ХуЛите - Бай Христо

Човек, а и всяка жива твар, умира по два начина – или отведнъж, без никакво предизвестие, без време за подготовка; или пък отдалече усеща, че нещата не вървят на добро и се захваща да си подреди остатъка от дните. То какво да им подреждаш на тия последни дни, ама на, да не рекат хората тоя пък, не стига, че живя като дивак, ами и сега, като си тръгна от този свят, остави след себе си бъркотия.
Такива мисли ще да са се въртели в главата на бай Христо, когато взе да се стяга за оня свят. Още трима христовци има в Мамин дол, ама те са дребни хорица, навикнали да блъскат по цял ден, не се чува много за тях и ако и да се бяха споминали, едва ли щеше да е голямо събитие. Нашият бай Христо – от лисичия род – не е такъв човек. За блъскане и той се беше блъскал, и той бедняк, ама не му личи бе! Прост овчар в стопанството, ама като те погледне, сякаш директор на фабрика те гледа – някак изотгоре, както човек гледа мравка. В очите му, обаче, няма лошотия, а само една замислена благост – уж с теб говори, но усещаш, че умът му е някъде другаде. Жана му, баба Лалка, така го обясняваше:
- Той, наш Христо от дете си е такъв отнесен. Щото близнак имал, но той не оцелял при раждането. Само Христо останал – три дни ревал без да спира, а после изведнъж млъкнал като пукал и до четвъртата си година дума не обелил. По какви ли не доктори го водили, какви ли не треви му варила кутренската поганка – нищо не помагало. Седял си тъй кротичко, гаче заслушан в нещо, облещил ония ми ти сини комбали, като че искал да надзърне оттатък балкана. А на четвъртата година ей тъй, без нищо, взел, че проговорил. Майка му, бог да я прости, казваше, че първото дето казал било – Изгубен. Ама кой е изгубен, къде е изгубен, не се разбрало. Та така – хем го има, хем го няма бай ти Христо...
Все такъв си е бил той – в училище още му викали Отнесения, та му е останал тоя прякор и досега. Кой какво, а Христо с единия крак в село, а с другия в някакво свое място. Като почнал работа в стопанството, все го награждавали – другите овчари, нали държавна стока, гледали да прекарат овцете набързо през стърнищата, да ги запладнят, а надвечер рано-рано да ги приберат в кошарите. А нашият не – поведе ги нагоре покрай Гола чука, дето от едната страна е гора, а от другата два потока се събират в една долинка – там трева да искаш. И не бърза – овцете си пасат, а той чучне на някой камък и впери очи в нищото. Можел да седи така с часове, че и с дни дори – така казват.
Като повечето маминдолци, бай Христо беше кротък човек и дори когато попрекалеше с пукницата, не му порасваха рога на главата. Най-много да почне да попържа, ама то и тая работа си иска майстора – правеше го спокойно, бавно, сякаш обяснява нещо на някой много прост човек. И тъй го казва – и за майка ти, и за целия ти род, че няма как да не се съгласиш с него. Не попържня, ами дружеска беседа сякаш. Виж, магарето, то друга работа – него го псуваше от сърце и душа, на висок глас и с думи, дето инак не можеш чу никъде в село. Ама пък и магарето му с магаре, ей! То му беше сериозен противник – нашият попържа, то стои навело глава, преде с уши и току се извърта, та да му хвърли един къч. Понякога, когато бай Христо се заплесваше в измисляне на страшни псувни, успяваше да го ритне. Е, да не казвам какво ставаше после. Три дни и двамата куцукаха наоколо зли като оси. Магарето, нали добиче, не можеше и дума да обели, ама като свие уши и оголи ония ми ти големи жълти зъби, всичко ти става ясно. Сдобряваха се после, ама за кратко – мине се не мине някой ден и пак се почваха – единият рита, другият попържа...
От цяло село най се имаха с дядо Руско, сакатия. Не, че са били акрани на младини, не че са служили заедно – някак на стари години се харесаха и по-големи дружки от тях нямаше. В кръчмата, при Жеката, заедно ходеха – бай Христо бута количката, а дядо Руско го навиква, че не внимавал за пътя:
- Дупка! Дупка бе, ей, главо замаяна, не видиш ли?! Полека сега, да не ме бутурясаш в дувара на малчови...казах ли ти аз?!
Нашият не му остава длъжен и човек отдалеч можеше да разбере къде точно са в момента. А на връщане, късно вечерта....бе то не е за приказване. Такива приказки, че покрай който двор минеха, китките вътре повяхваха, без майтап.
Съвсем друго нещо беше, когато се кротнат под сайванта у рускови. Дядо Руско е много сръчен и прави малки глинени фигурки – на всякакви животни, че и на хора. Ама като рече да направи човече, тъй го докара, особено в лицето, че като загледаш фигурката и викаш А! Ма туй наш Михал бе! А дядо Руско се хили и подмигва на бай Христо:
- Ристо, я кажи бе, кажи на човека кой е тоз тука.
Бай Христо взима фигурката, върти я в ръце и реди:
- Може и да е ваш Михал сега, ама преди тоя живот туй човече тука е било калугер. И не обикновен, а игумен или още по на високо. Виждам го, че на бял кон е яздил, сбруята на коня златна, а под расото дълъг нож се вижда и пищов.
И продължава така, докато хептен те омае. А като му омръзне, поглежда те в чоите и дума:
- Ама конят е кобила, да знаеш. И те с калугера много се имат...май кобилата от него е бременна...
Такива дивотии разправя. Да не казвам какви ги приказва, когато дядо Руско направи фигурката на Гергина станойчовата – тя нали малко на верижен трактор мяза та...Както и да е.
Две дъщери имаха с леля Васила, но и двете омъжени надалеко, и те двамата си кукуваха самички. Нали пенсионери, та по цял ден чоплеха нещо из двора, малко стока имаха – няколко кози, две кучета и магарето – не оставаха айляк. Годините си минаваха, бай Христо и леля Васила остаряваха полекичка и една привечер, като седяха под асмата, нашият рекъл:
- Васило ма, десет години как съм пенсионер, пък господ не ме прибира. Що тъй?
- Стига и ти! – Ядосала се тя – Само глупости мелиш! Колкото има да живееш, толкова, защо дърпаш дявола за опашката?
- Нееее, не е тъй то. Има си причина за всяко нещо. И аз знам що не ме ще господ – щото не съм се приготвил, затуй. Мотая се из тая къща като въртоглава овца и какво – ако утре вземе, че ме привика, ще стана за резил. Готов ли си Ристо? Ще рече господ. А аз ще мънкам като ученичка, че ей на, туй било, онуй било.
Станал, поразкършил се и казал:
- Я да ида аз до Жеката. Там нали народ много, все някой ще даде акъл какво и как да се направи.
И докато леля Васила успее да каже нещо, той вече крачел нагоре по пътя към кръчмата.
А на другия ден рано-рано се изхлузил от леглото и взел да рови из долапите. Измъкнал една стара войнишка торба, набутал вътре гащи, ризи и каквото там намерил в гардероба, обръснал се, преоблякъл се с чисти дрехи и тръгнал към вратата.
- Къде бе? За къде се стегна бе, умнико?! – Развикала се леля Васила. – Какви щуротии пак си намислил, а?
- Трай сега, стига си викала, че събуди махалата – Спокойно отвърнал бай Христо. – Мислих аз снощи, Васило, мислих и виж какво – има нещо, дето...бе как да ти го кажа, че да разбереш с твоя пачи мозък... Едно ми е такова, сякаш нещо съм изгубил, нещо...не знам и аз какво, ама е важно, щом мира не ми дава. И зарад туй нещо не съм готов аз – нали разбираш – за оная работа. – И многозначително погледнал нагоре.
- Божкеее, тоя човек съвсем полудя! – Изохкала лекя Васила. – Ма недей бе, Ристо, къде сега си тръгнал? Ей на, какво ни е – къщата ни къща, градината ни градина... Другия месец децата ще идват, внуците ще доведат. А теб каква муха те ухапа...
И заплакала. Защото тя си го знаеше – кротък, ама намисли ли нещо, да не си напреде му – ще те прегази като луда крава. Тя реве, той я гледа кротко и се усмихва:
- Е, няма как, трябва да вървя. Ти ме знаеш, Васило – щом тръгвам, значи така трябва. Толкоз години ми се върти туй в главата – че нещо съм изгубил, че нещо, дето трябва да го има, го няма.
Навел се, целунал я несръчно по бузата и излязъл.
Ами какво друго – вече стават три месеца как го няма бай Христо. Кой път хвана, къде се запиля, един господ знае. Ни се обади, ни нищо. Дядо Руско направи една глинена фигурка – досущ бай Христо. Беше я сложил на масата в лятната кухничка и току я поглеждаше под око, сякаш чакаше да му заговори. На третия ден, обаче, фигурката изчезна. Беше валяло през нощта и дядо Руско се кълнеше, че отвън, пред кухнята, видял малки следи – водели до дворната врата и там се губели. Може и така да е, казва ли ти някой?
Леля Васила очите си изплака, посивя, на джумерка замяза от мъка. Ходи в Бяла борика при поп Васил, ма той хък-мък, нищо не могъл да каже, само рекъл да вярва в бога и да се моли. Престраши се тя и отиде при баба Кондовица. Баба Кондовица зажумяла и дълго стояла така, сякаш слуша нещо. Сигурно Гласа е слушала, мисля аз. А после се поокашляла и рекла:
- Път има да ходи твоят Ристо, път. Е, то и пътят край има. Като го стигне, ще си дойде у дома. Ама знам ли кой е домът му....