ХуЛите - Великденски яйца

Имаше преди години едни особени картички, от които ти се усмихва мило млада японка, а промениш ли ъгъла, под който я гледаш, японката ти намига. Някои казваха, че е стерео, ама кич, а други, че е кич, ама стерео – в зависимост от това кой колко начетен беше.
Малкият град е като онази японка – кипри се с асфалтираните улици в централната си част, с кашпите, опасващи площада пред общината от които надничат теменужки (или кокорчета, както им казват тук) и с модерните си кафенета, украсени задължително с реклами на Кока Кола. Тия реклами, твърди Велко Стефанов, са правителствена агитация – да не се налива народът само с домашна ракия, ами да се бръкне за някое шише газирано и така да удари едно рамо на бюджета. Кой знае, може и така да е. Та за малкия град – както го гледаш такъв хубав и спретнат, достатъчно е малко да изкривиш очи, да обърнеш гръб на центъра и хоп – иззад ъгъла изскача някакво село и ти намига с кални, криви сокаци с разпрегнати каруци, около които замислено се мотаят кокошки. С една дума – стерео.
Днес е неделя, че и Великден на туй отгоре – градчето се е изправило в цял ръст, даже на пръсти се повдига та не се вижда оная, намигащата му част. Мирише на люляк, на печено агнешко и на козунаци. По пейките в градската градина и около площада с кокорчетата са насядали хора – някои са били на църква, други не, но всички са нагиздени с най-новите си дрехи и се усмихват благо, предвкусвайки обилния великденски обяд. Не се карат на децата, които, умити и сресани, се чудят на какво да играят, та да не изцапат новите си дрешки. Въобще, една такава атмосфера на кротост и добронамереност, че на човек му се ще времето да спре и всичко да си остане така завинаги.
Госпожица Данка се е облакътила на прозореца на спалнята си и внимателно оглежда хората по улицата. Това тя прави всеки ден, но днес в погледа й не се чете укор а лицето й, засенчено от периферията на кокетната сламена шапка, обрамчена с избелели от годините цветя, излъчва почти радост. Сърцето на госпожица Данка, изпепелявано на няколко пъти от безумни любовни афери, към които тя имаше афинитет на млади години, е стигнало до такава степен на закалка, че махленските кучета дори и не помислят да я погледнат с оня тъжен просешки поглед, който инак им осигурява ежедневно по няколко парчета баничка или кифла от по-милозливите пътници, чакащи на близката автобусна спирка. Комшийките одумват госпожицата, че е суха като стафида – отвън и отвътре, но те жените са такива – трудно им е да си кажат „Е, какво пък, всеки си е башка луд” и да махнат на келнера за още една бира. Такава примиренческа философия изповядват мъжете, особено тези, които са вряли в тенджерата на брака повечко години. Неприязънта, която повечето жени в градчето изпитват към госпожица Данка се корени далеч в годините, когато не една и две от тях са полагали не малки усилия, за да върнат в правия път половинките си, препъващи се по улицата, докато зяпат наперената хубавица. А тя по онова време се представя като Даниелле – с изкусно подчертаване на двойното”л” и едва загатнато „е” накрая. За хубава жена – хубаво име, а не някаква си Данка. Личи й на госпожицата, че е била хубава на младини – дори сега, под неумело мацнатите кръгчета руж на бузите и поразмазаното червило, пак й личи. Родена като госпожица, живяла като госпожица дори в онова време, когато останалите жени са били „другарки”, тя е била чест гост в сънищата на много мъже. И за повечето от тях си е останала само сън. Малцината щастливци, преживели сънищата си наяве години наред кътаха в сърцата си жив, макара и малко смътен спомен. Спомен за лукавство, изгаряща страст и дива ревност – все неща, за които не можеха да кажат хубави ли са или лоши. И, както се случва с фаталните жени, госпожица Данка профучава през живота, обвита в облак от обожание и омраза с такава скорост, че когато решава да спре в някое тихо пристанище, брегът е вече твърде далеч и тя остава да се полюшва самотно в негостоприемното море на средната възраст. Идва и старостта – бавно, с провлачени крачки, но неумолимо. Ухажорите изчезват – някои се женят, други заминават далеч, трети просто умират. В крайна сметка по-забутаните момичета успяват да се сдобият всяка със свое малко царство и пооплешивял, шкембест бивш принц. А госпожицата свива знамената и се настанява сред изпепелените останки на толкова много любови, че известно време спомените за тях я топлят. Остават й двама приятели – тихата самота и пенсионираният зъболекар Цветков. Последният, посветил живота си на госпожицта, неполучил и капка внимание от нея, също пропуска оня момент, когато човек или трябва да се ожени, или да си вземе куче. Дребният трътлест зъболекар е малка утеха за изиграната от живота госпожица и минава много време, преди тя да приеме една от стотиците покани за разходка и чаша кафе. Толкова време, че разходката е съвсем кратка, а кафето е заменено от билков чай. Накрая разходките и чаят в кафенето до киното стават обичайни. Двамата самотници почти не разговарят, свели глави над чашите си, всеки потънал в собствения си свят на пропуснати възможности и разочарования. Какво ли би могъл да каже всеки от тях на другия – тя, която не е спряла вниманието си върху никого и той – вторачил се единствено в нея и не пожелал да се огледа наоколо. Толкова са различни, че им е много по-лесно да се разбират без думи. Почти обяд е и под яркото майско слънце улиците опустяват. Госпожицата е все още на прозореца, загледана надолу по улицата. И ето – иззад ъгъла се появява Цветков – с тъмен, поохлузен костюм и бяла панамена шапка. Днес е с официалния си бастун, както той го нарича – черен, лъскав, с метален шип, който почуква по тротоара на всяка крачка. Когато стига под прозореца на госпожица Данка зъболекарят сваля шапка и леко се покланя. Отгоре му отвръщат с кимване и прозорецът се затваря. След малко госпожицата се появява и бавно, с известна грация, слиза по стълбите. През това време Цветков е отворил дворната врата и, все още гологлав, я посреща с усмивка. Подава свита в лакътя ръка, госпожица Данка пъхва своята под неговата и двамата, без да кажат дума, поемат през площада към киното, където е тяхното кафене с тяхната маса. Бастунът потропва и това е сигнал за младото момиче което днес е на смяна, да влезе вътре за да приготви редовния билков чай. Заедно с чая тя донася две празни чинийки – госпожицата е извадила от чантата си малък пакет от вестник, развива го и слага в чинийките по едно парче козунак и едно червено яйце. Цветков бърка в джоба на сакото и в чинийките се появяват още две яйца. С подканящ жест госпожица Данка взима едното яйце и протяга ръка, свита в юмрук. Цветков леко, почти гальовно чуква нейното яйце със своето. Неговото яйце е предварително пукнато, но тя се прави, че не забелязва. След промърмореното „Христос воскресе” и „Воистина воскресе” двамата мълчаливо се заемат с чая – внимателно топват парче козунак, лапват го и отчупват друго. По някое време госпожицата вдига поглед към кавалера си и дълго го гледа, докато той бели яйцето в чинийката си. Цветков усеща погледа й, но не вдига глава. Знае какво ще види в поизбледнелите й старчески очи – същото, което и тя ще види в неговите.
Момичето от кафенето идва да прибере чашите, но след като Цветков плаща сметката само кимва с глава, влиза вътре и заключва – ще ги прибере утре, няма къде да идат.
Площадът е съвсем опустял. На масата двамата старци, без да проронят дума, внимателно белят своите великденски яйца.