Педро

Автор: Tiranozavar
Дата: 28.02.2013 @ 15:20:18
Раздел: Разкази


И пожелах да ги видя. Животните. За жирафа знаех, че има шия, отправена право нагоре, някъде над облаците, и жълтеникава кожа на черни петна. Кучето пък бе неголямо животно на четири лапи, с доверчиви очи и чувствителен нос.
Мишката – това е опасен малък гризач, който разнася зарази и хората, преди да загубят телата си и останат голи голенички, се страхуваха от острите й зъби. Представях си делфина – гладка и сива кожа, черни умни очи, муцуна, която напомня на душата ми за хладните и влажни обитания на мрака.
А това съм аз. На табелката, поставена пред ковчежето, в което ме съхраняват, пише, че съм роден преди 800 години и че се казвам Педро. Картините, на които съм изобразен приживе, все още могат да се видят в музея. Лицето ми изглежда бледо, макар и решително, дрехата е златоткана, а ръцете спокойно лежат върху меча, с който завладях всички познати ни тогава острови. Мои бяха Сицилия и Майорка, а и всички онези малки късчета суша, които се простираха между тях. Всеки камък, замък и мост по земите около морето бяха мое притежание. И всяка разумна твар под онова небе свеждаше поглед пред мен, нейния господар. В моето обкръжение имаше крале и кралици, рицари и трубадури, просяци и богаташи. В моя чест се пееха славни химни и пишеха героични поеми. От моето коляно в Европа се нароиха царе и папи, народ – благочестив и грешен. Даже тук, пред ковчежето, в което ме съхраняват, душата ми долови присъствието на моя внук, роден от Изабела, родена от Петронила, родена от Санча, родена от Констанца, родена от мен. Това бе преди 500 години, триста години след моята героична смърт и половин век, след като над моя роден замък знамето на моите деди бе заменено с флага на диваците от пустинята.
А днес, когато до вас подобно на тревога, достигат моите мисли, аз трябва да ги видя. Животните. И да избера в кое от тях да прелея разума си, за да дочакам края на времената. Преди мен същото сториха всички мои деди, с корона или папска тиара, миролюби или войнствени, съзидателни или разрушителни. В птица преля душата си моят брат, граф арагонски и моята съпруга, кралицата на Валенсия Той избра сокола, защото обичаше лова, а и птицата е царствена и мощна. А тя котката – свещеното животно, което бе спасявало кораби и градове от чумата. Техните спомени, енергията, с която биеха сърцата им, обаянието, което и двамата имаха и което дълго след смъртта витаеше в портретите им, всичко това ангелите на отвъдното събраха в шепа, омесиха я като снежна топка и я запратиха далеч от ада. Докато не дойде моят ред. На Педро Арагонски, престоял като дух в това ковчеже от алабастър, за което хората мислят, че съхранява част от ръката ми и че тази суха костица, върши чудеса.
Очаквах този миг дълго, от мига, в който усетих топлата ми кръв да бликва от рамото и чух далечния тропот на ангела, който широко отвори вратите небесни и пришпорил черния си кон, се спусна към мен. Очите му бяха сиви, косата бяла, а ръката, която постави на устните ми, хладна. Поисках да се изправя и го отпратя, дори с поглед обходих тишината, внезапно възцарила се на бойното поле, но той ме вдигна в обятията си. Заедно се издигнахме първо над тревата, после по кората на дърветата, през изтръпналите им клони, над гордите кули на замъка и още по-високо, където не би достигало нито едно хвърчило. Опитвах се да се откупя, предлагах му злато и сребро, обещах да му покажа най-красивите земни гледки – сицилианските мъгли, които призрачно се спускат над лозята сутрин, изгрева, чието нажежено око прогонваше всяка болка. Бях готов дори да му заема тялото си, само за ден, за да вкуси от пенливото вино да си човек. Но той не трепна, не склони. Разтвори крилете си, покри очите ми, а с раната си усетих нежната сянка на любовта му. От брат към брат. От вечен към тленен. Щом небето отново се затвори зад нас, чух как битката по земята продължава. И на изток, и на запад, и на север, и на юг някой някого подчиняваше, друг другиго въздигаше, трети се раждаше, за да умре.
После някой вдигна костите ми, положи ги в копринен саван, а после изсипа останалото от мен в саркофаг, каменната му паст се затвори и светлината завинаги изчезна от мен. И трябваше да минат още хиляди дни и нощи, докато трима монаси не отвориха отново небето над мен, за да откраднат от костите и ги нарочат за свети. Така моята китка попадна в това ковчеже, под купола на тази катедрала, и пред погледа на вековете.
До днес, когато трябваше да направя последния си избор. Да избера една от сенките, които навестяват този храм, да се закача тайно за нея, и прикрит от земни погледи, да стигна онова, което хората от този век наричат „Зоологическа градина”. Мястото е построено там, където по мое време имаше блата и никой човек, животно или призрак не пристъпяше, за да не потъне, примамен от безплътните сили на тресавищата. Недалеч оттам се извива и реката, от която черпехме сили и чийто бистри води ни спасяваха при обсада, болести и смърт. Реката, над която и аз съм скланял лице, за да видя, отразен върху небето лика си - на Педро, помазан за крал, роден за войн.
Този избор, предопределен преди земните ми дни, това проклятие сам да избереш своето животно е и моята последна воля. Волът, който тегли ралото по земята и от нея бликват стръковете жито. Гаргата, която раздира нощта с дрезгавия си глас. Лястовицата, чието тънко тяло прелита над езерата. Кучето, което се доверява на хората с добро сърце. Жирафът, който вижда най-далеч от всички... Или делфинът, който вдига муцуна към протегнатата ръка и иска да докосне други светове, да се слее с непознатото... Мишката, която пази зад зъбите си най-големите ни страхове. Котката...
Магарето, което месиите яхат, за да влязат отново през дверите на живота. И покрай ушите им да прокънти мощният вик на тълпата „Осанна!”

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=161709