ХуЛите - Добре дошли в Черно езеро (част втора)

Крясъкът дойде отзад. Данко се обърна, отваряйки уста, за да издаде заповед, когато три тежки картечници затрещяха едновременно.
-СПРИ СТРЕЛБАТА, ПО ДЯВОЛИТЕ!!!-закрещя Данко.-ПРЕКРАТИ ОГЪНЯ!!!
Той се затича към трите бетеера, но стрелбата вече беше спряла. Провря се между две машини почти опрели муцуни една в друга и тръгна по пустия площад. Последваха го група от четирима войника в сиви защитни костюми.
-По дяволите-изръмжа полковникът през стиснати зъби.
На плочите на около двадесетина метра от бронираните машини лежаха четири тела, разкъсани на парчета от куршумите на картечниците. Данко се приближи към тях стиснал в ръце автомата си. Плъзна поглед наоколо, но сградата, от които четиримата бивши обитатели на Черно езеро бяха излезли изглеждаше пуста. Полковникът впери поглед в обезобразените остатъци от човешки тела разпръснати по опръсканите с кръв плочи. Четири трупа- трима мъже и една жена... или по-точно са били някога. Сега бяха нещо съвсем друго... нещо чудовищно. Четирите същества бяха слаби като скелети, розовата някога кожа бе посивяла и покрила с язви, а косите им или по-скоро онова което бе останало от тях висеше на мръсни кичури. По лицата, телата и ръцете им имаше засъхнали петна от кръвта на онези, които не бяха пили от водата или просто бяха реагирали по-бавно на онова в нея.
Гърдите на едно от съществата, което някога е било жена се раздвижиха. Мътните някога сини очи се завъртяха в мъжете в защитни облекла. Тежките куршуми го бяха прерязали през гърдите и в парцаливите остатъците от синя рокля зееха кървави ями. Тъмната почти черна кръв се стичаше по плочите, но въпреки това съществото бе живо. Разтвори уста оголвайки сивите си венци от които стърчаха няколко почернели зъба и изгъргори. Тъмната кръв потече като поток по брадичката му и закапа по плочите. Съществото протегна ръка към мъжете в защитни костюми, опитвайки се да ги достигне за един последен път. Пръстите ѝ бяха черни с изпочупени нокти, покрити с петна от нечия отдавна изсъхнала кръв. На безименния пръст все още стоеше сребърна брачна халка.
-Божичко-измърмори капитан Василиев зад Данко.
Данко с мъка откъсна очи от умиращото създание. Капитанът- корав вете-ран с дългогодишен опит беше пребледнял зад запотеното стъкло на маската си. Не можеше да го обвинява във слабост. И двамата бяха войници, обучени да се сражават срещу други войници, а не срещу такива... неща.
Съществото изгъргори, пръскайки с тъмната си кръв по плочите и запълзя към мъжете в скафандрите, оставяйки след себе си широка черна диря.
-Полковник!-обади нервно се един от войниците в сиво.
Данко не отвърна. Гледаше жената, която преди две седмици се бе събудила като един от сто и двадесетте милиона жители на федерацията без да осъзнава, че животът ѝ ще приключи по този начин насред площада на опустошения ѝ роден град. Около тънкия врат все още проблясваше мътно сребърно кръстче с разпнат Христос. Красивата червена рокля облечена преди половин месец сега бе мръсна дрипа. Дясната гърда- някога апетитна и приятно заоблена сега се подаваше от една дупка като изсушено, сивкаво парче плът. Елегантните някога черни обувки все още стояха на мършавите ѝ крака, но токовете им липсваха.
-Полковник!!!-отново се обади войникът, отстъпвайки назад.
Данко преметна автомата на рамото си и извади пистолета си от кобура на кръста. Дръпна затвора и насочи дулото към главата на пълзящото към него същество.
-Съжалявам-измърмори Данко и натисна спусъка.
Изстрелът отекна като гръмотевица над смълчания площад. Създанието оголи сивите си венци в опит да изръмжи, но от гърлото му не излезе нищо. По лицето му потече тъмно поточе кръв от дупката между мътните му очи. Искрата в очите му угасна и то отпусна обезобразеното си лице на студената плоча. Тялото му потрепна в един последен спазъм и утихна.
Данко се обърна към хората си. Войниците в сиви скафандри бяха притихнали стиснали в ръце оръжията си.
-Обратно зад машините, господа-нареди полковникът.-Задачата ни още не е свършила! И този път ще чакате заповед за стрелба та дори и самия Дявол да се появи пред вас, ясен ли съм?
-Мисля, че Дяволът е вече тук, полковник-отвърна един от войниците.
Данко неволно погледна към четирите тела. Войникът бе прав. Дяволът наистина беше в Черно езеро и то от цели две седмици. Бе дошъл заедно с водата.
Полковникът тръсна глава. Сега не беше моментът да се разсейва.
-По местата, господа! И този път ще чакате!
Следван от войниците в сиви защитни костюми се върна в кръга от броне-транспортьори.
-Отваряйте си очите ная четири, момчета!-извика той, за да го чуят всички войници.-Някъде наоколо трябва да има поне няколко хиляди от тези неща и те знаят, че сме тук. Ще направят всичко възможно, за да се докопат до нас и ако искаме да се приберем у дома не само живи, но и цели трябва да сме изключително внимателни. Шефовете смятат, че операцията е с приоритет, но те не са тук. Ние обаче сме! За това очите на четири и първо мислете после стреляйте! Ясно ли е?
Отвърна му нестройно мърморене. Данко кимна. В ситуация като тази не можеше да иска повече от хората си.
-Всички на позиция, господа! Ще го направим както го тренирахме!
Войниците се разпръснаха зад барикадата от бронирани машини и стиснали готовите си за стрелба оръжия търпеливо зачакаха. Данко се качи на един от бронетранспортьорите и плъзна поглед наоколо без да обръща внимание на картечаря в жълт защитен костюм, който въртеше картечницата си, обхождайки този участък от пустия площад. Черно езеро беше мъртъв... не простя спящ или притихнал, а мъртъв както може да е мъртво едно живо същество. Тишината беше притиснал градчето като похлупак. Миризмата на изгнила плът и огън отдавна бе изчезнала- телата се бяха разложили или просто изядени, а пожарите- изгаснали. А хората... или поне онези, които до преди две седмици са били хора се бяха скрили и чакаха търпеливо.
Данко въздъхна и маската му за миг се замъгли. Хората му си мислеха, че случилото се в Черно езеро се дължи на терористична атака с биологическо оръжие. Онези, които бяха зърнали в какво са се превърнали жителите на поразения град вече не се питаха защо терористите са атакували такова малко градче. Умовете им бяха заети с ужаса от видяното. Само, че Данко знаеше, че Черно езеро бе убито не от терористи, а от онова което се произвеждаше в цех 9 на завода за химически торове, намиращ се недалеч от градчето. То нямаше нищо общо с торове. Цех 9 произвеждаше химически оръжия още от времето на Студената война. Работеше в продължение на 21 години… поне до преди до преди две седмици, когато един пожар бе променил всичко. Отровата бе изтекла в езерото, от където идваше не само името на града, но и цялата му питейна вода. Филтриращата система не бе успяла да изчисти отровата и само за дни адът се бе изсипал в иначе тихото и незабележимо градче. После дойдоха войниците, а после с войниците дойдоха и учените, а с тях и заповедите.
И ето, че стоеше насред мъртвия град до преди две седмици пълен с най-обикновени хора, а сега- с чудовища, които трябваше да бъдат проучени, а после- изтребени. Пред очите му отново се появи онова малко сребърно кръстче, което онова създание в червената рокля носеше около врата си.
-Бог е навсякъде другаде, но не и тук.
-Какво, полковник?-попита стреснатия картечар.
-Нищо ефрейтор. Аз само...
-КОНТАКТ!!!
Данко въздъхна. Започваше се.