ХуЛите - Студ в Мадрид (Седем години по-късно) (5)

II
Мара

Мара отметна лекичко завивката, целуна спящия кичур на челото на Делян, намери пипнешком чехлите и халата и излезе на пръсти от спалнята. Не, че щеше да го събуди, ако беше светнала лампата. След нощната смяна в дискотеката той нямаше да стане поне до обяд. Миличкото, нека спи, нали сега работи и заради двамата!

Открехна вратата на малката стаичка, в която настаняваха случайните си (и неслучайни) гости и в която държеше дъската за гладене и ютията. Ивана и тя спеше дълбоко, отметнала пухения юрган. Снощи се беше увила като пашкул в него, трепереща от умора и студ, но сега явно беше по-добре. Беше в леглото вече повече от девет часа, нещо съвсем необичайно за нея. Притвори внимателно вратата, зареди кафеварката и включи компютъра. Гладенето можеше да почака! Нека си почине майка ѝ, има нужда, капнала е, а снощи седяха до среднощ със съседката! За една седмица работа в оная къща е стопила коремчето, а бръчките около устата ѝ са станали толкова дълбоки, че можеш да бръкнеш в тях с пръсти! Предният ден, като я видя, истински се уплаши и я овика като малко дете пред Олег. А той се смее и я прегръща и ѝ чурулика на този смешен руски, от който те с Делян схващат отделни думи:
–На леля Ваня ѝ дойде като гръм от ясното испанско небе! Четириетажна къщичка, 5 човека, които сами и лъжичката си не преместват и трима-на гости от Перу! Яко! И с всичко сама се справи, герой ни е тя!
А неговата „леля Ваня“, дето му почти връстница, да ѝ се не начудиш, пее руския на песен! И с испанският се оправя по добре и от дъщеря си. Голямо шоу бяха снощи с Айша, мароканката на етажа! И двете говорят, никоя не слуша думите, раменете им клюмнали, че Айша тича в 5 къщи да работи, а очите им светят...
Музиката на улицата гръмна толкова неочаквано, че Мара подскочи. Уф, тези амбулантни серенади нямаше да ги оставят да поспи! Да ги питаш тези луди певци къде са тръгнали в дъжда!
Ритмите на огненото фламенко, лумнало в тихия работнически квартал, нахлуха през плътно затворената врата на терасата и разтресоха тънките стени на малкото холче. И глух да спеше, щяха да го събудят!
Чу се шум на рязко отваряща се врата и Ивана нахлу в хола:
–Какво е това? Помислих, че има земетресение?
–Амбулантната Андалусия -усмихна се Мара.-Излез на терасата и ще я видиш.
Ивана изприпка до стаичката и се върна обута с пантофи и завита с дебелия шал, който Дона и донесе предната вечер. Отвори вратата на терасата и ритмите нахлуха в хола, завъртяха всичко с тях, вдигнаха Мара и тя се изправи зад майка си на студената тераса.
Долу, на тясната уличка между двата пететажни блока, се бяха изправили мъж и жена, облечени в андалуски носии. Мъжът, черен, рошав, разгърден, сякаш нейният Илия на младини, буташе количка с музикална уредба, която цялата се тресеше в ръцете му от децибелите. Жената, с ярко изкуствено цвете в черните, вдигнати на кок коси и , разтърсваше воланите на роклята , обсипана с червени като малини точки, сякаш искаше да изтръска капките дъжд, който пръскаше над тях. Двамата пееха с цяло гърло.
–Хубаво е, нали?-вметна Мара, когато песента стихна.-Обикалят в неделя...чакат някой да им пусне монета. Просяци.
–Какви гласове, Господи! Какви души! Пеят като за последно...
Ивана изтича до стаичката и се върна с няколко монети в шепата си. Извика от горе, мъжът и жената я чуха и вдигнаха глави. Замахна с ръка, монетите полетяха надолу като сребърни капки дъжд и жената с обигран жест повдигна полите на роклята си, да ги поеме...
–За тези пари ще ти пеят цял час-ухили се Делян, който изникна зад гърбовете им и ги прегърна. .-Е, добре дошла в Испания!
Беше станал, без да го усетят.
Тримата слушаха дълго, дълго в дъжда, който чукаше по перваза в такт с неуморните кастанети. Сълзите на майка ѝ мокреха шала.

***

–Имаш колет от Бай Димо, миличко.- Голям кашон, шофьорчето вчера едва го носеше. Чаках днес да се събудиш и да ти го дам.
–Нека позная какво е имало в него!-ухили се Делян.-Икона на светия, дървена фигурка на животно и тенекия с мед. И писмо, разбира се, което ти сега ще ми прочетеш, докато аз си лежа на диванчето.
–Не позна. Ти сега ще станеш и ще си отвориш колета, защото аз чужди пратки не отварям. А писмото ще ми прочетеш на глас, да слушам и аз, защото съм любопитна.
–Кой е този Бай Димо, деца?-попита Ивана.
–Един приятел от врачанския край- отговори Делян, докато режеше лентите тиксо, с които кашонът беше щедро увит. Запознахме се тук...
–Бай Димо е невероятен! -прекъсна го Мара-Живя с нас тук три години, обичаше Делян повече от син, а мен ме глезотеше с повод и без повод. Иконата над дивана ни е спомен от него, пластиките във витрината –също.
–Да, спомних си, разказвала си ми за него. Мъжът от улицата...
–По-точно-от гарата, там се виждат. Мъжът е в плачевно състояние, Делян му намира жилище, работа...
–Къде е той сега?
–На село си е, в България. Гледа кошери, над петдесет ги е направил вече и дялка дървени фигури, които ти вземат очите. Медът продава, от него живее, а фигурките подарява. Чудак.
–Добряк-вметна Делян и извади от кашона нещо кръгло, увито с вестници.-Този път май е направил Мечо Пух или Прасчо, нещо дебеличко е
Разви ги нетърпеливо и сложи на масичката една изкустно издялана бебешка главичка. Ивана ококори очи и плесна с ръце като дете:
–Колко е миличко-о-о-о! Като истинско е! Има перчемчето на Делян, а очите му са големи като на Марето! И тази къдрава якичка...Красавица!
–На мен ми прилича на друго-присви очи Делян - Като го гледам отзад, сякаш е факлата от Статуята на свободата. И мирише странно...на чужди земи сякаш
–За мен си е бебе.-усмихна се Ивана, протегна ръка и помилва дървената косичка.–На баба момичето!
Мара се разтресе от смях на дивана:
–Стига, бе! Вие сякаш правите теста на Роршах! Гледате нещо кръгло и всеки вижда...
–Какво вижда, мечтите си ли?-ухили се Делян.-Че какво лошо има? Нали ти ме накара да подадем за n-ти път молби за американска зелена карта?
–Ти си ми ясен, но майка ме разсмя! Че е бебешка глава, съгласна съм, но от къде видя, че е момиче, бе мамо?
–От дупките на ушичките. И ти имаш такива още от първия месец. Баба ти сложи в люлката златни обички, наричаха се треперушки. Ти ги загуби ги в морето на един детски летен лагер.
–Вярно е. Помня колко плаках.
–Вече не правят такива, иначе бих ти взела, да си имаш за спомен от България и детските години.
Делян разви друго пакетче от колета и от ръцете му падна малко найлоново пликче с чифт златни треперушки.
Мара ахна, скочи от дивана, грабна пликчето и го скъса с треперещи ръце. Делян, който искрено се забавляваше, обърна главичката с лице към тях и двамата „вдянаха “ златните телчета в дупките , издълбани в ушичките.
–И на мен дървото ми мирише странно –промърмори Мара и навря нос с него.
–Дървена глава и златни обички- свинче със звънче. И тази дантелена якичка... бие ми на кич. Изложил се е този път нашият Бай Димо!
–Е, важното е, че е от сърце!
Блесна светкавица и те вдигнаха глави. Ивана беше ги беше издебнала и снимаше с фотоапарата.
–Дай и на мен!
–Оставям ви да си играете, бебчовци, а аз ще вляза да сготвя пълнените чушки. Денят ще мине като на шега и Олег ще се покаже на вратата.
В този миг, като поръчка, телефонът на Делян изкукурига.
–За вълка говорим, а той- в кошарата-засмя се младежът.-Олег ще мине след малко да види как е неговата „леля“ Ваня.

***
–Стига вече!-скастри ги Мара на испански език.-Уж седнахте за малко, а половин час гледате с лупата тази яка и си шушнете на вашия руски! Какво ровите в Гугъл? Бай Димо на компютър не е сядал, а за уикипедия сигурно не е и чувал!
Олег се усмихна с неговата широка усмивка, но очите му останаха сериозни:
–Сигурно е знаел друго, слънчице! Якичката на вашето бебе не е дантела.
–Якичката прилича на Розетката от Плиска.-вметна Ивана.
–Каква е тази Розета? Никога не съм чувала за нея.
– Древен български бронзов артефакт, намерен в старата столица Плиска през 1961 година.
–И какво от това? Може да е чиста случайност! Видял е Бай Димо някаква рисунка, харесал е фигурките! Може и представа да си няма нито какво означават, нито кой ги използува!
–Разбира се, Слънчице! И съвсем случайно аз получавам медальон с подобни знаци ...в Афганистан. При един мъж, който тогава ми спаси живота. Ще ви го покажа някой ден, Дона си го пази при пръстените. Същите седем „къдрички“с фигурки по тях.
–Вие с моята майка явно четете книги, за каквито ние с Делян нямаме време.
–За книги като нямаш време, виж поне една снимка-каза сериозно Ивана и обърна монитора към нея.
На снимката се виждаше ухиленото лице на Делян и нейната руса глава, наведена над бебешката. Светкавицата на фотоапарата се беше „блъснала“ в дървото и то светеше като запалена факла.
–Бай Димо и без да гледа Гугъл, в който вие ровите непрестанно, е , знаел, че сте спечелили зелени карти, слънчице.
–И че моята българска внучка ще расне край Статуята на свободата.
–Ще трябва да ви разочароваме, любители на мистиката-вметна Делян. За тези прословути зелени карти кандидатствуваме за трети, не-за четвърти път и все-нищо. Ще видим след няколко дни резултатите, но...шансът е меко казано, малък.
–А за внучка ще почакаш доста, мамо!-тросна се Мара, очевидно беше загубила всяко търпение.- Поне две години още няма да махна вътрематочната спирала, така че, ако обичаш, си избий тези бабешки мечти от главата!По-добре си помисли дали да се връщаш при онези благородници! Замъкът на де Голи ти действува... странно.
–Никак не ми се връща в тази къща, момичето ми! Хиляди пъти повече предпочитам някой да ми се кара с любов като теб, отколкото да ми говори на Вие, но да ме мачка.
–Значи, довечера оставаш при нас. Супер!
–Значи довечера Олег ме закарва обратно. Според един от непотвърдените прочити на Розетата, именно притеснението води към просветление.
–А на мен давате адреса на Бай Димо.-изправи се Олег.- Искам да му пиша едно хубаво писъмце и да му благодаря за... вкусния мед.