ХуЛите - Зрелост

Беше безсмислено. Нито една от ролките, къдрите, буклите не беше свършила работа. Нито цигарите, токчетата, татуировката зад дясното ухо, нито обецата в носа й. Нищо не беше помогнало да порасне.
Нищо не я беше направила по-голяма. Времето се накъдряше върху главата й, миг след миг, все по-гъсто и ситно, сякаш се беше обесило на всички ролки, захвърлени из чекмеджетата й. Бяха навсякъде из стаите на порастването й - с лъскави и поожулени вратички, прашни, или прилежно полирани, но винаги с ъгли, запълнени от ... ролки.
Всичко около нея растеше - квартирите й, стълбите до втория етаж, минутите до започването на любимото парче, порастваха кучетата, които редовно препикаваха пътя й в парка, порастваше всичко - бръшлянът на двора, фикусът в ъгъла, прахът по мебелите, но не й тя.
Те не вярваха на къдриците и пърхащите мигли. Вярваха само на докосването на дънките й в червения кожен салон. Само на заклинанието на копчетата на полата й, когато повеляваха Сезам да се отвори. Тя обаче не искаше всичките 40 разбойници, би пуснала само Али Баба, но не успяваше да го различи сред целия грохот на мотори, музика, подсвирквания. И хаосът в нея не искаше да порасне. Не и като цвете върху кожен салон. Дълбоко из ъглите на чекмеджетата жертвените знаци на растежа й вяло се превръщаха в трупове. Някога те имаха предназначение - да й помагат да става по-голяма, но сега единствената им функция беше да осмислят ъглите. Тя вече не вярваше в тях, защото се съмняваше дори в Али Баба.
Израстването я подмина една най-обикновена сутрин, веднага след като приключи с кафето си и потуши последния плам на цигарата. Докато артистично притискаше горящия връх в пепелника с мисълта, че това я праща поне в във втората половина на двайсетте години, изведнъж осъзна, че ... Предишната вечер, в дискотеката. Запотените думи в ухото й, задъханите ръце по гърба й. После неравни крачки навън и неравни пръсти, които я теглят към колата. Безпомощна бисквитка сред море от желатин. Хайде- червен кожен салон, махагон. Кент (също като в онзи филм). Качвай се де, к’во се прайш на интересна, няма ли най-сетне да пораснеш? Неравната крива на повишения тон, потъна накрая в точката на въпросителната, изтрополя из ушните й миди и потъна като гюлле в леко размекнатата киша на мозъка й. Нещо изщрака тогава, тя дори не чу токчето, с което замери залитащия кавалер право в кожения му салон. Като дартс, закрепен на въжен мост, по който минават стадо планински кози.
Щракването сега прокънтя обратно в ушите й, рикошира в пепелника и се покатери по току-що угасената угарка право в пръстите й с цялата яснота на равна, права удивителна. Равна и леко стеснена, като токче, и със същото гюлле в основата си, което тупна кафето, но не се разтвори като захарче, а предизвика миниатюрен ураган, завихрен от мислите й. Очите й бяха влажни.
Сега, огряна от угасващото пламъче на цигарата, всичко това придоби болезнено ясна категоричност. И точно отъркано о острите й ръбове, порастването я подмина. Всички ролки и всевъзможни колелца в мотора му от сега щяха да останат в ъглите на чекмеджетата като карикатура на неосъществената си същност.
Да, беше безсмислено. Гюллето се търкулна напред и се удари в щръкналите в очакване ролки. Те се разхвърчаха из ъглите като кегли по пътека за боулинг. И останаха там. За да ги осмислят. А същинското им съществуване да съска силно с всяко скръцване на скринове, гардероби и шкафове, всички неми участници в търсенето на смисъла. Все пак всяко нещо и място в този учуден живот трябваше да има смисъл. Нали?!