, хванали гората, в мазето на кметството, оставили двама войници да ги вардят, а останалите цял ден тършували из гората. По тъмно вече, уморени и ядосани, се прибрали в селото, пуснали уплашените арестанти и запрашили към града.
- Ще хванат някому цървулите – говореше тати, протегнал уморено крака и облегнал широкия си гръб на паянтовия стол в малката кухничка, - кой знай ги де сега са из шумака... Балкан – не можеш го изброди, а и лято – да е зима, по следите да ги намериш, а то сега, кога сичко се е разшумило.
- И по-добре! - рече мама, тракаща съдове, изправена до мивката. - Защо да си идат мърцина децата! Тая война опустяла – да свърши веднъж, че то...
- Ще свърши, свършва тя вече, ама има още народ да гори. Накрая е най-страшно!
Дали тати бе предусещал нещо, дали съдбата бе така решила, ала пророчески се оказаха думите му - и то за нас, за нашето семейство... Както викаше баба Руска, светла и памет, „Огънят, където падне, там гори!...” Само че тоя път беше дошъл редът нашата къща да гори...
Тъкмо се готвехме да лягаме, когато кучето залая и се задумка на вратника.
- Кой ли ще да е по това време! – изправи се баща ми и тръгна към вратата.
Мама тревожно го погледна, побледня и се подпря, ни жива, ни умряла, на стената.
- Спокойно, всичко ще е наред, само не мърдайте оттука, дорде се върна! – строго свъси вежди тати и захлопна вратата след себе си.
Ние останахме сами – аз мълчах, мама мълчеше, а яростният лай на Балкан не спираше. Внезапно и той да спря да лае и се зачуха сподавени гласове. Отново вратата се отвори и баща ми въведе в стаята дядо Добри.
- Нямаме много време – възбудено започна той, - трябва още тази вечер и аз да хващам гората...
- Ама защо бе, Петре! - проплака мама, - Какво си сторил, да не би и ти...
И тя приседна безволно на стола, като кършеше ръце и го гледаше изплашено с големите си сини очи, които бяхя плувнали в сълзи.
- Нищо не съм сторил аз, друг е сторил това, дето баща ми, ако знаеше, в гроба би се обърнал! – после погледна към дядо Добри и го подбутна към масата – сядай, и им кажи...
Дядо Добри седна, понамести се и като премести поглед няколко пъти от мен към майка ми и обратно, тежко въздъхна и започна:
- Първо, булка, още нищо не е станало, има време да се оправи работата.. . Господ да помага... Петър нищо не е направил никому, ама брат му, Атанас, да не повярваш – да напише донос против брат си, против кръвта си...
-Всичко е за заради оназ пуста нива, дето се падна на мене пир делбата - гневно изръмжа тати, - не можа да го преживее... Нали и дело заведе против мене, ама го загуби...
- Каквото и да е - намеси се дядо Добри отново, - късно е сега...
Той погледна към нас с мама и като срещна обърканите ни погледи, продължи припряно:
- Отивам вчера сутринта в кметството – Гаврил ме бе извикал, че някой му бил влизал в нивата и от картофите ровил, та да съм бил проучил тая история. Ядосан беше покрай нея и вършееше само из стаята, псуваше... Нали и оня ден ходи в околийското зарад тия диванета, дето избягаха в гората... Кога му се види вече края, да почернят родителите си... Га че още чувам писъците на Станчовица – нали сме комшии... Та, Гаврил беснее, аз кротко съм се изправил до бюрото и си трая, тамън издебнах да река и аз нещо, на вратата се подаде Геро разсилния и преди кмета да му се скара, му съобщи, че сина му е отвън и иска нещо важно да говори с него. Рече ми Гаврил да чакам и се изниза из стаята. Стоя аз, пристъпям от крак на крак, зяпам оплютите стени от мухите, заничам през прозореца към мегданя и чакам да се върне началството... По едно време, както така си зяпам разсеяно из кабинета, погледът ми се спря на един лист, изписан ръкописно и оставен връз бюрото, току пред стола на кмета. Сетих се, че той го остави, когато аз влезнах при него. Явно му бях прекъснал четенето. Не знам кой дявол ме подбутна, ама погледнах към вратата, после през прозореца и внимателно надникнах навън. На стълбището видях как Гочо, синът на кмета, нещо ръкомаха, а баща му, с ръце в джобовете и навел остриганата си до голо валчеста глава, намусено го слуша.
На мига се озовах до кметския стол, понаведох се и когато зачетох написаното, сякаш гръм ме удари. Не можех да повярвам на очите си. Отново се примъкнах до прозореца. Кмета и сина му още говореха. Повърнах се и пак прочетох написаното. Не беше много. Десетина реда, в които Насо донасяше на кмета, че брат му, демек Петър, бил ятак на партизаните.
Нарочно садил картофи и не ги вадил есента, та да храни разбойниците. И други такива щуротии... Знаеш, Гаврил не е свестен и няма много да се бави да препрати доноса по-нагоре... Ако ти, Петре, не хванеш тая нощ Балкана, утре си в кауша.. А сега не се церемонят много и я си стигнал до предназначението, я не...
- И остави другото, ами и се подписал, той, моят брат! – изпъшка баща ми, който по времена разказа на дядо Добри бе забил поглед в една точка на тавана с каменно изражение на посивялото си лице и само един нерв играеше под лявото му око.
Мама, ни жива, ни умряла, не смееше ни да шукне, ни да заплаче – само раменете и потреперваха от време на време.

Следва...