Тъкачът на светове: Песента на сирената (част първа)

Автор: dred
Дата: 02.01.2013 @ 23:01:51
Раздел: Фантастика


- Божичко.
- Взе ми думите от устата, Калей.
Тя плъзна зелените си очи наоколо. Видя единствено едно блато, отвъд което се разливаха мътно-зелените води на пълноводната Рейна. А насред същото това блато се издигаше градче. Бяха оцелели само шепата каменни постройки. Тук-там сред папура се подаваха стени, над които стърчаха изгнили греди на отдавна сринали се покриви. В далечината стърчеше наклонения на една страна купол на забравен храм, но със всеки ден тежките стени хлътваха все по-дълбоко и по-дълбоко във влажната почва беше въпрос на време да рухне. Няколко самотни греди, стърчащи от зеленясалата вода или подаващи се между островчетата папур показваха къде са били и дървените постройки.
-Значи това е останало от Рейнакоол-измърмори Алдуин, взирайки се в блатото.
-Цял ден вървене за нищо-измърмори Калей.
-Съжалявам, Калей. Нямах представа, че Рейна пак се е разляла.
-Трябваше да продължим на север към Рейн.
-Той също е залят.
-Да, но не целия, нали?
Алдуин кимна.
-Трябва да са останали към две-три хиляди жители, но по-голяма част от града е под водата.
-Стига ми само един хан да не е удавен, останалото не ме интересува.
Той се усмихна.
-Искаш да се изкъпеш, нали?
Калей се почеса за кой ли път. Сърбеше я косата, сърбеше я кожата... постоянно се чешеше и по тялото ѝ вече започваха да се появяват рани. Не се бе къпала от колко? Две седмици? Три... всъщност откакто напуснаха Вирас Нян. Не просто миришеше, а направо смърдеше. Вече имаше чувството, че собствената ѝ миризма я задушава.
А Рейнакоол звучеше толкова обещаващо. Едно от десетките и дори стоти-ци градчета изникнали по брега на Рейна като една от безбройните спирки на товарните шлепове, които се спускаха чак от изворите ѝ в Божиите планини, прекосяваха я цялата, за да стигнат до огромната Задар, а от там дори и до Кърваво море.
Рейна дава толкова колкото взема.
Това ѝ беше казал Алдуин преди няколко дни. Тогава не бе разбрала какво иска да каже Тъкачът, но сега, когато виждаше блатото погълнало мъртвото градче, вече знаеше. Да, Рейна бе дала живот на Рейнакоол и после си го бе взела обратно.
-Кое е следващото градче?-попита тя с въздишка.
-Да видим…-Алдуин потърка брадичка, вперил замислените си сини очи в блатото.-Рейнадум май е най-близо от всички. Намира се на юг на около ден път оттук... или поне се намираше до преди 150 години, но до колкото си спомням градчето беше построено също толкова близо до брега колкото и Рейнакоол.
-Значи вероятно е Рейна... как беше...
-Рейнадум. Буквално означава „до Рейна“ или „на брега на Рейна“ на един от местните диалекти, който е мъртъв от около два века.
-Много оригинално-изкриви устни Калей.-Значи смяташ, че и Рейнадум е залят, така ли?
-Аха. Често се случва по тези места. Южните брегове са доста ниски и при по-силни дъждове или при по-високи температури при пролетното топене на ледовете в Божиите планини Рейна помита всичко юг от Рейнавууд. За това и местните хора си строят наколни жилища или направо живеят в лодки, но понякога Рейна просто не им дава шанс.
-Е, не е дала и на Рейнакоол. Щом и Рейнадум вероятно е удавен каква друга възможност имаме?
Алдуин посочи на север.
-Рейнакел. На около ден и половина път от тук покрай течението на Рейна.
-Има ли някакъв шанс и той да не е удавен?
-Да, има. Разположен е на ниско хълмче до самия бряг на реката. Разливите не могат да го достигнат.
Зелените очи на Калей светнаха пълни с плаха надежда.
-Значи...
-Да, там вероятно има хан при това с баня с топла вода.
Калей се почеса за кой ли път. Кожата вече я болеше от непрекъснатото дращене и по пръстите ѝ оставаха косъмчета сплъстена руса коса. Натрапчивото желание да обели кожата от собственото си тяло ѝ лазеше по нервите.
-Значи тръгваме натам.
-Да се върнем ли назад към Виа мортис...
-Можем ли да вървим покрай брега на реката?-прекъсна го Калей.
Идеята да се връщат обратно въобще не я блазнеше. Всяка крачка направена в посока различна от север я отдалечаваше от банята.
-Да, можем. По тези места речните пирати са рядкост, а и брега би тря-бвало да е достатъчно сух, за да можем да се върви по него. Може да се наложи да пресечем няколко заблатени местности, но няма да е кой знае какъв проблем.
Калей намеси мешката на рамото си.
-Тогава да тръгваме.
-Няма ли да починем малко?
Калей вдигна зелените си очи към небето.
-До залез остават поне още два часа. Можем да изминем няколко киломе-тра до тогава.
Алдуин с мъка прикри напиращата усмивка.
-Ще е доста по-лесно ако просто се върнем назад и...
Калей го погледна втренчено.
-Правиш го нарочно, нали?
-Кое?-попита Алдуин невинно.
-Не, наистина го правиш нарочно!!!
-Дори не разбирам за какво говориш, Кали.
-Е, дано разбереш, когато утре сутринта сам си приготвиш закуската.
-Да знаеш много е детинско да ме наказваш по този начин.
Калей сви рамене.
-Е, да, така е, но това не променя факта, че върши работа. Хайде, ти водиш, аз следвам.
Алдуин поклати глава, въздъхна и закрачи покрай зеленясалите локви и малките кални островчета, където до преди няколко десетилетия бе имало процъфтяващо градче. Определено беше сбъркал като си взе момиче за чирак. С момчетата никога не беше имал такива проблеми. Най-малкото личната им хигиена никога не ги бе смущавало. Всъщност през вековете и хилядолетията се бе налагало насила да къпе някои от чираците си.
Алдуин неволно се усмихна.
Алтуриан... момчето, което бе крачило редом с него в продължение на 54 години преди повече от петнадесет века. Първия път, когато се опита да го изкъпе в едно езерца далеч на север се наложи да го сваля от едно дърво, където Алтуриан се бе качил. На Алдуин му се бе наложило да натроши проклетото дърво на трески, за да свали упоритото момче от клоните му и отнесе няколко доста болезнени удара докато се опитваше да го напъха в езерото.
Калей обаче...
-Какво?
Алдуин се сепна. Обърна се. Калей, която крачеше зад него го гледаше със зелените си, пълни с подозрение, очи.
-Какво каза?
-Нали не си мислиш нещо за мен?
-Не, не разбира се. Просто се отдадох на стари спомени.
-Ама ти се хилеше!
-Не се хилех! Аз просто... просто се подсмихвах. Има разлика.
Двамата продължиха да крачат покрай блатото. Ботушите им жвакаха във влажната почва Тук-там от зеленясалите локви или горички папур стърчеше по някой каменен зид или гнили остатъци от дъски и греди. На малките островчета лепкава кал, издигащи сред блатото растяха подивели ябълки, круши и праскови. Килналия се храм изчезна зад стената от папур и остана единствено блатото.
-Алдуин?-обади се Калей.
-Какво?
-Защо всички градчета на бреговете на реката започват с „Рейна”?
Той се усмихна.
-Може би реката има нещо общо.
-Питам те сериозно.
-И аз ти отговарям сериозно. Просто хората имат малко странен подход при избора си на имена. Ето например Рейнадум. Казах ти какво значи, нали?
-На брега на Рейна.
-Именно. Мога да ти кажа поне още петдесет градчета само нагоре по течението, които означават същото на около две дузини езици, мъртви толкова отдавна, че вече никой не помни, че са съществували някога. Рейнаваар, Рейнавол, Рейнапел... да продължавам ли?
-Не, схванах. В превод хората са тъпи и не могат да измислят свястно име на мизерните си малки градчета.
Алдуин не можа да сдържи усмивката си.
-Горе-долу. Въпреки че има някои изключение като например Рейнвар.
-Това не е ли...
-Не, не е друг изговор на Рейнаваар. Две съвсем различни населени места са. Делят ги повече от триста километра, а и Рейнаваар никога не е било нещо повече от рибарско селище с няколко кея за шлеповете, плаващи по реката. Рейнвар буквално означава „съпругът на Рейна“ на езика на тевтите, които някога населяваха западния бряг на реката, преди Кодонис да ги смаже при сражение именно край Рейнвар. Според легендата в селцето живял рибар, който един ден, докато ловял риба, видял във водата да се къпе девойка.
-Позволи ми да позная- тази девойка била Рейна.
-Легендите не са особено оригинални, нали?
Тя сви рамене.
-Иначе щяха ли да са легенди.
Алдуин поклати глава с усмивка.
-Както и да е. Е, рибарят се влюбил в девойката...
-Дълбоко и страстно-вметна Калей.
-Че как иначе. Само, че девойката го видяла, уплашила се и се скрила в го-рата.
-Защо просто не се потопила в реката, след като била нейна богиня?
-Калей, това е легенда на народ, чийто мъже смятаха, че къпането повече от веднъж годишно отмива силите им. Не очаквай някаква забележителна фабула.
-Извинявай. Та девойката се скрила в гората и?
-От тогава рибарят идвал всеки ден на мястото където я бил видял да се къпе, но повече не я зърнал. Минали години, но той не спирал да ходи на същото място. Никога не се оженил, нито погледнал друга жена.
-Мъжете може да сте много тъпи понякога.
-Уви, това е нещо, което не мога да отрека. Но да продължим с легендата. Та рибарят остарял, побелял и така нататък. Един ден излязъл с лодката си в реката, отишъл на същото място както всеки път до сега и... сещаш ли се какво станало?
-Той я зърнал, двамата се оженили и заживели щастливо?
-Богините не се женят за смъртни човеци, Калей.
-Ти пък от къде знаеш?
Алдуин се усмихна тъжно.
-Имал съм си вземане-даване с една-две от тях.
Калей спря толкова рязко, че малко не се подхлъзна в една кална локва.
-Срещал си богове???
Алдуин спря и се обърна.
-Нещо чудно ли намираш в това?
Калей за миг се поколеба. Беше слушала за боговете, разбира се. За такива, които бяха съществували преди векове и хилядолетия и такива, които все още се почитаха и дори за такива, които щяха да бъдат почитане. Бе виждала храмове, капища, олтари, някои от които толкова стари, че дори Алдуин не можеше да назове кога са били построени. Но да видиш бог... това... това... това беше извън възможностите на въображението ѝ. Да, бе чувала разкази за това как те слизат в света на хората, но все пак...
-И как... как изглеждат?
-Ами като хората, но с тази разлика, че са значително по-арогантни, дреб-нави и отмъстителни. Повярвай ми, религиите днес биха били доста по-малко ако миряните можеха да видят що за създания почитат.
-Но те... но те са богове.
-Помниш ли роището?
Калей усети как по гърба ѝ се плъзват ледени тръпки. Да, роището.... как можеше да го забрави. Мъртвият бог, който бе избил онова село. Бебешката кошарка – Калей усети как стомахът ѝ се свива и усети киселия вкус на стомашни сокове в устата си – виждаше я в кошмарите си. Цялата онази кръв и смърт...
Тя кимна сковано.
-Да, помня го.
-Е, боговете приживе са нещо като него, но малко по-умни. Просто стой далеч от тях. Не им се моли, не им говори, не им поднасяй дарове и те няма да те закачат.
-А те чуват ли... в смисъл...
-Да, чуват ги, но честно казано не им пука особено за хората. Разбира се, един ден си плащат за това и роищата са доказателство, но са твърде арогантни, за да допуснат, че един ден няма да съществуват. Вече дори не помня колко от тях съм надживял.
Калей закрачи след Алдуин с омекнали крака. Бе вперила зелените си очи в гърба на мъжът, който крачеше пред нея. Беше я отгледал, бе я обграждал с внимание и любов, бе я къпал, бе я учил да чете и пише, беше си един най-обикновен човек и по нищо не се отличаваше от останалите мъже в средата на двадесетте, които скитосваха по света, за да търсят късмета или смъртта си. Беше ѝ трудно да повярва, че същия този мъж, който ѝ бе пял приспивни песнички е същество на четири хилядолетия, заставало очи в очи със самите богове.
По гърба ѝ се плъзнаха ледени тръпки.
-И какво...-тя се изкашля, за да прочисти пресъхналото си гърло-... какво станало с рибаря?
Алдуин все така крачеше, стъпвайки от време на време в поредната кална локва.
-А, с него ли? Ами той наистина я видял на същото онова място, на което я зърнал първия път. Зарадван той скочил във водата, но тъй като бил стар не можел да изплува и се удавил. Тогава Рейна се смилила над него и го отвела в подводния си палат, където го дарила с любовта си. И двамата заживели щастливо. Край.
-Това беше наистина тъпо.
-За повече оплаквания се обърни към тевтите. Имайки предвид какви треви пушеха шаманите им, за да говорят с боговете въобще не се учудвам, че легендите дето ги измисляха са идиотски.
Двамата продължиха да крачат покрай блатото, което продължаваше да се ниже от дясната им страна сякаш нямаше намерение да свършва. От време на време под ботушите им изджвакваше поредната локва или от папура изскачаше някоя птица подплашена от стъпките им. Рейнакоол вече бе далеч зад тях, изчезнал зад плътна завеса от папур.
-Алдуин?-обади се Калей докато разсеяно чукна с ботуша си една невни-мателна жаба.
Животинчето пльокна във зеленясалите води на блатото и изквака сърдито.
-Какво?
-Рейна е кръстена на богинята, нали?
-Не точно.
-В смисъл?
-По-точно е кръстена на една... как да се изразя... жена-вожд, която е кръс-тена на богиня, чието първоначално име е било Роеена.
Калей се засмя.
-Жена-вожд???
-Ами не ми хрумва как да я нарека по друг начин. Не беше царица, защото не управляваше царство, а племе. Така че май жена-вожд е най-доброто определение за нея.
-Жена-вожд?
-Не знам „вожд“ да има женски род, Калей.
Смехът ѝ звънна над притихналото блато. Някаква патица, до този момент, крила се близкото островче, обрасло с папур, плесна с криле и излетя. Зелено-кафявата ѝ перушина за миг заблестя на светлината на залязващото слънце. След няколко мига птицата изчезна над блатото. Ветрецът донесе едва доловимото пърхане на криле.
-Това... о, боже... това го чувам за пръв път. Жена... жена- вожд.... божич-ко...
-Не се хили! Опитвам се да съм лингвистично точен.
-Жена... жена-вожд?-кикотеше се Калей.-Това ли... това ли ти е точността?
-Гледай си работата, хлапе!-озъби ѝ се той.
-Нима... нима не знаеш как... о, боже... как се наричат жените... жените-вождове?
-Не, не знам как се наричат-изръмжа той в отговор, стрелкайки я със сър-дитите си сини очи.
-А аз... аз… аз мислех, че знаеш всичко.
-Не знам всичко, Калей. Е, вярно е, че знам една значителна част от това „всичко“, но все пак...
-Жена... жена-вожд...
-Искаш ли да чуеш историята или ще продължаваш да ми се хилиш така?
-Изви... ох, коремът ми... извинявай. Слушам... слушам те.
-Та Рейна или Роеена, както се изговаряше на техния език името Роеена, бе съпруга на вожда на племето на отеолите. Е, те не бяха точно племе, а по-скоро съюз от три племена, изграден върху династически бракове и бяха доста близо до царството като държавна организация. Имаха си столица, имаха си редовна армия и някакъв зачатък на административен апарат и дори и закони – доста първобитни и неписани, разбира се, но задоволяха нуждите им от правораздаване, – но водачите им така и не се титулуваха царе или крале, а просто вождове. Владееха обширни земи- на север започваха от Божиите планини и самите извори на Рейна, на юг достигаха до сегашната провинция Ройн, на изток почти стигаха днешната граница на империята с Фарагод, а на запад се простираха грубо пресметнато до Вирас Роза. Говорим за държава с размерите на днешните Пероан и Съюз на петдесетте взети заедно.
-Леле.
-Е, добре де, държава е силно казано, защо половината от нея бяха терито-рии на полунезависими федерати, които бяха нещо средно между васали и завладени, но в общи линии в онези дни беше най-голямата страна на континента... след Кодонис, който вече търпеше първото си голямо разширение, естествено.
-Вече се сещам какво е станало.
-Не е трудно, нали? Историята помни само победителите и е склонна бързо да забравя победените. Но да продължим с Роеена. Тя бе омъжена за вожда на племенния съюз и произхождаше от едно от племената-федерати. Естествено поредния династичен брак, който да укрепи централната власт. роди на мъжа си трима сина и две дъщери Веднъж обаче, по време на лов вождът, който се казваше Теол, впрочем, падна от коня и си счупи гръбнака. Така остана прикован на легло. И тогава Роеена показа истинските си амбиции. Подкупи племенния шаман да каже на всички, че боговете на отеолите са наказали Теол за слабостите му и бързо събра около себе си хора, които смятаха, че следват волята на висшите сили. Удушиха сакатия Теол в собственото му легло при това с ремъка на ножницата, подарена от жена му като сватбен дар. Естествена шаманът веднага заяи, че боговете искат Роеена да заеме опразнения трон, но проблемът беше в това, че двама от синовете на Теол бяха достатъчно големи, за да могат да управляват. За това майка им ги отрови по време на траурния пир за погребението на баща им. След това обвини собствения си баща, че е организирал убийството им и го осъди да бъде удавен във водите на Рейна- традиционното наказание за предателство и считано за ужасно унизително, впрочем. После омъжи двете си дъщери за прости войни, за да не могат синовете им да претендират за трона някой ден.
За миг Калей си помисли за собствената си майка, която така и не бе имала възможност да зърне. Бедна изтерзана душа, насилена и изоставена от всички, сложила край на живота си хвърляйки се в пресъхнал кладенец, оставяйки новородената си дъщеричка на милостта на хора, решили, че ще е най-добре да се отърват от неочакваната тежест като я оставят в снеговете на милостта на вълците и студа.
-Майка за пример-измърмори тя.
-Ще се изумиш какво прави властта с хората. Превръща ги в истински зверове, които не биха се спрели пред нищо само, за да получат още и още от нея. И това не спира докато същата тази власт не ги унищожи, но дори до последния миг те не спират да се стремят към нея. Виждал съм го хиляди пъти до сега и ще го видя поне още толкова. Но както и да е. Все пак Роеена беше достатъчно умна, за да знае, че никой мъж от племето ѝ не би приел да получава заповеди от жена за това тя започна да управлява от името на най-малкия си син. В началото всички вървеше добре. Отеолите започнаха да завладяват нови земи, смазаха няколко бунта на федератите сред които и едно на родното племе на Роеена, разшириха владенията си на север и на юг по Рейна, която тогава имаше поне дузина имена.
-Но?
Алдуин неволно се усмихна.
-Защо мислиш, че има „но“?
-Винаги има „но“, Алдуин.
Смехът му за миг пръсна странната тишина, която се бе растлала над блатото.
-Е, да, и тук има едно „но“. С времето Роеене стана... как да кажа... ексцен-трична.
-То ест луда.
-Добре де, и така може да се каже. В началото беше обичайното- безраз-борни връзки с мъже като се започне с просто войници от охраната ѝ и се стигне до багатури.
-А багатури е...
-Множествено число на „багатур“. Така отеолите... както и впрочем много друго народи дошли след Голямото нахлуване наричаха генералите си.
-Ясно.
-После нещата започнаха да излизат от контрол. Екзекутира шаманът и се обяви и за върховна жрица, която единствена може да общува с боговете. Изгори на клада мнозина шамани, които ѝ се опълчиха или поне тя си мислеше, че ѝ се опълчват. Започна да открива заговори навсякъде и убиваше наред. Изкла повечето от способните си пълководци и на тяхно място назначи бездарни лакеи. Започна да строи колосален храм в Алмаавиил, град който днес бихме могли да наречем столица, но тогава бе просто най-големия в земите на отеолите. Това докара племето почти до финансов колапс. Когато взе да остарява се носеха слухове за това как всяка вечер се къпе в кръв на млади момичета, за да се поддържа млад.
-Слух или...
-Е, знам поне стотина владетели, за които са се носели такива слухове. Войната срещу управляващите се води не само на бойното поле. Честно казано щях да реша, че това са пълни глупости ако не бях видял един отряд войници как една нощ, под светлината на факлите, копаят гроб недалеч от Алмаавиил.
-Да питам ли какво имаше в гроба или мога и сама да се досетя.
-Можеш сама да се досетиш, Калей. Нека просто да кажем, че гледката не беше особено приятна дори за такъв като мен.
Калей потрепери.
-И после?
-После пък някой каза на Роеена, че ако убие Тъкач на светове и изпие кръвта му ще вземе силата му и ще стане безсмъртна.
-О, боже.
-Аз естествено предпочетох да се разкарам от земите ѝ преди да съм напра-вил нещо, което не трябва да правя. Обаче сред приближените ѝ имаше достатъчно разсъдливи хора, които знаеха какво ще се случи ако се наложи да се защитавам, така че не ми се наложи да бързам кой знае колко. Все пак и аз трябваше да запазя някакво достойнство. Какво ще си кажат хората ако видят един Тъкач да бяга от някаква си маниачка? Какво се случи след това не съм го видял с очите си и не мога да съм напълно сигурен, но в най-общи линии Роеена се опита да убие и последния си син.

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=160070