Изкормвачът

Автор: Tiranozavar
Дата: 26.08.2013 @ 18:14:23
Раздел: Разкази


- Законите?!
Човекът разтърси енергично рамене, сякаш се смее без глас, вдигна отново поглед към мен и повтори, като преди това изчисти гласа си от хриповете:
- Законите?!
…Измина може би минута, а може би и повече, в които се опитвах да устоя на погледа му. Очите му бяха мътни, с неопределен цвят, какъвто придобиват очите на рибарите и моряците. Погледът му бе огледален, устните лъскави, а миглите със силно извити към веждите руси, почти прегорели или разцепени на две крайчета. Гледах това лице, познато ми повече от час, опитвах да го отделя от посивялата и ронлива стена зад гърба, и го поставя на друг фон – сред вятър, облаци и опръскани от разбеснели се морски вълни скали. Но неуспешно. Човекът отсреща сякаш не просто се бе вписал в тази стая и срещу мен, а сам бе нарисувал тази сцена. Моето гладко лице срещу неговото, осеяно със ситни бръчици, и нашите тела, поставени по силата на случайния или неслучаен низ от съвпадения и случайности, които бяха разчертали съдбата, за да ни срещнат от двете страни на масата, нервно потропваща с единия си по-къс крак. Той – убиецът и аз - единственият човек, който може, но и трябва да изслуша историята на един изкормвач на риба.
- Законите нямат отношение към движението на небесните сфери – каза тогава човекът с по-ясен и висок глас - Защото утре, когато тези закони бъдат сменени с други, някой и някъде ще продължава да вдига кървав нож и да пробива с него коремите на рибите и търбусите на прасетата…
…Било е преди години, човекът срещу мен не успя да се сети преди колко точно време е отишъл край езерото. А и езерата си приличали, както и хората, които се мотаели покрай тях. Едните идвали, за да опитат късмета си и хвърлят остра кука с набодена върху нея стръв във водата. А другите, за да проследят как първите вадят рибите над сребърните отблясъци на вълните, как посягат към мятащата се във въздуха риба, откачат устните й от стоманата и я хвърлят на сушата. Имало и трети вид - хора, които просто минавали край водата, за да се заредят от природата, но повечето от тях не виждали основното. Природата не е планинският връх, който суетно се оглежда в разрошената от ветровете повърхност на водата, нито билките, които си търсят влага, за да разпръскват наоколо аромат, нито жабите и гущерите, които дебнат във въздуха за плячка, нито гъбите, чиято отровна червенина се показва съблазнително сред мъхове, гниещи листа и изсъхнали, окапали от дърветата клони.
- Природата – човекът постави ръце върху масата и тя леко се наклони към него, при което моливът се изтърколи до ръба – това е убиецът, жертвата и кръвта.
Никой не усещал как от риболовец се превръща в убиец. Всичко започвало невинно и като игра. Изпъването на кордата, възелът около острата кука, макарата, която трябва да извади рибата от единия свят, където всичко искри в успокояващите синьо, зелено и дълбоко - в другия, отсамния, където всичко внезапно свършва. Ножът уверено се впива в пространството между хрилете, рибата плясва няколко пъти с опашка, очите й сякаш се разширяват, а всъщност изсъхват, и по земята без никой да забележи попиват две-три капки студена кръв.
- Толкова – каза човекът с русите мигли и взе с ръка молива, чието острие можеше и в този миг да насочи срещу мен. Вместо това той го постави отново по средата между нас и наведе глава.
После всичко продължавало по старому. Хората, които убиват и тези, които ги гледат, и пълнят очите си със смърт, се разотиват, а около езерата продължават да се носят все същите ветрове и сезони. Той пък от риболовец се превърнал в изкормвач. Не помни как е станало точно, но е сигурен в едно – че е било доброволно и че не природата с нейните бездушни камъни, безучастни треви и хладни звезди го е принудила, а душата, която се крие в тях. Изобретателният гений на убиеца, жертвата, която небето му е отредила и кръвта, която плисва между тях и ги превръща в едно същество, една енергия – верига, която придържа крехките устои на света. Ръцете му сякаш се освободили от страха, сърцето от суеверието на рибарите и от човек, който преследва и ловува за удоволствие, той се превърнал в нещо друго. Тогава още не знаел какво, но бил добър в това, което прави. Хората му носели улова си, изсипвали в краката му мрежите, а очите му се пълнели с всичките съкровища на водите. Шараните с тежките си тела, които шляпат по земята, сякаш дълбаят букви от тревожна телеграма. Уклеите, които отвисоко приличат на ноти, обесени върху неизсвирена още партитура. Щуките, които дълго не искат да се предадат и вият тела като саби, вкопчени в последната си битка. Пъстървите, чиято нежна кожа бързо съхне, а въздушният мехур в гърдите им е мек и прозрачен като паяжина. А после и линът, чието зелено око отразява облаците, а с тях и цялото небе, което той иска да погълне от край до край преди ножът да разпори хрилете му.
- Законите?! – изрече още веднъж мъжът, но този път някак рязко и, доколкото успях да доловя, с лек сарказъм.
Никой не съдел изкормвачите. Между тях и хората лежало месото на стотици риби. Поднесено с или без гарнитура, на пара, скара или тиган, с риган, ориз или шафран.
- Както се поднасят идеите, разбирате ли ме? – и очите му с неопределен цвят ме стрелнаха така, сякаш към мен беше заметната рибарска мрежа.
…Някъде по това време започнал да сънува. Това не били обикновени сънища, в които хората правят необичайни неща, а сънувалият дори не помни лицата им. Сънищата били толкова ярки и истински, че настъпил миг, в който изкормвачът не можел да различи виденията от реалността. Струвало му се, че рибите вече не цапат ръцете му, че не усеща миризмата на влага, тиня и водорасли и дори хората, които изсипвали рибите в краката му, изглеждали по-красиви, снажни и добродушни. И той се потопил в новия, непознат му дотогава свят. Вече не изпитвал вътрешната съпротива на човек, който върши мръсната работа, не се чувствал обиден, задето никой не забелязвал слугата, който виждайки забитата в корема на рибата кука не я оставя да попадне в храната, а сръчно я изскубва, а после смуче собствената си кръв от показалеца, за да не омърси със себе си чуждата вечеря или нечий изискан обяд. Дори започнал да се усмихва. Отказвал парите, които хората му предлагали, защото бил убеден, че работата му е благородна, че има мисия и тя е не просто в служба на хората, а на цялото човечество.
- Законите?! – каза за пореден път човекът и ме изтръгна от унеса на собствения му разказ. Опитах се да посегна към молива, за да запиша чутото досега, но ръката ми бе натежала и отказа да се подчини. В този момент, докато гледах този мъж, вече струваше ми се с невероятно красиво лице, се чувствах пленен и доверчив като дете.
… Дните преминавали и в него не трепвало и за миг колебание, докато пристъпвал по тесния мост между сън и действителност. Понякога край него се събирали хора, които искали да чуят историята му. Той самият не помнел какво точно им е разказвал, нито каква е била реакцията на публиката. Но понякога виждал хора, които опитвали неговия занаят. Заставали от другата страна на езерото, разпъвали пред себе си маса, до която поставяли кофа, вадели нож и предлагали услугите си. Но тази работа не била за всеки. Някои се плашели, когато изкормената риба започвала да подскача към водата така, сякаш е жива и знае пътя обратно. Други били убедени, че рибите запомнят лицата им и в отвъдното тези очи ще продължават да ги преследват. Трети трудно свиквали с подчинената си роля. Да бъдеш покорен, сам да се подчиниш на чуждата воля, докато обезличиш себе си не е талант, с който човек се ражда. В слугата има нещо свише, нещо от онази материя, която Бог е използвал, за да създаде съзнанието, да оформи от него отговорността и да въздигне над тях покаянието. Защото да си слуга, мислел си изкормвачът, означава да поемеш върху себе си цялата човешка вина.
- Законите?! – този път човекът пред мен рязко се изправи, при което столът, на който седеше се преобърна на земята, а след него върху пода паднаха и моливът и белият лист. Нямах сили да реагирам. В този момент бях сигурен, че искам да видя този мъж в цял ръст, да бъда затиснат от него и дори, в някакъв смисъл, спасен.
…Тогава настъпил преломът. Било като рязка студена вълна, която преминава през топло море и заличава всички острови, върху които весело блестели плодовете на палмите, а безгрижието на хората напомняло забравения рай. Човекът не помнел какво е предизвикало яростта му, нито кога точно от кротък, отдаден на другите, се е превърнал в звяр. Помнеше, че почувствал промяната, когато опитал да хвърли по чудо останала жива риба обратно във водата. Взел в ръце нежното й тяло, погалил перките, люспите, опашката и за своя изненада се чул да й говори. Увещавал я, молел я за прошка, заповядвал й, изповядвал се – и това не помнел. Но когато внимателно поставил тялото й в спокойните води, то отказало да плува. Рибата се въртяла като хваната в капан, дишала по повърхността и се плъзгала по водата накриво, сякаш нямала сили да се върне обратно към живота. Човекът се изплашил, нагазил във водата, поставил дланите си около тялото на рибата и опитал да й помогне, отново се чул да й говори, но този път гласът му бил неузнаваем, дори чужд.
- Законите?! – този път тялото му се свлече на земята и изкормвачът започна да се мята така, сякаш някой трети и невидим между нас му нанасяше удари. Изправих се рязко, но не му подадох ръка. Ако бе излязъл от унеса нямаше да разбера края на историята, тъкмо когато тя щеше да го превърне в убиец.
…Нещо в него не издържало. Ножът, който безучастно стоял върху масата и зад гърба му, оживял. Някак неусетно се оказал в ръцете му. А после върху шията на човека, който стоял най-близо на брега. Отвсякъде се чули писъци, а после вой, изкормвачът усетил върху себе си мощната сила на съединените в едно хора. Някой се опитал да избие оръжието от ръката му, но това било невъзможно. Някаква енергия, която бликала от дълбините на езерото се вливала във вените му, втвърдявала мускулите му и ножът преминал в дълбочина, разсякъл адамовата ябълка на две, и продължил надолу, докато опре в гръдната кост. Там енергията на водата го напуснала и острието, следвано от бликналата кръв потънало. Някой ударил изкормвача в лицето, друг в корема, трети го съборил и опитал да го удави, докато други се опитвали да спрат саморазправата, но неизменно всичко се превърнало в котел, в чиято вода всичко се слива, завира и накрая кипва в адска смес, клокочеща от хора и риби, ярост и пръски.
- Законите?! – гласът едва се долавяше…
…А накрая сирените сложили край. Появил съм се аз. Изкормвачът ме забелязал сред всички хора с униформи. Усетил смущението ми, страха, който бил изписан по челото, устните и в очите ми.
После вече знаел, че аз съм човекът, който ще напише тази история…

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=166417