ХуЛите - Призвание

На рамото си носеше щурецът
пропукана от смях и плач гъдулка,
във вехта шарена торба писеца
на бард. Под излинялата качулка

горчивата усмивка благородна,
и двете бръчки отстрани за сладост,
под ризата си – пролет пълноводна –
душата на глухарче. Наметало

от копринена тафта – листенца мак –
покриваше го в нощите дъждовни.
И куплетите, които няма как –
ако ги чуеш – да не ги запомниш.

Тревата диша окосено жълто,
в което януари къта корен.
И подир зимния навей покълват
незабравими сладкогласни строфи.

Вселенска лудост бие сетивата,
дъждът пресича пчелното роене.
Самотник – бардът – се родее с вятър,
а птицата в зениците му стене

за полет към небета непознати,
за пролет, по която се тъгува.
И той – по-близък от добър приятел,
копае късове душевна руда.

В забоите на тъмните ни тайни
горчилката на пластове откъртва –
оголена до нерв и непозната
сакралност, без която ще сме мъртви.

Щурец стани в най-трудните минути,
плачи, попей – сълзите нотописват
белкантото на всяка нова утрин,
с което ябълки и мак разлистват.