ХуЛите - Изчезването

Стоеше на нашата маса. Първата до прозореца, вдясно от входа, точно срещу бара. И изглеждаше добре, доколкото може да изглежда добре вдовица на една седмица. Тъмно сако, както изисква приличието, строга риза, дълга пола, чиито плохи се спускат тежко покрай бедрата.
Нервен показалец, обесен на дръжката на чашата, недопито кафе, стегната на кок коса. И лек грим. Дискретен парфюм. Същата, каквато я помня през всичките тези години. Щом седна срещу й, ще въздъхне, както го е правила винаги. Държала е този дъх плитко, малко под ключиците, за да го процеди през зъби, когато вижда отражението ми в огледалата. Не я докосвам. Не поднасям ръка, не долепям буза до нейната. Достолепната й скръб не би го допуснала. Всеки повей може да я разруши. Именно, защото е непоклатима. Чертите й са изострени, вероятно от недоспиване. Стремя се да овладея лицето си. Нямам биография, нямам и право. Нямам грижи, никаква тревога за деня или отвъд него. Аз съм идеалният слушател. Една приятелка, измъкната от каталога на спомените, на която тя се обажда винаги, когато има нужда. Вера, чувам гласа й по телефона, знаеш ли какво се случи... И следва смях. Не, скъпа моя, не зная какво се е случило. Разбира се, не си говорим толкова куртоазно. Правим се, че сме близки, макар ако питате покойният й вече съпруг, това е поза, поръсен с навик. Никой не може да бъде близък с нея, казваше приживе, тя, твоята приятелка съществува, за да бъде обожавана. Аз, никога няма да забравя артистичния му размах, съществувам, за да я боготворя. И трябва да призная, че усетих това обожание дори от ковчега. Бе безупречен. Студен, твърд, с лек нюанс на фондьотен върху бузите, болестта го бе изпила, красиви копчета за ръкавели, бляскав седеф, лачени обувки, сако с подплънки. Приживе бе мършав – впечатление, което се бе стопило в смъртта. Изглеждаше дори по-плътен, отколкото очаквах. Разбира се, като всички останали, и аз бях опечалена, но трудно, едва успях да откъсна очи от лицето му. И, честно казано, му бях ядосана. Оставяше моята приятелка сама. А това означава върху моите плещи. И ето, че сега леко разтърсвам рамене, за да я подканя. Говори, казвам с поглед, цялата съм в слух. Не бърза. Вдига бавно очи от чашата, зениците й се плъзгат по мен, като че ли ме облива морски бриз, клепачите се разтварят и ирисите й избухват в най-красивото и живо зелено, което съм виждала. Свива ъгълчета на устните и се усмихва. Къса усмивка, по-скоро намек за такава.
- Той – казва бавно и посяга към най-горното копче на ризата, то се приплъзва през илика, кожата й в миг пламва и угасва - ... не е мъртъв.
Едва сега забелязвам, че по масата има пръснати кристалчета захар. Сервитьорът е вече до мен.
- Коняк – дори не го поглеждам.
- Разбира се – чувам гласа, а после стъпките му се отдалечават.
- Той е мъртъв – изговарям със същия маниер – Той е мъртъв – повтарям с надеждата да се опомни.
- Никак даже. Той е жив. Толкова жив, колкото си и ти.
Конякът вече се поклаща в чашата под носа ми. Стъклото е мазно, уханието остро. Отпивам и небцето ми изтръпва.
- Донесете и на мен – гласът й е далеч по-топъл – Но двоен.
Сервитьорът със сигурност е забелязал, че от нас двете тя е по-атрактивна. Траурът, дори и да не е показен, се усеща. Нещо като астрално тяло, което трепти, разтваря криле като пеперуда над пламък. Духът й блуждае тревожен над масата. Но сега ще го удави в коняка. Отпива и облизва устни. Вътрешната страна на бузите й е по-бледа, като че ли с различна температура. Истината е, че излъчва хлад. Ако протегна ръка и я поставя върху й, няма да трепне. Чувствителна е толкова, колкото и Венера Милоска на полуетажа в Лувъра. Но не правя нищо. Очаквам глътката коняк да опари стомаха и изпаренията му да стигнат мозъка. Погледът ще стане по-мързелив, през зелените ириси ще притича облак и ще завали... Не, не искам да плаче, макар тя никога не би го сторила пред мен. Би било достатъчно само да се отпусне. Така от време на време правят тварите в това измерение. Махват с ръка, отпускат се и просто рухват. Но тя не... Не би го позволила.
- Щях ли да стоя толкова спокойна пред теб, ако той бе мъртъв?
Отпива отново. Този път оставя влага по устните. Езикът й изскача за миг и изчезва отново. Парфюмът й има леко горчив нюанс. Не, това са ядките, които е поръчала междувременно. Но не ги докосва.
- А кого погребахме само преди седмица?
Ръцете ми треперят, което в тези обстоятелства, е обяснимо. Навеждам се леко над масата. Посягам с показалец към едно кристалче и то залепва по кожата ми. След миг ще се стопи.
- Мисля, че трупът в ковчега не бе негов. Той никога не би си отишъл просто така...
- Той бе болен цяла година... Ходехме му на свиждане.
- Той бе болен. Сама го каза. Но нямаше никакво намерение да умира. И не е мъртъв.
- Мисля, че това е шок. Хората понякога преживяват...
- Вече ме посъветваха... Всички онези глупости... Усещането за време, емоцията, която е толкова силна, че не може да се приеме – най-сетне вдига ръка, отмята един непокорен кичур, дланта й погалва черепа – Но не е това...
- Кое? – чувствам се все по-неловко.
Отнякъде се чува музика. Това е фламенко. Звуците отскачат от пода, блъскат се в прозорците, описват овала на чашите. Очаквам всеки момент да чуя човешки глас. Нещо, подобно на стон. Вместо това сервитьорът отново се появява и отнася празната ми чаша. Поръчвам кафе, което пристига в трепкащ порцелан. Показалецът ми е сладък, мазен и неразпознаваем. Лъжицата със захар потъва в течността, а след това я облизвам. Допирът е внезапно убождане.
- Винаги съм мислила – конякът се усеща във въздуха между нас - ... че той ще ме напусне, когато остарея.
Една ядка полита към устните й. Изчезва.
- Винаги съм знаела, че между нас всичко ще свърши един ден... Но мислех, че този ден е далеч. Той не би посмял да си тръгне преди старостта...
- Но той си тръгна – изричам, като закривам лицето й с лъжичката, с която махвам във въздуха преди отново да я оближа.
- Нищо не разбираш. Той не си тръгна. Онова в ковчега бе подобно на него, но не бе той. Не би посмял да го стори... Не и той. А и аз – тук вече изпъва гръбнак, а зеленият цвят в ирисите й буквално избухва – ... все още не съм стара... Не съм грохнала, не се придвижвам с бастун, дори нямам бели косми... Е, - усмивка – прикривам ги, но кой не го прави?! Дори той. Веднъж го засякох в банята с една пинсета. Винаги е бил суетен...
- Мисля, че трябва да идеш на лекар...
Ровя в чантата си, сякаш търся нещо, по ирония, напипвам гребен и силно натискам зъбците му със същия показалец. Искам да се убода и да подскоча. Вместо това острието просто се чупи.
- Мисля, че ние имаме превратна представа за смъртта... И хората, разбира се, а за него... За него нямаме ни най-малка идея. Той не е такъв. Не би напуснал жена като мен.
Най-сетне изплюва камъчето. Чертите й стават още по-остри, а носът е леко вирнат. Профилът й в стъклата е безплътен. Отражението е плоско. Там, където са очите виждам отблясъците от бутилките на бара. В черепа й плуват водка и уиски, коняк, джин и едно кубче лед, което дамата от съседната маса току-що поставя в чашата си. Чува се звън. Някой някому се усмихва, друг другиго лъже.
- Този мъж... Онова тяло в ковчега не бе неговото. Може би е наел двойник. А може да е била просто восъчна фигура. Знаеш... Мадам Тюсо. Кой знае дали не произвеждат мъртъвци по поръчка. Пращаш им снимката си и те ти доставят восъчен труп, пълно твое копие.
- И защо му е да го прави?
- Господи – ядосана е, вдига ръка и рязко отпуска шнолата, косите й падат тежко по раменете, светъл кестен, нито нюанс от възрастта – За да ме провери, разбира се. Беше ревнив. Всъщност, е ревнив. Не познавам по-голям ревнивец от него. Непрестанно ме подозираше. Дори, когато бе болен, прободен от толкова игли, дори, когато бе на системи. Седях до леглото му, разтреперена, а той ме душеше от разстояние... Гледаше ме с онзи поглед..., сякаш всичко знае... Сякаш ме подозира.
- А имаше ли какво да подозира?
- Не, разбира се. Никога не съм... – не довърши, няколко зърна ядки попаднаха под зъбите й.
- А той?
Отстрани вероятно изглеждаме вкопчени една в друга. Въпросът ми като ласо се увива покрай яката й и тя откопчава и второто копче. Диша дълбоко.
- О, не – отговаря и отново отпива.
Правя рязък жест към бара и сервитьорът бързичко се плъзва до нас. Изскача горещ иззад бара и лицето му, разтегнато в усмивка, ни подканя.
- Коняк?
- Два.
- Освен това не би го направил толкова банално...
- Кое?
- Цялата тази работа със смъртта. Кой би си отишъл от сърдечен удар, когато е болен от...
Не изрича думата от суеверие. Не се осмелявам и аз. Следващата една минута ръцете ни кръжат около чашите, но без да ги докосват.
- Винаги е изпипвал всичко. Знаеш го какъв беше... Какъв е. Дори новината за болестта си ми поднесе артистично. Покани ме на разходка с яхта, представи си. Поръча миди и бяло вино.
- Не знаех...
- Беше дори романтично...
- Определено.
- А в болницата не желаеше да ме приема по пижама. Преобличаше се.
- Винаги е бил безупречен...
- Кавалер... Човек като него не си тръгва просто така... Подозирам, че е възможно да ни наблюдава отнякъде...
- Преувеличаваш.
- О, той е способен на всичко.
Телефонът, скрит в чантата ми, най-сетне се обажда. Посягам нервно и долепям апарата до ухото си. Нямам представа какво казвам, нито на кого. Говоря дълго, докато фламенкото се разпростира наоколо като паяжина. Всеки момент очаквам отраженията ни да се слеят с мрака навън. Алкохолът от бара ще се разлее по улицата, ще стигне подлеза на метрото и ще го удави. Влакчетата ще се завъртят сред мехурчета и малц.
- Трябва да тръгвам – шнолата старателно прибира едрите къдрици – Ще хвана такси.
Внезапно имам чувството, че не я разбирам. Говори ми на испански? Или не... Този език е по-мек. Говори ми на перфектен немски. Устните й буквално лаят срещу ми.
- Не бих искала да си мисли, че след мнимата му смърт...
- Разбира се – изговарям бавно и се изправям.
- Няма нужда. Ще ти се обадя скоро. Всъщност, той е мръсник. Винаги е бил такъв.
Повдигам рамене и я изпращам с поглед до изхода. Сервитьорът вече е отворил вратата широко и тя излиза. Вятърът навън е силен. Разколебава я, но тя прекрачва прага и се изгубва в мрака. Вътре нахлува уличен шум, някъде светват и гаснат светофари, а метрото ехти като кубче лед, което никога няма да се стопи. Плащам сметката и оставям визитната си картичка. Нямам представа защо го правя, но вече бързам към моето такси. Край мен трябва да е тихо, ако той реши да се обади. Ако е жив, ще звънне първо на мен...