ХуЛите - Когато имах река

Имаше една река. Моята река – така наричах онази малка част, заключена между два нейни завоя.
Идваше някъде отдясно, иззад ръждиво-червеникава скала, на върха на която стърчеше изсъхнало дръвче. Не зная какъв вид дърво, знаех само, че то беше взело всичко което е можело от тънкия слой почва върху скалата, беше се напънало да порасне и накрая беше умряло. Реката правеше малка дъга, почти полукръг – от външната му страна брегът беше висок, с малки борчета по него, като четина, а от вътрешната страна на дъгата, сред хилавите лютичета, едва подали се над пясъка, лежеше голям плосък камък. На този камък обичах да седя и да гледам как реката се скрива сред дърветата. От единия до другия завой имаше не повече от петдесет метра, но никога не отидох да видя какво има след тях. Тогава бях в онази хибридна възраст – тайнствена и смешна – между детството и юношеството. Първото не бе си отшло още, но вече ми липсваше, а второто, макар да не бе дошло, вече ме плашеше. Обичах да седя на онзи камък, загледан с невиждащи очи във водата, която идваше и си отиваше, идваше и си отиваше... Бях се научил да седя напълно неподвижно, да не мисля за нищо и да оставя реката да тече през мен. Беше прекрасно, макар и малко плашещо усещане. Като че се стопявах, избледнявах и изчезвах. Не, не ме поглъщаше водата, защото реката също изчезваше – първо малките вълнички и прагчета се заглаждаха, а после и шумът на водата утихваше. И там, насред тишината, имаше нещо. Не бях аз, не беше и реката, нито пък червената скала и борчетата. Като че светът се беше осукал, захапал опашката си и бе погълнал сам себе си. Нямаше форми, нямаше цветове, нямаше шумове. Нищо. В това нищо, в това мълчаливо, огромно и безкрайно малко нищо аз бях река, а реката беше малко момче, вгледано в себе си. И аз разбирах. Само дето не знаех какво разбирам. Но беше чудесно.
През онова лято често ходех там, при моята река. Потапях се в нея, тя се потапяше в мен и с все сили се опитвах да узная какво разбирам. Така и не успях, а после детството си отиде окончателно, онова безмълвно нищо се разби на хиляди шумни и шарени неща – пораснах.
Сега, след толкова години, мисля, че вече зная какво съм разбрал тогава.
Да, сега зная. Но няма река.