Singing in the Rain (из спомените на Джимо)

Автор: Zvon
Дата: 24.09.2013 @ 10:55:24
Раздел: Разкази


Резюме

"Ринги ринги рае,
наш петел играе,
чужд петел го гони
за кило бонбони."


Помните тази броенка, нали? Ако докрай прочетете текста ще разберете кой е нашият и кой е чуждият петел. Накрая ще има и бонбонена сладост. Ако решите да не четете - майната ви!


Наш петел

Знаете ли какво свързва мавзолея на Георги Димитров, бар-вариетето в Слънчев бряг и сградата на БТА? Отговорът е архитект Евгений Зидаров, родом от Бяла Черква. Бил съм и в трите сгради. Най-дълго - в тази на БТА. Когато заработих в нея, тя още миришеше на хоросан, макар и без познатата ми от детството заливка със станимъшки мавруд. Сградата на БТА бе построена върху терен от казармите на Първи на Негово Величество конен полк.

Като тръбач започнах.
На смени трима я "надувахме" тръбата -
Тошока, аз и Петко.
А колко ли били са
тръбачите на Първи конен полк?


Бетеанският тръбач седеше в позиция "готовност за превод" до една месингова тръба, по която радистите от горния етаж пускаха ролки с разпечатки на радиоемисиите на 27 осведомителни агенции. Скоро станах виртуоз и само по звука от падането на хартията, разпознавах чии са новините: на Ройтерс, на Франс прес, на ТАСС или на ДПА. Това е все едно сутрин, по шума от канализационната тръба, да определите какво е вечерял съседът ви от горния етаж. Здравата се трудехме. Невидима сила насилваше света да произвежда новини и с порочна възбуда да ги разпраща навред. Растеше броят на кореспондентите и емисиите. Комуникационните канали се запълваха с все по-ненужна информация. Единствено петелът, чийто кукуриг идеше откъм Борисовата градина, оставаше аристократично чужд на подобно увлечение. Той кукуригаше само, когато имаше какво да каже и затова бе полезен. Помагаше ни много, будейки ни преди това да е сторил Лозан Стрелков - дългогодишният директор на БТА. Тогава булевардът, който разделя БТА от парка се наричаше Ленин, не ръмжеше като днешното Цариградско шосе и не глушеше петльовите песни. Те успяха да се промъкнат дори в един Петко Бочаров стих:

По-бързо! Третите петли пропяха!
Минава пет - и скоро
от чезнещия нощен мрак
на бай Лозан
колата черна ще изплува.


С Петко открихме петльовото обиталище. Живееше в двора на астрономическата обсерватория в Борисовата градина. Стопанин му бе проф. Никола Бонев, почитател на породата лакенфелдер – черноглави петли, с бяло тяло, сиви крака, стройни, гръмогласни, красиви като хусари. "Обсерватория без петел е като къща без комин", казваше проф. Бонев. Професорският петел се именуваше Кохутек. Стопанинът му го бе кръстил така, защото намирал поразителна прилика между опашката на петела и тази на кометата Кохутек. В един ноемврийски ден на 1973 г. бодрият кукуриг на Кохутек престана да се чува. Помня, че след два дни гостувахме на Николай Хайтов - жилището му бе в съседство с Борисовата градина. Жена му, Жени Божилова, току що се бе завърнала от Амстердам с награда от конкурса по художествено простиране на постелно бельо. Сервира ни превъзходна гозба - петел със сарми по родопски.

Чужд петел

Мили детски спомени, като патета наредени един след друг, пристъпят в паметта ми. "Аката баката, чуката бе. Абел фабел, до ми не. Кики рики, домастики. Фльон." и хоп - ето ме в Катуница! Остриган, с къси панталонки и пъстра целволена ризка. От съседския двор похотливо ме наблюдава Сосилос – сиво провадийско магаре. С прекомерно дълги уши и прекомерно дълги други работи, на които тук не е уместно да се спирам. Нямах проблеми с магарето. Проблемите ми идеха от съществото, което го яздеше. Това бе чуждият петел Спиридон - едър, бакъреночервен, гащат, порода айлънд. Нравът му бе на злодей - скитосваше из махалата, налиташе на всички, с юмруци се бранех от набезите му. Яхаше Сосилос и с него обикаляше Катуница. Виждал съм ги километри от селото, по поречието на Чая. А Вилма, жената на агронома, твърдеше, че е срещала странната двойка на пазара в Асеновград да продава брястови цепеници. През октомври на 1944 г., в Катуница пренощувала рота съветски войници - това го знам от дядо си Илия, защото тогава нашето семейство вече се бе завърнало в София. Следва разказът на дядо Илия, който се явява почти пряк свидетел на въпросното събитие. И така, командирът на ротата, капитан Сидоренко бил прислонен от съседите - стопани на петела Спиридон. Вечерта капитанската компания изпила толкова ракия и вино, колкото в селото пият на три сватби и едно погребение. Призори Сидоренко се събудил на двора, близо до нашата ограда, точно там където в късни доби бил повален от мълниите на Бакхус. До него се стоял Спиридон и ококорено оглеждал поваления воин. Сидоренко - обръгнал в изпитания фронтови офицер - познавал добре мъките от екзистенциалните въпроси, които те връхлитат при подобни събуждания: кой съм аз, къде съм, какво правя тук и т.н. Първият въпрос, поради отличната армейска школовка, получил светкавичен отговор - капитан Сидоренко Виктор Фьодорович, командир на пета рота, трети гвардейски на 37 армия полк, кавалер на орден Червена звезда. Сидоренко машинално опипал куртката си и с ужас установил липсата на ордена. Погледнал към пагоните си - втори ужас! Вместо капитански, те се били превърнали в лейтенантски – липсвали им по цели две звездички! Тук Сидоренко престанал да си задава нови въпроси. Бил сигурен, че през нощта през селото е преминал пътуващ трибунал, заварил го е в неуставно състояние и му е отредил позора от разжалването и отнемането на наградите. На часа Сидоренко изтрезнял, измъкнал от кобура бойния си пистолет и прострелял своя слепоочник. Изстрелът подплашил Спиридон и той панически напуснал тази батална сцена. И добре сторил – подир пладне съседите намерили в курника при Спиридоновите кокошки и ордена, и липсващите капитански звездички. В Катуница повече не видели петела.Тук дядо Илия обикновено се прокашляше, дръпваше от цигарката си, изпускаше едно синкаво като лисица облаче и продължаваше. Дотук тази история е съвсем обикновена - на война като на война! Но загадките, обвитите в тайнство събития започнат подир туй. Селяни от Катуница, повечето членове на местното дружество на трезвениците, при това независимо един от друг, твърдели че са виждали петела Спиридон. Разказите им с лекота го премятат през времето и пространството: около Димитровден на 1952 г. - на сватба в близкото село Ягодово; пет години по-късно – този път на борда на ескадрения миноносец „Георги Димитров“, акостирал в пристанище Варна; през октомври 1961 г. - продаващ захарен памук на панаира в град Харманли; Малка Богородица, 1963 г. - в Пордимската телеграфо-пощенска станция; на Йорданов ден от мразовитата 1965 година - да спуска и вдига бариерата на жп прелеза до теснолинейната спирка Гулийна баня; същата година, на Спасов ден - да мързелува в двора на видинската църква Свети Димитър; през май, 1966 година - в първокласно купе на бързия влак Свиленград-София. По всичко личи, че за греховното и безсърдечно кълване на пагони и орден, Спиридон е бил осъден на вечно скиталчество - Der Wanderer Hahn, новият Ахасфер от Катуница.

Така завършваше разказа на дядо ми Илия. Припомних си го, когато през 2003 година прочетох, че германските дресьори Йорг и Майке Пробст успели да накарат магаре, коза, маймуна и петел да изпълнят пирамида на международния цирков фестивал в Монте Карло. Аз се досещам за името на петела. А вие?

Кило бонбони

Сигурен съм, че килото бонбони от цитираната в началото броенка, са шоколадови. Ако не бяха такива, то категорично би отсъствал повод за гонитба и крамола между наш и чужд петел. Обичам шоколада във всичките му превъплащения. Затова добре разбирам брюкселската си леля, която често споделяше: "По време на войната стана страшно – цели две седмици нямаше шоколад!". Най-нужните неща за един мъж трябва да се събират в джобовете на шлифера му, казваше един американски писател, чиито разкази съм превеждал на български. Според него това са: черен шоколад, бутилка Хенеси, кутия Житан и томче на Шекспир – категорично ви препоръчвам да не го пренебрегвате. Много е полезно в случай, че решите да пиете на някакво усойно място, гдето няма на какво да приседнете.

А знаете ли, че кралят на Бутан - Джигме Синге Вангчук - предпочитал да пее в дъжда, вместо да чете Шекспир?


PS
Ако прочетете разказа "Последният кукуриг" ще разберете кой е последният звук от Земята. Уверен съм, че ще е издаден от Спиридон.

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=167175