Нощта на Минотавъра (6-10)

Автор: Shrike
Дата: 04.12.2014 @ 17:10:56
Раздел: Приказки


6.
Астрея се завърна с утрото. Тичаше с все сила из тревното море. Острите листа шибаха нозете ѝ с непозната жестокост. Златните пръски в очите ѝ искряха като нажежени въглени, устните ѝ бяха обагрени с кървави следи от вишнев сок.
Вятърът играеше с косите ѝ, меки вълни прииждаха с всеки полъх и заливаха с пяна крехките ѝ рамене. Минотавърът седеше с гръб към брега. Неподвижен. Каменна статуя, застинала в отрязък различно време. Тъмните му коси бяха покрити с розова роса и блястяха като ореол. Астрея обгърна раменете му и го потопи в косите си. Минотваърът я отблъсна ядно и от тласъка тя едвам се удържа да не падне. Хладният му поглед проникна до най-съкровената тайна в сърцето на Астрея и вледени за миг бушуващия океан от чувства, въпроси, преживявания и мисли... Денят се точеше в лепкави нишки мълчание и градеше невидима преграда между двамата. Когато здрачът обгърна вцепенените им тела, немите въздишки намериха дълго търсеното пространство и запърхаха в нощта като полудели слепи птици. Млката ръка на Атрея се спусна предизвикателно по бедрото на Минотавъра. Учестените въздишки кръстосаха траектории и наелектризираните им следи се преплетоха в единно стенание. Алени змийчета рисуваха рунически знаци по плътта и топлината заприижда в синхрон с транса на телата.

7.
Утринната мъгла се стелеше вяло над езерото и облизваше с триплетно-сивия си език сънената поляна. Тревите бяха натежали от влага и предчувствие. Цветовете бледнееха като призрачни силуети. Астрея съсредоточи цялата си воля в усилието да се надигне, но тялото ѝ не помръдна. Опитите за вик рикошираха и потъваха в скованата ѝ гръд. Минотавърът го нямаше. „Сигурно е отишъл да събере дърва за огън.“ Секундите се изнизваха от сребърното блюдо на утрото, събираха се в тънички редици водени от минутите и заедно залъкатушваха към езерото докато най-накрая се изливаха в часовия въртоп в средата на езерото. „Не е за дърва. Оставил ме е.“ Чак сега Астрея осъзна, че Минотавърът си беше тръгнал още през нощта. Без топлата прегръдка на дъха му, северният вятър беше вкаменил тялото ѝ. В ранния следобед Слънчевите лъчи най-сетне пробиха пепелявата плът на мъглата. Парещите пръсти оставяха по гърба на Астрея кървави отпечатъци като от вендузи. Сълзите прогаряха фини пътечки. Солени дири тъга.

8.
Когато се завърна след три дeна, Минотавърът намери Астрея на няколко хвърлея от езерото. Тялото ѝ беше сгърчено, пръстите изподрани, нозете ѝ покрити със струпеи и лепкава кръв. Взе я в обятията си и я залюля като пеленаче. Дните тактуваха с ритъма на есенния дъжд. Всяка сутрин Минотавърът измиваше лицето на Астрея с розова вода, разтриваше тялото ѝ с речни перли докато заискри и чак тогава приготвяше закуска от сушено месо и пресни плодове; понякога добавяше и сурова риба от езерото. След като погълнеха обилната закуска, Астрея обгръщаше с малките си ръце Минотавъра и той се понасяше като вихър из поляни и гори, изкачваше на един дъх хълмове и се спускаше стремглаво към непознати ждрела. Гонеше Слънцето и надбягваше ленивите облаци. Спираше рядко, колкото да поеме дъх и да навлажни устните на Астрея. После отново поемаше, шареше като бесен из вътрешността на острова докато не се появяха първите звезди. Едва тогава спретваше бивака. Астрея не промълвяше. Докато не настъпи поредното пълнолуние. Беше красива и тиха вечер. Огънят тихо пращеше и златните му езици любовно се протягаха към мрака. Капчици нажежен живот политаха към небето. Астрея въздъха.
- Прости ми, трябва да тръгна. Без водач няма да стигнат до яслите. Луната ще ги погълне. Такъв е законът от древността. Ще се върна с утрото.

9.
Астрея беше уморена до смърт. Луната беше подготвила клопка в Залива на виденията. Светулките трепереха, всичко беше толкова чуждо и непонятно. Бяха се скупчили уплашени зад Астрея и учестеното им блещукане заглъхваше с всеки изминал миг. Най-сетне. Ето го времевия прилив, който щеше да им помогне да се прехвърлят в Косите на Вероника. Астрея изпрати първата група и затаи дъх. Времевата вълна застигна светулките, издигна за миг сребърните им тела на хиляди метри и ги завъртя в спираловидна фуния към безкрая. Бесен танц, който заплашваше да разкъса светлината на безброй цветове. И тогава Луната свлече с единствен рязък жест сатененото си наметало. Концентричните вибрации от близките кратери се сляха с времевата вълна образувайки фина огледална паяжина, фунията се огъна – протегната ръка към мрака, заблестя със силата на милион слънца и се стовари в Морето на студа. Пяната от светулки се разпиля по тъмната повърхност като сърмена пелерина. Луната сладострастно потръпна.
– След мен, бързо! Астрея поведе светулките към Залива на дъгите.
След тридневно чакане най-накрая успяха да се прехвърлят до Водолей и поеха по дългия път сред звездите докато достигнат предния пост в Дева. От тук до яслите имаше пряко и сигурно трасе, и Астрея се сбогува.

10.
Бяха изминали два месеца. Минотавърът нямаше спомен за времето. Разтегната вечност, в която само вятърът беше отстъпил владенята си на искрящия бял великан. Матово сияние изпълваше безсловесното Сега, милион отражения, криволичещи пречупвания, които заслепяваха омразната зеленоока Луна и създаваха мнимо усещане за спокойствие. Ехо от вероятностен минал живот. Вечерта се спускаше бързонога и Минотавърът се зае да нагладе огън. Езерото беше вторачило огледалното си око в мрака и следеше безтегловния танц на снежинките. Първо чу стъпките – скърцащо ридание в мрака. Напевно, протяжно и някак си дръзко. Знаеше – тя е.
- Аз... закъснях. Не можах да се върна...
Но не довърши. Минотавърът впи поглед в Астрея. Приближи се. И когато тя се протегна да го прегърне, прободе гърдите ѝ с рогата си. Сълзите на Астрея застигнаха гъстите капки кръв, превръщайки ги в ярки пурпурни кристали. Многофасетните рубини падаха тежко в пухкавия сняг и заблещукаха като кървави светулки.

/следва/

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=177458