ХуЛите - За ботушките от кал и нишките на времето

Навремето, когато хората имали повече търпение и по-малко неотложна работа, бабите правели сладко от круши. Малки круши – обелват се, дупето се изчиства и там се пъхва изсушена цветна пъпка от карамфил.
Сиропът на сладкото е прозрачен, съвсем слабо жълтеникав и ако залепиш око на буркана, виждаш света като през лупа – голям, узрял и малко закривен по краищата. Най-хубаво е, като лапнеш цяла крушка – почти се стопява в устата ти и докато жумиш от удоволствие на езика ти попада оная карамфилова пъпка – лекичко я стискаш със зъби и през езерото от сладост се стрелва тънка, леко лютива жилка. Толкова е стряскащо и приятно, че за миг отваряш очи, а после бързо ги затваряш отново, за да не подплашиш мига и да го изгубиш.
Ей като това сладко от цели малки круши е месец септември – море от топлина и сладост. Нагазваш и веднага се стопяваш в него – от теб остава само малката пъпка, която времето внимателно схрусква. И вече те няма, станал си част от септември, който е обгърнал земята и я покрива с нежни целувки. Земята притихва, опиянена от ласките на влюбения месец. Притихнали са и лесковите храсти, които се оглеждат в малките вирчета на реката, листата им не щракат като кастанети, за да не събудят зреещите в кошничките си лешници. Притихнала е и реката – отъняла от летните жеги, тя се свира под сенките на върбалака и само от време на време можеш да видиш как с дълги тънки пръсти оправя щръкналите коси на папура.
Тук-там, където през пролетта реката е текла нашироко, са останали покрити с кал плитчини. Калта бавно изсъхва, но под коричката е меко, лепкаво и хладно. Те са там почти всеки ден – никога сами, все на групички. Всички са в онази неясна възраст между десет и четиринадесет, когато удоволствието да си част от света е най-голямо. Обикновено момчетата са голи до кръста, а момичетата – с тънки басмени роклички, прикриващи онова, което след някоя и друга година ще кара същите тези момчета да се препъват по пътя с очи в които се чете едновременно желание и срам. Нагазват в калта – колкото по-дълбоко, толкова по-добре и, намерили подходящо място, застиват за няколко минути. Това е времето, в което калта полепва по голите им крака. После бавно и внимателно излизат на тревата и чакат да засъхне. След малко ботушките са готови и започват сравняването и хвалбите. Наградата за най-високите и най-здрави ботушки е уважението в очите на другите. Пристъпват важно-важно като чапли и отиват до единствената останала стена на някогашна воденица. Лягат в сянката ѝ и подпрели брадички на юмруците си, се вглеждат в полегатия скат над воденицата. Там някога е имало лозе, а сега е останал само един къс ред – двайсетина подивели лози, сплели ластуни в нещо като стена от листа и гроздове. Склонът под лозите е покрит с треви и диви цветя, разхвърляни безразборно и весело поклащащи шарените си главички.
Красиво е, но не това търсят децата – присвили очи, те се взират през мигли в лозите и цветята под тях – всичко се слива в едно, сякаш някой е метнал току що изпрана шарена черга. Минава известно време – постепенно лекият ветрец и трепкащите мигли карат чергата да оживее. Листата, тревите и цветята се извиват в неравни тънки нишки, блещукат под слънцето и се движат – като че невидима совалка снове насам натам, събираща ги в една тъкан. Очите на децата следват совалката – наляво-надясно, наляво-надясно и отгоре надолу. Те не знаят какво е това. И не искат да знаят – просто усещат чудото и му се доверяват. Така, проснати в тревата, те са също част от работата на големия стан – почернелите им тела, обелените от слънцето носове и, естествено, ботушките – всичко това, заедно със сенчестите вирове на реката, лесковата горичка и червеношийките се изприда, опъва се на кросното от тъкачката и се вплита в чергата на света. Малко облаче закрива слънцето и само за миг децата мярват сянката на тъкачката – седнала е под разкривения стар цер, който нервно размахва жълъдовите си ръце и отупва праха от изтъканото. Облачето отминава и ето, тъкачката отново е невидима и само неуморното движение на совалката подсказва на децата, че тя е там – извърнала глава с усмивка към тях.
Сенките се удължават, под каменната стена от воденицата става все по-хладно и децата се размърдват. Изтъркулват се по-близо едно до друго и допрели глави тихичко си шепнат. Дори любопитната сойка, която наднича през клоните на близкото дърво, не може да чуе какво си говорят. Това са важни и тайни неща, такива, каквито само децата знаят. Неща, научени докато са гледали през мигли как невидимите пръсти на тъкачката внимателно приглаждат платното и едновременно с това рисуват по него.
Стават мълчаливо и с бавни, широки крачки – да не развалят ботушките – се отправят по пътя. Ветрецът се усилва и сега тракането на стана се чува ясно. Чува се и как онзи цер продължава да изтупва праха от многоцветното платно. Взели са със себе си кълбото на времето – ще го занесат удома и гордо ще го покажат на майките си, заедно с чудесните ботушки от кал.
Тъкачката спокойно гледа малките фигури, стопяващи се в падащия мрак. Тя знае – когато стигнат горе, в селото, децата ще оставят кълбото на времето, а то ще се търколи, ще подскача от камък на камък – ден и нощ, ден и нощ – докато свят светува.