ХуЛите - Реквием за една гора

Дърветата умираха изправени.
Те следваха на своя вид повелята
да се държат за корените здраво,
дори със нож кората им да белят.

Те имаха едно желязно правило –
да не допускат да пирува дървоядът.
Не беше от болезнено тщеславие -
не искаха достойнството да страда.

Дърветата поемаха от нищото,
а със ръцете си подпираха небето
и самочувствието им не бе излишно –
то се измерваше не в дни - в столетия.

Умираха единствено изпепелявани,
но от любов към огнената мълния.
Не се нуждаеха от шумна слава.
Но вътре в тях пространството бе пълно.

И затова не се уплашиха, не се учудиха
на мрачните мъже със поглед мрачен,
докато в утрото не се събудиха
от реквием, изсвирен на резачка.