ХуЛите - Как ми подариха Омар Хаям

Беше някъде след 1986 година. Бях в командировка на летище Безмер и оттам, малко преди полунощ, се прибрах в Ямбол, в хотел "Тунджа".
А там, на площадката на етажа, заварих веселба - съветска група туристи пееха и танцуваха. И, преди да отмина към стаята си, спрях на стълбището да ги погледам.
В средата на фоайето стоеше малка масичка и на нея завъртаха бутилка - веднъж и после още веднъж. И двамата, към които при спирането ѝ сочеше гърлото на бутилката, излизаха в средата на кръга и танцуваха, а останалите припляскваха с ръце и пееха.
И как само танцуваха и пееха - не можеш да се нагледаш, не можеш да се наслушаш!
- Откъде сте? - запитах едно момиче, което стоеше изправено на стълбището до мене.
- От Узбекистан.
- Артисти ли сте?
- Не, а вие защо мислите че сме артисти?
- Всички толкова хубаво пеят и танцуват! Сякаш сте професионалисти.
- О, не, работници сме. Ето тази, която сега танцуваше, работи във фабрика за обувки. А другата - във фабрика за детски играчки. Аз също работя във фабриката за детски играчки. Обикновени хора сме.
- А на какъв език се пее?
- Узбекски.
- А за какво се пее в песена?
Момичето ме погледна смаяно - как може да не знам!
- А за любов!
А по това време в съветския печат - в "Литературная газета" особено - вървяха материали за извращенията в азиатските републики - Казахстан, Узбекистан, Туркмения; че там царяла страшна корупция и беззаконие; че там местните управници "феодали" поддържали банди за терор над населението, че имали частни затвори, че всичко там се купувало и продавало, в това число и момичетата.
- А как се женят при вас хората?
- По любов!
- Как?
- Само по любов!
- Но във вестниците пише, че при вас девойките ги женят по принуда.
- О, не! Дори ако някъде някоя се опитват да омъжат против волята ѝ, тя, все едно, ще избяга и ще се омъжи за този, когото обича!
В това време освен мене като зрители се бяха събрали и други българи. И при едно завъртане бутилката спря обърната към едно от българските момичета - много спортно и стройно момиче, облечено в красив и стегнат бял анцуг.
- Ох, не мога! Срам ме е! - възкликна то, като се дръпна и опита да се скрие назад, но другите от групата му го задържаха и изблъскаха в кръга:
- Можеш, можеш! Хайде, покажи им какво и ние можем!
И момичето влезе в кръга и така се понесе, така затанцува, че дори втората танцьорка, узбечката, след две минутки сама напусна танца, излезе от кръга и заедно с всички ѝ заръкопляска. Ако по онова време имаше конкурси като „Танцувай с мен", без съмнение това наше момиче щеше да е една от фаворитките!
-А вие рускиня ли сте? - продължих разговора си с моята позната.
- Да, аз съм рускиня. В нашата група сме и руснаци, и туркмени, и узбеки, и татари. Има всякакви.
- А в Узбекистан има ли смесени бракове, женят ли се помежду си хора от различните националности?
- Но да! - отговори девойката, сякаш това беше най-естественото нещо, което може да се случи. - Ето, ние например сме осем деца. Най-големият ми брат е женен за немкиня. Вторият ми брат е женен за туркменка. Сестра ми е омъжена за узбек. И всички те живеят добре, нормално. Имат деца, работят. А вие откъде така добре говорите руски? В училище ли сте го изучавали?
- Не мисля, че го говоря добре. Да, в училище го изучаваме, но не го научаваме. Аз, може би, защото съм чел много стихове на руски. А стиховете се помнят, така се запомнят и думите.
- Вие обичате стихове! - възкликна момичето. - Искате ли да ви подаря една книжка със стихове! Много искам да ви подаря! Почакайте, сега ще се върна!
И преди да успея да кажа нещо, тя ме остави и отскочи до стаята си. След няколко минутки се върна:
- Ето това е моят любим поет - Омар Хаям! Наш велик поет! Чували ли сте за него?
- Разбира се, но аз мислех, че той е персийски поет.
- Не е персийски, а узбекски! Аз много го обичам. И въобще всички много го обичат! Нося си го, за да го чета по време на пътуването.
- Но защо ми я подарявате, нали сте я взели за да си я четете?
- Вземете я, подарявам ви я! Тя е стара и изпокъсана, и братчето ми е драскало по нея. Скъпа ми е, но затова я вземете! А аз си имам друга!
- Много ми е неудобно! Пък и тук нямам нищо, което да ви подаря в замяна!
- И няма нужда, не искам нищо да ми подарявате. А аз много се радвам, че мога да ви я подаря!

И сега една от най-скъпите ми книги, книга, която често отварям и в която се зачитам, е тази: „Умар Хайем, рубаят". В нея на всяка страница всяко рубаи е изписано на три езика - най-отгоре на арабски, под него на узбекски, и най-отдолу на руски. Тя е с твърди корици, започва от пета страница и завършва на страница триста - останалите бяха скъсани и не зная от колко страници е била. И е пооръфана, защото явно много е била четена! Защото не е стояла на лавицата на библиотека, а са я държали на масата или на шкафчето до леглото, и малкото братче на Лиза, стиснало с цяла длан в юмруче химикалката, е надраскало много от страниците ѝ. Но от това ми е още по-скъпа!
Когато са ми я подарявали, все пак съм помолил да ми каже името и адреса си, и от вътрешната страна на корицата с моя почерк е записан адрес: СССР, г. Ташкент, п. Аменкент, ул. Дружба, Хайдаровой Л(у)изе.

Но какво днес ме връща към този спомен? Разказът за това - в каква дружба са живели хората в Съветския съюз. Защото не мога да си обясня по каква причина, по чия зла воля, само пет-шест години по-късно такова разбирателство вече ни звучеше като нещо невероятно; и кому беше нужно това ново „велико преселение на народите" - хората от различните националности да се прибират в своите републики, защото съществуването им в друга република става невъзможно!

А непосредствен повод да го напиша ми даде предаването по ТВ - за сърбина, който, от носталгия по близкото минало, е разпределил земята в своето ранчо по подобие на територията на бивша Югославия, и пълните му с болка и гняв думи: „В мене тече кръвта на шест нации! Моите дядовци и баби са се женили помежду си и са живеели заедно! И в това е била истинската балканска интеграция! А защо сега - в обединяваща се Европа - ни е невъзможно да живеем заедно!"