Едно бъдеще за двама

Автор: dred
Дата: 21.10.2012 @ 19:40:18
Раздел: Разкази


Вратата се затвори зад гърба ми с щракане, което накара матираните стъкла по нея да звъннаха в рамките си. Отпуснах се на шкафът за обувки, облегнах гръб на студената стена и въздъхнах. Най-после се бях у дома.
Бях следобедна смяна, а после трябваше да бързам за часа в университета, в който пък асистент Давидкова ни задържа повече от очакваното. После трябваше да свърша и още нещо. Миришех на пот, кръв и месо и единственото, което исках е да се изкъпя и да си легна. И без това утре ме чакаше същото...
-Как беше днес на работа?
Отворих очи и се усмихнах. Радостина стоеше на прага на кухнята, бе облякла протъркания си син анцуг и черна блуза. Бе вързала с кърпа русата си коса и навила ръкавите си. Ръцете ѝ все още бяха мокри. Пак беше чистила.
-Изглеждаш като излязла от любовен роман-казах аз, усмихвайки се.
Тънките ѝ вежди се извиха учудено.
-Това пък защо?
-Боса и бременна.
Тя неволно сложи длан на корема си, който леко опъваше старата черна блуза, започнала да се разнищва тук-там. Вече започваше да си личи, че е нещо много повече от невнимаване с диетата. Беше в четвъртия месец и след още 5 щеше да ме направи баща... освен ако не подранеше с два. Радостина вече имаше навика да ме изненадва, така че нямаше да се учудя.
-С чорапи ми е топло-каза тя и кой знае защо се изчерви.
Аз се усмихнах.
-Пак ли си чистила?
-Мих малко чинии и поизпрах каквото имаше.
-Нали знаеш, че трябва да се пазиш.
-В четвъртия месец съм, Калоне! Още не съм заприличала на слон!
-Потърпи още малко и ще заприличаш.
При други обстоятелства тя щеше да ме замери с нещо, но сега само се усмихна.
-Сякаш имам избор. Между другото не си забравил за събота, нали?
-Какво за събота...-започнах аз и се засмях, когато тя се нацупи-спокойно не съм забравил. Преглед при гинеколога, в събота, точно в 2.
-В два и петнадесет.
-Обичам да подранявам.
-Вече го разбрах.
Отново се усмихнах. Все не мога да разбера как го правеше тази жена. Без значение колко тежък е бил денят ми тя винаги успяваше да ме разсмее или просто да ме накара да се усмихна.
-Между другото-казах аз-как успя да си запишеш час при доктор, който се казва Ножарова?
-Една приятелка ми я препоръча.
-И тази твоя приятелка е бременна?
-Не.
-Тогава налага ли се да ходим точно при този гинеколог. Ножарова... някак си звучи зловещо.
-Тя просто ще ме прегледа. Не е болка за умиране.
-Докато носиш моето бебе Е болка за умиране. Не искам лекар с откачено име да ти пипа... абе там каквото ще ти пипа.
Радостина се засмя. Обожавах този смях- силен, звънтящ и красив като нея самата. Тя тръгна към мен, сваляйки в движение кърпата. Русата ѝ коса се пръсна по раменете ѝ като водопад. Тя седна на шкафчето, което изскърца под тежестта ни. Взех ръката ѝ и я стиснах. Пръстите ѝ бяха малки, фини, на безименния проблясваше мътно малко пръстенче. Ухаеше на парфюм, ябълков шампоан и препарат за съдове.
-Докато те нямаше се обадиха от кантората-каза тя замислено.
-Коя кантора?
-Онази, в която кандидатства за стажант преди аз да...-тя замълча.
-И?
-Казаха още ако имаш интерес да отидеш в понеделник.
Облегнах глава на студената стена.
-Ще имат да вземат-измърморих.
Радостина замълча вперила поглед в босите си крака.
-Нали искаше тази работа?
-Работа се нарича само ако ти плащат за онова, което вършиш. Както каза онзи дебел адвокат дето ме интервюираше... Константинов, Костадинов или нещо подобно... тази длъжност е почетна. Разбирай- ще ми скъсват задника, ще върша най-гадните неща и накрая никой няма да ми плати с нещо друго освен потупване по рамото. За това могат да вървят на майната си! В магазина може и да не е кой знае какъв рай, но поне ми плащат.
-Нали каза, че...
-Знам какво казах, но това беше преди да разбера, че ще имам бебе. Сега нещата са други.
Радостина замълча вперила поглед в краката си. Иначе пълните ѝ с весел блясък зелени очи бяха помътнели. Хубавата ѝ усмивка също я нямаше. Пуснах ръката ѝ и обвих раменете ѝ. Притиснах слабото ѝ тяло към себе си и зарових лице в косите ѝ. Усетих сладкия и толкова познат аромат на ябълки.
-Какво има?-попитах я, въпреки че вече знаех.
-Щеше да е добре.
-Кое?
-Да изкараш няколко месеца в кантората, да натрупаш малко опит, да видиш как стават нещата. Нали все ми казваш, че в правото най-важна е практиката.
Отместих едно палави кичурче, което се бе плъзнало на лицето ѝ.
-Аз съм първи курс, русокоске. Остават ми още четири години докато завърша, а след това ще има още една за стажа и изпита за правоспособност. Повярвай ми за това време ще науча всичко, което ми трябва без петдесет годишната адвокатка да ми хвърля белтъци!
-Адвокатка те е сваляла???
-Аха. Една от съдружничките в кантората... адвокат Някоя си... така и не ѝ запомних тъпото име. След интервюто ми каза, че съм бил много сладък.
По устните на Радостина се плъзна усмивка.
-Това е още една причина да приемеш работата.
-Че тя е по-възрастна от майка ми!!!
-Жена с опит е. Ще те научи на това-онова.
-Аз вече си имам жена с опит, която да ме учи на това-онова.
Радостина се засмя. Беше по-голяма от мен с две години, въпреки че ни делеше само един курс. Бях на двадесет години и учех право. Тя следваше втора година психология. Беше на двадесет и две.
-Е, вече си научил каквото ти трябва-тя сложи длан на корема си.-След няколко месеца ще получиш и сертификата.
Сложих ръка на корема ѝ и усетих приятно облата му форма. Беше толкова топъл. Някъде под тази блуза и нежната кожа растеше моето бебе. Бях проверил в уикипедия и знаех, че в четвъртия месец вече се може да се определи пола му. Повече от всичко на света копнеех за дъщеричка, но за сега можех единствено да чакам. Стигаше ми само да я усещам.
-Чакам го с нетърпение.
-Между другото на изпита по консултативна психология заради него получих 5.
-Това добре ли е или лошо?
-Страхотно е! Въобще не бях учила, а пък професорката само ме пита в кой месец съм, дали ми е първото, успокои ме, че раждането не е чак толкова лошо, колкото казват хората и ми писа пет. Представяш ли си???
-Можеш ли да ми услужиш с корема си за изпита по Обща теория на правото?
-Не е смешно, Калояне!
-Зависи от гледната точка.
-А пък миналата седмица на упражненията по детска психология нямаше столове в залата и знаеш ли какво направи асистента? Даде ми своя!
-Човекът е бил любезен...
-Третират ме сякаш... сякаш...
-...очакваш дете?-опитах се да помогна.
-Не ми помагаш!!!
Усмихнах се.
-Аз не се и опитвам.
Тя ме ръгна с лакът в ребрата.
-Гадняр!
Засмях се и бръкнах в джоба си. Извадих малко хартиено пликче и го разтворих. Взех дланта на Радостина. и...
-Виж какво купихме днес с Илиян. Наложи се да пообиколим няколко бижутерии, но накрая ги намерихме.
... в ръката ѝ се плъзнаха две халки.
-За това се забавих, иначе щях да се прибера по-рано-продължих да говоря преди да осъзная, че Радостина не ме слуша.
Бе вперила зелените си очи в двете сребърни брачни халки, лежащи в ръката ѝ. Когато накрая обърна поглед към мен видях сълзи.
-Знаеш, че не е нужно...-заговори тя със свито гърло и млъкна.
Вдигнах ръката ѝ и я целунах. Кожата ѝ беше топла, гладка и ухаеше на препарат за съдове.
-Знам, че не е нужно, но също така знам, че го искам. Искам да се оженим и ако ти също го искаш...
Тя погали корема си.
-Имам ли избор?
Усмихнах се.
-Това му е хубавото- нямаш.
Радостина ме удари в юмрук по рамото.
-Гадняр!
Засмях се и се изправих. Шкафчето изскърца освободено от тежестта ми.
-Сега ако нямаш нищо против ще си взема един душ, защото смърдя на щанд за месо. Днес в магазина беше наистина кофти ден. Явно дядовците и бабите бяха взели пенсии защото всичките ми клиенти бяха набори на Сталин-погледнах към Радостина.-Искаш ли да се включиш?
-В кое?
-Във взимането на душа. Някой трябва да ми натърка гърба.
Радостина грижливо прибра халките в пликчето и потупа корема си.
-Нали помниш, че това започна така?
-Не, ТОВА започна с „хайде да отидем на кино“, мина през „искаш ли да изпием по една бира в парка преди да се приберем“ и чак тогава... сещаш се.
-Като че ли някога ще забравя-тя се усмихна изведнъж.-Колежките от курса ми завиждат.
-За кое?
-Че бащата на бебето ми е по-млад от мен.
-Какво да ти кажа- жена с късмет си. Същото не може да се каже за мен.
Тя се усмихна.
-Да, ти определено не си жена с късмет.
-Много смешно, Тино!
-Не ме наричай така!
Засмях се, хванах я за ръцете и я дръпнах към себе си. Тя се гушна в прегръдките ми и усетих топлите ѝ устни по врата си. Отново ме лъхна онзи сладък аромат на ябълки. Плъзнах пръсти през дългата ѝ коса. Устните ѝ се плъзнаха по брадичката ми.
-Усещам-казах тихо в ухото ѝ-че все пак имаш нужда от един душ.
-Определено-отвърна тя също толкова тихо и устните ѝ докоснаха моите.
Бяха толкова топли, толкова меки и толкова сладки... плъзнах длан по наедрелите ѝ гърди и докоснах облия ѝ корем. Там беше моето дете... моето момиченце, което един ден щеше да ми казва татко. Нямаше значение колко трудно щеше да ни бъде или колко жертви щяхме да направим, защото дори от сега всичко си струваше.
-Обичам те.
-И аз.
Останалото нямаше никакво значение.

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=157669