ХуЛите - Бяло

И ме настига звън. И уж е есен.
Клепало нейде удря на умряло:
от вятъра разтърсено и оживяло
изпраща старомодни есемеси –
едно за мъж, а две пък – за жена.
Но то звъни със точки и тирета.
Разчитам бързо „SOS”…
спасете…
Но няма никой. Тук е пущинак.
Под билото селцето е билó –
отдавна зимата го е превзела:
дори и есените тук са бели,
смъртта не вдига своя бял покров.
Ни цвят, ни щрих, ни вик, ни нищо –
дори едничка шарка за мехлем.
Потънала сред бялото съвсем
и моята въздишка е излишна.
Клепалото утихва – няма вятър.
Цигара палвам вместо вощеница.
На огъня червената зеница
се белва мигом в пепел сляпа.