Вълненията на един ангел

Автор: Aleksandra
Дата: 25.01.2015 @ 09:05:08
Раздел: Фантастика


Макар че повечето от хората не вярваха, тайно някъде там ангелите съществуваха. Те бяха различни от тези в представите на хората. Бяха много по-добри от тях и господ им беше подарил най-различни дарби и абсолютно всеки ангел,според постъпките си получаваше някаква дарба, а понякога дори и повече от една.
Моята дарба, която открих чак когато слязох на земята и бродех сред хората, беше да бъда невидима за тях и така можех да правя каквото си искам. Можех да се покажа,ала не исках. Обикновенно се опитвах за добро да поправям малките грешчици на хората, някои от които можеха да бъдат пагубни в някои случаи. Едни успявах, други не.
"Какво ли би станало, ако се покажа на един човек, на едно едничко човешко същество? Дали би ме разбрало, дали би ме приело? Бихме ли могли да имаме комуникация и дори да живея сред тях без да се страхувам за живота си?" - С такива въпроси започнах аз съмнението си на така уютния, дори спокоен и леко безмислен "земен живот". Честно казано не исках да живея отстрани и да бъда завинаги скрита във вечния си ангелски живот. Може би сред дългото стоене сред хората, исках да опитам от техния начин на живот - защо грешат, а после се опитват да поправят грешката си, а след това уж са се поправили, но пак грешат и така продължават като в омагьосан кръг. Исках да разбера чувствата,емоциите им, всичко това, което ние ангелите нямахме право да изпитваме.. Трябваше да се подчиняваме и изпълняваме безропотно командите отгоре. Аз бях малко опърничав ангел - първа се престраших и просто, за добро или лошо, реших да бродя по земята. Всички останали братя и сестри бяха след мен.
Мина се още известно време и аз реших съвсем спокойно да намеря приемник и разбира се, да се покажа на хората сякаш съм човек. Защото те едва ли щяха да могат да ме видят в ангелската ми форма - бял,прелестен,огромен и очарователен ангел.
Не след дълго търсене, намерих една жена, самотна с две мили дечица, която се молеше на господ и ангелите да я спасят - нея и децата й. Точно от това се нуждаех. Бързо навлязох в тялото й изведнъж всичко стана по-различно. С метаморфозата бях приела не само тялото й, но чувствата, емоцийте, вълненията й. Разбира се, не го показвах, но не беше лесно да слушаш приемника си как ридае за децата си на раздяла. Докато се окопитя какво се случва, децата й дойдоха при мен. Гушнах ги и се сбогувах с тях на бързо, а те просто останаха втренчени в мен. Или по-скоро в майка си. "Съжалявам" - помислих си, както и го казах на приемника си,но тя беше неутешима и не спираше да ридае за децата си. Отлетях,като се абстрахирах от нея за момента.
След като вече бях с човешки облик и възможности, реших да се запозная с някой човек. За целта намерих едно обикновенно добро момиче, което бях наблюдавала преди да се покажа. Разбира се, поговорихме си за общи неща като живота, човека, времето и подобни, а тя дори не разбра че не съм тази жена, в чието приемно тяло бях. Сторих й се само леко странна. След като загубих интерес към разговорите с нея, й обясних, че отново ще се върна и пак ще си говорим и дори ще се сприятелим, но сега се налагаше просто да си тръгна. Тя се съгласи и така аз си тръгнах.
Сега бях малко по дистанцирана и просто гледах отблизо какво се случва със света. Отново летях и дори влизах в големи сгради и ги разглеждах отвътре.
Нещеш ли, попаднах, както си летях и разглеждах, в една странна сграда - имаше лаборатории и някакви експлозиви и взривоопасни за човешкия живот неща. Мисля че някъде видях и знака за радиоактивност. Стана ми любопитно, и докато се усетя станах небрежна. Човешкото тяло беше материялно и докато с англеското просто преминавах през стените и през всичко без проблем, то с човешкото трябваше да внимавам повече и да използвам врати,прозорци и всичко подобно. Разглеждах от лаборатория в лаборатория, от стая в стая, дори проследих 1 2 човека,вероятно работещи там и видях още места, научих още интересни неща,но.. ето че се сблъсках с дузина експлозиви. Уплаших се. Почнах да ги заобикалям, за да не ги взривя по някакъв начин, защото не исках да пострадат хората. Но ето че днес не ми беше ден - в стремежа си да не активирам експлозивите,се бях заклещила и бях бутнала някакъв проводник с някаква течност в него и той се разсипа..видях на проводника черепче, което значеше токсичност или нещо по-лошо и.. се разтрепрах, още повече се уплаших и след като не знаех какво да направя, просто тръгнах да бягам...Попитах се "Толкова ли държиш на хората, че ще ги обречеш на сигурна смърт?" Отговорът беше и да, и не. Знаех че не трябва да е така,усещах го, но не можех да направя нищо в момента.Или поне така мислех. Огледах се. Видях един човек, вървеше на някъде, тръгнах по него и за щастие стигнахме до една стая с прозорец, през които аз избягах.
Опитах се да изчезна от това място на доста километри,просто да се изпаря от там,сякаш никога не съм била там.
Мина се известно време и след като се лутах сред нищото и се поуспокоих и позабравих случая, един ден срещнах братята и сестрите си, ангели. Говореха си за точно този инцидент в които аз бях главния виновник, особено след като бяха чули силния взрив и едва ли имаше ангел,които да не знае за него вече. Те обаче не знаеха кой е виновника за инцидента. Търсеха отговорност от Натаниел, мой близък брат и спътник,преди да сляза на земята сред хората.
"Не, не трябва да накажат други заради теб, Кастиел!" - крещеше вътрешното ми Аз а и беше с право, чувствах се виновна, макар да не си признавах никому,дори пред себе си. Приемнтоо ми тяло пък ме критикуваше постоянно за постъпката ми, и искаше да го освободя напълно и да призная вината си пред всички, приемайки отговорност за инцидента и смъртта на хората. И този път премълчах. Опитах се да бъда себе си. Но не ставаше. Тръгнах си от срещата с ангелите, като им казах, че просто си тръгвам. Без обяснения. Отново се уплаших, разтреперах се, усетих че не мога да държа контрола над себе си,камо ли над приемното си тяло. Хрумна ми тогава нещо - можех да се скрия в приемника си и да й оставя контрола над тялото й временно, за да живее живота си. И така, затворих очи,като погледнах света през очите й за последен път, и й дадох контрола, а аз се потопих във най-скритото кътче на подсъзнанието й,така че да не може да ме открие никога.


***
След като бях останала скрита за нея, в дълбините на подсъзнанието и, там където никой човек няма контрол над себе си, започнах да наблюдавам действията й.
Тя директно се запъти към дома си, за да види децата си. Нямаше търпение да ги види,прегърне.. Те бяха останали сами, заради мен. За първи път изпитах вина, за постъпка която бях направила. Явно ангелите, също могат да изпитват чувства, близки до човешките. Докато анализирах чувствата си както и нейните, тя вече беше пристигнала при децата си и им се радваше страшно много. Прегърна ги. Не спираше да им говори какво ли не, разплака се. Те обясниха че се обадили на нейна приятелка, която ги приютила временно, за да не останат на улицата. Приемникът ми, Дейна, чието име едва сега научих, беше много добра и силна жена. Веднага намери приятелката си, за да й благодари от все сърце за това,което беше сторила за децата й.
С течение на времето харесах начинът на живот на Дейна и на хората около нея. Бяха, любвеобвилни, силни, истински, различни, държаха се един за друг, бяха единни. Разбрах за още много и различни чувства, палитрата им варираше от пълно отчаяние и апатия до еуфория и невероятно голяма радост и щастие. Тайно завиждах на хората, на нас не бе позволено и нямаше и да бъде позволено никога да почувстваме подобни неща. Единствения начин беше да получиш приемник, което засега само аз бях направила. Другите ангели се страхуваха и никой от тях не би го сторил. Аз бях дързък ангел, различен.
Искаше ми се прекараното време с Дейна да можеше да трае вечно. Само че не можеше. Нещо се промени. След моя случай с взрива и токсичната лаборатория, ангелите бяха започнали да не се страуват вече да обсебват човешките тела. Само че, за разлика от мен, тях не ги беше грижа за съдбата на хората вече. Смятаха телата си за свой и просто забравяха за хората,чийто тела бяха завзели. Беше ужасно. Трябваще да направя нещо. Зароди се в мен идея. Всеки ден го обмислях и премислях, докато в един момент просто не издържах. Реших да го сторя. Претръпвах. Защото не ми се искаше. Но трябваше да го направя.Бях длъжна.
Един хубав спокоен, слънчев ден усетих че сега е момента. Дейна беше много щастлива седмици насам и просто се носеше по течението, заедно с децата й. Не очакваше нищо, не търсеше, нито искаше нещо. Тогава аз си взех контрола над тялото й отново.

***

Отворих очи. Отново се чувствах сякаш имам смисъл и мисия в живота си. Отвътре чувах риданията на Дейна, че си искала живота обратно, а аз се опитах да й обесня, че тук съм с мисия и не мога повече да стоя от страни, но тя не искаше да слуша. Игнорирах я. Сбогувах се непохватно и на бързо с децата й, и тръгнах. Докато летях, усетих как ме връхлитат човешките чувства. Беше странно - хем приятно и вълнуващо, хем знаех че е опасно за мен. Не трябваше да им се поддавам, бях забранени за нас, ангелите. Трябваше максимално да се абстрахираме от тях. А толкова много исках да ги изпитам всичките и да им се отдам за постоянно. Както и да е. Върнах се на мисията си.
Спомних си за братята и сестрите ми. Трябваше да ги открия."Ехх ще видиш Натаниел и Габриел, Кастиел. Твойте любими ангели!" - помислих си и се почувствах щастлива. Поне ангелите, за разлика от хората, бяха бързо и лесно откриваеми,стига да искаха да бъдат намерени. Така и стана. Открих ги,бяха заедно,а с тях беше и Натаниел, и учудено ме погледнаха:
- Хей, Кастиел, къде се губиш? Помислихме че сме те загубили, заедно със взрива - учудено ме попита един от тях.
- Не съм умряла,жива съм - казах аз малко сковано - Бях скрита в едно приемно тяло - усмихнах им се. Спомних си колко приятно беше просто да съществуваш и гледаш отстрани нещата,без да се месиш в тях. За жалост любопитството ми, ми отне тази привилегия, за която сега копнеех толкова силно.
Уредихме си среща за разговори относно сериозните неща след няколко дни и аз си тръгнах не след дълго,като ги оставих да си говорят.Прийска ми се още сега да бях им казала,че аз съм виновната и да изкупя животите на хората с моя. Тревогите,вината, съмненията, се завърнаха по-силни от всякога у мен. Почувствах че имам нужда да бъда сама.
Върях и се лутах. Учуждавах се с всяка крачка, и се опитвах да оневиня с последни сили себе си,макар че знаех че не мога. Разкъсвана бях между желанието да се скрия завинаги някъде на дълбоко,без да ме открият и между желанието да остана в това приемно тяло и да изпитам всичко човешко, включително и да си понеса последствията за хората, чийто животи бяха изгубени.
Натаниел беще добър ангел, можех да му кажа,но... И тогава го видях пред себе си, леко нервен:
- Ти си направила грешката в лабораторията,нали? - попита ме той.
Очите ми се насълзиха, като го погледнах. Исках да кажа "Да" а не можех. Обърнах се. Отдалечих се от него без да му дам отговор.
Бях така объркана за какво точно живея. "Господи - помислих си - от къде беше разбрал? Може би, ме е следил тайно и ме е видял? А може би е предположил и заподозрял нещо,защото толкова дълго се криех в приемното си тяло. Или е нещо друго?" Все такива мисли ме нападаха и нямах отговорите на тези въпроси. Ако другите ангели също ме бяха заподозряли, щяха да ме убият, защото имаше човешки жертви при инцидента, за да ги изкупят с мен. Натаниел нямаше тайни от тях,нито те от него, и беше въпрос на време да им каже,ако вече не го беше сторил. Все пак ангелите също се подкрепяха един друг, макар да бяха различни от хората.
Осъзнах че въпреки целия хаос във мен и болката, не исках да умирам. Нещо ме крепеше, не знаех все още какво. От този ден у мен се породи апатия и вече не бях ангела, които бях преди. Сприятелих се с един ангел отшелник от останалите като мен, който също изпитваше подобни на моите чувства и съвсем скоро го заразих с апатичното си чувство за безсилност. Говорехме си, оплаквахме се един на друг, говорехме си за смисъла на живота, за грешките в него, и дали биха могли да се поправят. Ето че дойде време за срещата, от която всичко в мен се разтреперваше. Макар приятелят ми ангел, да нямаше нищо общо със случая, аз го поканих за кураж. Той прие.
Срещата започна добре. Тъй като това не беше обикновенна ангелска среща, се бяхме събрали на терасата на един апартамент в доста висок блок. Ангелите започнаха с несполуките си в делата си и се оплакваха тихо един на друг, като си разказваха съвсем искрено кой какво е сторил и съмнения къде е сбъркал. Аз се страхувах да говоря. Замислих се. Какво можех да им кажа - "За времето когато оставих контрола над тялото в ръцете на приемника ми и харесах даже начина й на живот. И както хората обичат да казват, обикнах децата й като свой." -помислих си - "Не, не не мога да го кажа!" - викаше в мен вътрешният ми Аз. Срамувах се да го призная и когато дойде моят ред, аз го обърнах на оплакване с думите:
- Какво да кажа приятели, вие сте си добре, аз съм сама, нямам приятели сред хората, чувство за вина... -прекъснах и тогава разбрах че не мога да излъжа братята си. Погледа ми кръжеше на посоки и не знаех как да продължа, докато втренчените им погледи очакваха много повече от мен. Тогава като спасение или прозрение видях един много специален ангел, явно докато бях потънала в мисли във себе си, той беше дошъл също на срещата ни. Беше толкова красив, за първи път виждах ангел по този начин и дори го усещах. Тогава той също ме погледна и каза:
- Ще си намериш призванието! -започна да ме окуражава той - А и виж хората. Колко от тях са разведени, изоставени или просто самотни и няма къде да живеят!? Живеят или на улицата или в една малка стайчка заедно с децата си, но не губят кураж като теб. - каза ми той, поучавайки ме.
Неговите думи бяха като сладост за мен. Исках да се хвана за тях, както удавник за сламка.
Не можех да го погледна в очите. Приближих се и гледайки настрани казах тъпо:
-Аз нямам късмет, нито призвание. Дори приемното ми тяло е по-успешно в живота от мен. Пълен карък съм. Дори нямам кой да обичам? - при последните думи дори аз самата се изненадах от себе си. Не беше присъщо да казвам на глас подобни неща, не и за нас, ангелите.
Ангелът обаче не преставаше да ме подкрепя и опровергава думите ми.
- Ти, до колкото съм слушал за теб, си очарователен ангел,заслужаващ най-доброто. Най-добре познаваш хората, ти си била тук от самото начало, наблюдавала си ги тайно! - погледна ме той.
Нещо претръпна в мен. Някой ме мислеше за добра и.. знаеше какво всъщност съм правила сред хората толкова дълго, както и влечението ми да бъда сред тях. Изведнъж обърнах поглед към него, а той също ме погледна. Тогава осъзнах, че сме неловко близко един до друг, но вместо да се отдръпна, аз изпитах странното желание да се приближа още повече до него и да го целуна. Устните ни почти се докоснаха, а той сякаш прочете на лицето ми, желанието ми да го целуна. Знаеше че е истинско. Беше истинско по най-истинския начин, по който можех да го усетя. Когато го гледах, всичко в него, ме караше да настръхна и пламваше дълбоко в душата ми нещо, наречено любов. Дори не очаквах да се случи точно в такъв момент и точно на мен. Вътрешното ми Аз обаче проговори "Не можеш да го направиш! Това е човешка черта, човешко чувство, а ти не си ЧОВЕК!" Отдръпнах се назад. Той обаче явно беше прочел и тези мой мисли и се приближи и съвсем бързо устните ни се сляха в една бърза, открадната от времето целувка. В този мой момент на слабост, той ме погледна толкова мило и попита тихо, без да го чуе никой друг освен мен:
- Коя си ти? Мислех че те познавам. - усмихна се. - Ти си виновна, нали? - каза той без да уточни за какво.
Сърцето ми претръпна и си помислих, че знае за инцидента и моята неволна грешка. Исках да отрека, но много бързо чувството за вина ме застигна и този път нещо се отприщи в мен и казах:
- Да. Аз съм виновна, заради мен и само заради мен стана всичко. Аз съм Кастиел,ако вече не си го разбрал.
Осъзнахме и двамата че риторичният му въпрос е бил точно за инцидента, за който аз имах вина. Тогава всичко се промени.


***

Както допреди секунди очарователно красивият ангел беше толкова мил с мен, и беше готов да ме оневини, казано с други думи, така изведнъж той се промени напълно - стана груб и буен,доста дързък с мен.
- Ще я убия! Този ангел ще умре! - извика той силно, за да го чуят всички придошли ангели на срещата.
Аз се разтреперах, но не от страх. Той беше породил заедно с новите чувства на обич у мен и още човешки чувства - смелост и дързост, които веднага ме накараха да му отговоря:
- Ти и случилото се току-що осмислихте съществуването ми! Вечният ми живот, който мислех за жалък, вече придоби нов смисъл! - ето че осъзнах всичко - За това няма да се крия, а ще те чакам, за да ме убиеш! Вече мога да умра защото познавам любовта към теб! - приковах поглед в красивите му очи и не спрях да гледам в тях, докато той не изчезна.
През това време другите ангели се бяха уплашили, бяха застанали около мен, готови да се борят за мен срещу него, въпреки че той беше по-силен и умен от всички тях взети заедно. Все пак успяха да го прогонят и останаха дълго време около мен за да се уверят, че няма да се върне и светкавично да ме убие.
Мина се известно време. Аз вече не се тревожех за нищо. Не че не исках живота си и исках да умра едва сега когато опознах много нови чувства и най-сетне им се отдадох, точно като човек, но ангелската ми страна ме караше да бъда хладнокръвна и да избягвам всякакви чувства. Появяваха се в екстремни ситуации, когато не можех да ги контролирам. Ангелите искаха да бъдат постоянно около мен и аз им позволих. Редуваха се на смени да ме пазят, сякаш за тях аз бях новия им лидер в новозапочнала ангелска война. Имах време да размисля какво да правя, защото рано или късно той щеше да се опита да ме убие, защото ангелите държат на казаното от тях. Ако той опиташе да ме убие обаче, на този етап, щяха да пострадат всички ангели, застъпили се за мен - един по един щеше да ги убие, но да стигне до мен. Беше готов да ги пожертва всички заради мен, знаех го и го осъзнавах по-ясно от всякога. А не исках заради мен да се отнемат и още невинни ангелски животи.
Отпратих ги, макар че на тях не им се хареса да ме оставят сама срещу него. Нямаше начин и те го знаеха, толкова добре колкото и аз самата. Радвах се че поне една част от ангелите бяха на моя страна, макар вече да знаеха истината за мен. Щеше скоро всички ангели по света да я научат и то от самата мен. Вече нямаше значение, рано или късно някой щеше да ме убие, за да понеса накзанието си. Не ме беше страх.
Но ето че по-скоро от колкото аз очаквах, той предприе действия. Може би бе чакал момента за да ме нападне. Бях отвън до една постройка и той с неочаквана за мен дарба, срути част от сградата върху мен. Докато се осъзная бях ударена от няколко тежки тухли и ранена в крака. Бях паднала на земята и бях най-уязвима за него сега. Огледах се за предмет, за защита но нямах. Нямах и кама, не носех, защото не бях отнемала ангелски животи никога досега. Знаех че той обаче носи в себе си и веднага щом се приближи, ще сложи край на живота ми. Но видях на пътя зад нас жена и единственото което ми хрумна бе, да използвам скритата си втора дарба, и да я привлека с очарованието си. Успях. Жената се затича към мен притеснена, но с нея имаше и малко дете, което изприпка бързо до мен и така спаси живота ми. Луцифер, ангелът нападател чието име вече знаех, не само заради камата а и защото едва сега осъзнах че едва ли има по-очарователен и магичен ангел от него, все още имаше останала съвсест и нямаше да си позволи да ме убие пред дете, нито пък косвени жертви на това което се готвеше да направи. Бях права, той преустанови атаката си и зачака, гледайки към мен и вече жената, която беше до мен и оглеждаше раната ми.
- Моля ви, повикайте бърза помощ, дори не мога да помръдна от тук - казах й аз с тъжен глас, а дълбоко в себе си си казах: "Мога да я отпратя и да се излекувам за около 1 2 минути и сама, но тогава ще дам предостатъчно време на Луцифер да ме убие, за това няма друг начин." Не обичах да лъжа, а се налагаше.
- Ще повикам от най-близката болница, добре ли сте ? - попита ме тя. Кимах с глава а тя започна да преглежда малко листче с списък с болници и назова една, която трябваше да бъде на 20 минути от нас.
За жалост Луцифер чу името на болницата и ми каза, по начин по който само ангел може да го чуе:
-Чух името на болницата и довечера, докато спиш ще те убия!
Не,не,не. Уплаших се, но не за себе си. Запитах се какво му сторих че искаше да ме убие?
След около час вече бях в болницата, а ангелите бяха разбрали за случилото се с мен и всички, които бяха на срещата, бяха дошли за да ме предпазят от него и за подкрепа. Вече нещата бяха сериозни за тях, по-сериозни от всякога. Бяха решени, че ще ме пазят. Казаха ми директно:
- Независимо дали го искаш, или не, ние оставаме за да те предпазим.
Безсилна да им се противопоставя този път, аз се отпуснах на леглото. Дълго мислих как да се защитя, дори дали да не напусна приемното си тяло и да изчезна някъде на далеч,надявайки се че няма да бъда открита от най-хитрия и умен ангел в света.Имах чувства към него и знаех, че нямаше да мога да се защитя и ще му позволя да ме убие. Трябваше да използвам чара си върху него или да измисля бързо нещо друго. Не знаех какво. Унесох се и заспах. Бях спала няколко часа, когато се събудих и видях че полунощ наближава. Усетих обаче нещо лошо - бяха убили един от братята ми, Натаниел. Знаех го. Усещах го. Луцифер нямаше да спре. Ангелите дойдоха при мен и по израженията на лицата им го разбрах, още преди да ми го кажат. Изпитах невероятна мъка и болка за загубата му. Трябваше да ги защитя. Помолих ги да ме оставят и да си идат. За тяхно добро беше. Исках те да живеят. Всичко в мен се бунтуваше - хем исках да живея и обичам и изпитам всичко човешко, хем не исках никой освен мен да понесе моето заслужено наказание. Усетих че се прокрадваше страх у мен от смъртта. Луцифер без да иска, ми беше напипал ахилесовата пета. Не можех да позволя да убие ангелите заради мен, един глупав, различен ангел! Някога бях добър ангел, а сега?.... С подобни въпроси отново се унесох и заспах за малко,макар че точно сега съня не трябваше да ме взема в прегръдките си.

***
Събудих се и видях че ангелите ги нямаше. Уплаших се за тях още повече. Дали ги беше убил и тях или си бяха отишли? Дано е второто. Усещах всичко в мен да крещи силно, че трябва да направя нещо, а приемникът ми, Дейна, беше полудял, искаше да я спася от почти сигурна смърт. Казах и че не знам как и тя изведнъж изчезна. Останах сама.
След дълго чакане, точно когато се отпуснах за малко, усетих че той се появи. Луцифер. Усетих присъствието му. Тотално изгубих контрол над себе си. Втория път той нямаше да пропусне. Извиках му:
- Обичам те! Не се крий, ела като мъж поне и ме убий!
Той се появи и толкова бързо усетих камата до себе си, че аз самата се учудих. Явно Луцифер имаше огромно желание веднага да приключи с мен. В такава ситуация не можех нищо да направя. Бях на ръба на паниката, не знам какво ме държеше още в релси. Явно чарът ми този път нямаше да ме спаси. За един миг толкова много неща се изредиха в съзнанието ми и просто се предадох.. и отпуснах на леглото. Усетих камата да се забива в сърцето ми но леко и доста бавно. О,не! Той имаше желание да ме измъчва преди да ме убие. Всеки милиметър ми причиняваше невероятна болка. Тогава се престраших и го погледнах с измъчения си поглед и той също ме погледна.Обичах го.Вече бях сигурна. Дори си спомних че съм го виждала много, много отдавна няколко пъти.Възможно беше дори да сме си говорили малко. Сякаш го познавах от самото начало и въобще не беше непознат. Усмихнах се на себе си. Стана ми по-леко, като си мислех подобни неща. Сега той искаше да ме убие. Тогава неговото желание ще бъде и мое!
Хванах ръката му с камата и натиснах, за да приключа всичко това. Но тогава той извика:
-Не! - и отдръпна светкавично камата от мен.
Не можех да повярвам, просто гледах. Гледах и докато гледах, в същия момент той се промени. Стана друг. Този когото видях на срещата и когото не спираше да ме окуражава. Захвърли камата. Погледна ме и каза:
- Само теб съм обичал и никой друг. - и излекува всичките ми рани със още по-светкавична скорост. Зарадвах се. Той ме целуна. Забравих цялата случка до преди малко, както и грешките които ме измъчваха. А той ме взе на ръце и ме отнесе някъде на далеч.
Сърцето ми ликуваше - бях жива и бях с него!
Жената на Луцифер.

КРАЙ.

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=178294