ХуЛите - Магистрала в небето

Така умира птицата понякога –
след удара в стъкло на лъскав джип.
И докато все още диша, ятото
смълчано над телцето ù кръжи –

с надеждата, че може пак да литне,
пилее връз главата ѝ зрънца.
И дълго я подканя – да се вдигне
над къщи, над дворо̀ве и деца.

А вятърът се спуска мълчаливо,
разрошва я, флиртува, неразбрал,
че свободата може да убива! –
най-вече поривът за свобода.

Подир минути тихото превзема
безкрая в гаснещите ѝ очи –
за миг, преди в небесната поема
финалният акорд да прозвучи.

Със запечатано в зеница лято
тя повече не вдигна своя глас.
А после Бог си тръгна от крилата ѝ.
И със душата на един от нас.