ХуЛите - Писмо от затвора до моя приятел

    Пиша ти това писмо, приятелю, макар и да не съм сигурна, че ще стигне до теб. Хвани се здраво някъде, за да не паднеш - причината е, че съм в затвора. Може би се питаш как попаднах тук - много добре знаеш, че съм съвестен гражданин и спазвам реда, дори и да не ми изнася.
    Ха-ха-ха, осъдиха ме по неписан закон!
    Поглеждам с едно око през решетките и виждам, че този закон все още не е обнародван в уж демократичната територия. Няма го и като подзаконов акт, вкаран я в правилник, я в наредба, което означава, че ще има още осъдени по същия начин. Това е положението. Демокрацията не е слънце, което да огрява всички независимо от желанието им. Демокрацията е урок, който всеки сам трябва да научи. А уроците изискват усилия...
    Съжалявам само, че наказанието ми прекъсна интересен разговор. Очаквах някой да оспори фактите, но не – никой не го направи, за тяхна чест. Само интерпретацията ни на фактите беше различна. Но и това е крачка напред! В живота си помня времена, когато публично се отричаха и очеизбождащи факти.
    Моята интерпретация на фактите се оказа неписано забранена. Тя възмути онези кресливи представители на толкова опасния нискочел патриотизъм, които реагират на всичко като футболни фенове. Техните ратайски душици най обичат да се отдават на вонящи попръжни, а любят майчиния си език, защото на него псуват на майка най-добре. Нищо ново - още през 18 век английският поет, есеист и литературен критик Самюел Джонсън е забелязал, че патриотизмът е последното прикритие на негодника.
    Осъдиха ме и ме въдвориха с патриотични подбуди, които за някои хора оправдавали всяко действие. Явно не знаят, че и избиването на цвета на българската интелигенция веднага след септември 1944 г. е станало с най-патриотични подбуди и “в името на народа”.
    Но не се безпокой за мен, приятелю, никой не може да ми отнеме свободата да мисля. Всички сме родени с нея, тя е вътре в нас. Някой не искал да слуша мислите ми? Давам му право, но нека ми каже предварително – тук не ти разрешавам да излагаш мислите си – и аз няма да стъпя повече в неговото “тук”. А заплахата, която ми беше отправена, че при рецидив на мислене ще ми се случи нещо “завинаги”, направо ми заприлича на смъртна заплаха. Ще има рецидив, обещавам!
    Изглежда имам душа и мозък на еретик. Често се питам – ако живеех в средните векове, кое бих избрала - дали да се заинатя като Ян Хус и като виждам как прости бабички принасят вършинки за кладата ми да викам отгоре “О, свещена простота!”, или да отстъпя като Галилей с “Добре де, отказвам се от твърденията си...”, а после да им се изплезя, да кажа тихо “И все пак Земята се върти!” - и да си продължа спокойно работата?
    А за простота ли става дума, или за простотия? И може ли простотията да бъде “свещена”? Прекалено милостив е бил Ян Хус...
    Някога нашите учени предци са сметнали за необходимо да напишат на корицата на списанието на книжовното ни дружество мотото: “Ум царува, ум робува...” .
    В книгата си „Досието на Михаил Арнаудов“ - става дума за полицейското досие на големия ни литератор, осъден на доживотен затвор от “народния съд”, Емил Ив. Димитров казва: „Необходими са ни нови образи и образци – не митологизирани „герои“, а „възкресени“ мъртви, всъщност живи хора от плът и кръв – мяра за човешкото и в „интересни“, и в „скучни“ времена“. А на друго място: “колко колосални фигури на българи има още да изплуват от мъглата на нашата немара”!
    Възможно ли е днешният патриотизъм да е толкова плосък и елементарен, та да се крепи на едно-две имена, обрасли през десетилетията с толкова високопарност, че вече нямат нищо общо с личностите, които са ги носили? И всяка забравена истина за тях, извадена наяве, да се възприема като посегателство върху образа им? Това не е никакъв патриотизъм, това е чист фанатизъм.

    Цялата тази история ме препраща към Das Man - нискочелият човек по Хайдегер, който мрази да мисли и винаги се изразява с клишета и шаблони. Само познатото и баналното го карат да се чувства удобно. Той е представител на безликата маса народ, изразител на “мнението на хората”, което налага където и както може. Das Man е създаден не за да мисли, а за да повтаря. Мислещите хора винаги са пречели на Das Man.

    А още Тит Ливий е предупреждавал, че демокрацията често се превръща в надмощие на по-голямата част от обществото над по-добрата му част. И наистина - за Das Man да мислиш различно от другите е не само неприлично, а направо престъпно.

    Този човечец например обича да повтаря, че “изключенията потвърждават правилото” и при това да те гледа победоносно. А как изключение ще потвърди правило? Изключението си е изключение, както и правилото си е правило. Не знам кой е измислил този лаф, обаче всички Das Man повтарят тази глупост, защото така били свикнали. И превръщат глупостта в правило. Единственото ново, което могат да възприемат, е нова глупост. Ум царува, ум робува...
    Като чуе различно мнение, вместо да помисли, Das Man пита: Кой си ти, та да ми казваш?
    Ако някой подложи знанията му на съмнение, убеденото в изконната си правота трътлесто мозъче на това човече не се свени да зареди попръжни и мръсотии по адрес на всеки, който не мисли като него, а после самодоволно да си обърше мустаките с ръкав. При него попръжните заместват мисленето. Но как само се разпищява като изоглавено, ако да рече някой да му намекне, че ще му потърси сметка за обидите. Много бързо се подмокря нашият герой – бързо и миризливо - и никой леке сапун не може да му изпере гащите.

    Ще спра за малко, защото ми донесоха обедната чорба със събитията от територията, нека погледна какво плува в нея… нищо ново, разбира се… едни невежи обвиняват други невежи в невежество. Разликата между едните и другите е, че невежествата им са различни – едните не знаят едно, другите - друго. Резултатът е буламач.

    Та да продължа. Всяко време си има своите Das Man. Днешните научиха нови глупости, спокойно ги приеха за даденост и ги представят за обичаен начин на мислене. Като например самодоволния тъп въпрос на един шоу водещ “не ме харесвате, ама ме гледате, нали?” Ами как ще ти кажем, че те харесваме или не те харесваме, ако не сме те гледали бе, глупак?
    С “патриотичен гняв” днешният български Das Man не вижда нищо хубаво около себе си, оплюва всичко в родината си и сам изгонва децата си в чужбина, а после някой друг му бил виновен.
    Вместо да си признае, че е станал жертва на собствените си глупави илюзии и да се върне овреме, емигрантът Das Man подлага чувствата си на фрикции, като започва да пише патриотично-носталгични текстове за родината и да рони неспирни сълзи за изоставената бащина къща на село... ми да не си я изоставял, бре, баща ти не е безсмъртен, дойде твоят ред да я поддържаш.
    Ако полицията в чужбина го напердаши заслужено, казва - тук пипат яко, но ако го напердаши българската полиция, крещи, че това било полицейска държава. Ако го глобят в чужбина си плаща глобата и си трае, но ако го глобят тук – некадърното ни правителство се чудело как да го ограбва. Това човече отказва да разбере, че колкото повече иска от държавата, толкова повече трябва да й дава.
    Но най-голямото му удоволствие е да се възмущава.
    Das Man гражданинът се възмущава, че улиците са целите в дупки, а когато общината започне да ги ремонтира, се възмущава, че придвижването из града щяло да се затрудни и настояват кметът да се извини. И... хък-мък, за да им е мирна главата, кметовете започнаха да се извиняват! Интересно – кой се извинява за причинените неудобства на този изискан господин, когато прави ремонт в собствения си дом? Да се чудим ли, че и Das Man журналистът започна да разпространява информацията за предстоящи ремонти на улици като нова заплаха за спокойствието на горките граждани?
    Das Man кафеджията реве, че ще фалира от забраната за пушене на обществени места, сам предлага мярката да се въведе постепенно - и след като правителството се съгласи и му угоди, най-нагло вика, че то било непоследователно и нерешително. И правителството търпи, вместо да му тегли една!
    Днешните Das Man се оплакват, че пътищата в страната са разбити, а когато държавата започне да ги оправя, казват, че не ядели асфалт. Че кой ви кара да ядете асфалта, бе? Яжте това, което сте си заработили!
    Das Man приема промените с голямо подозрение. Той няма никакви знания за историята, смята, че както е днес, така е било винаги и затова никой не трябва да подлага нищо на съмнение и да мисли за промяна. Децата, внуците, че и правнуците му трябва да учат същото, което той е учил някога, а най-високото постижение на българската патриотична поезия за него е “Аз съм българче”. Много обича да приключва разговори с “ти пък все много знаеш”. По цял свят е нормално е да упрекваш някого, че не знае, а той упреква знаещите... ай полека, бе!
Твърди, че всички политици били еднакви, а всъщност самият той си е все същият глупак. От всички човещинки глупостта е най-трайна и непреходна, защото не изисква никакви усилия.

    Преди повече от половин век големият ни и днес почти напълно забравен писател Стоян Михайловски изброява разрушителните за обществото ни доктрини, разпространявани тогава: че власт и ярем били работи тъждествени и равносилни, че атеизмът бил условие за проглеждането на духовно слепите, че лишенията на сиромаха произлизали от охолността на богаташа и че правдата можела да бъде всадена в обществото само по един начин — чрез желязо и кръвнина. Колцина са го чули тогава и са се замислили? А днес?
    Да, ум царува, ум робува...

    И нещо, което не е много известно - същият този масов “патриот” Das Man, който не само отказва да мисли, но забранява и на другите да мислят, най-демократично е довел някога в Германия Хитлер на власт - за добруването на народа!

    Родино, какви ли не простотии са извършвани в твое име...

    Ако се питаш защо въпреки всичко ти пиша това дълго писмо, приятелю, то е защото мислите ми напират да бъдат споделени с някого. Дори и да не стигне до теб, един поне със сигурност ще го прочете – надзирателят. А това никак не е малко.

изключи ха централно то ка и пИша в тъмното
сетих се за
оскар уайлд
някогашната англия го е затворила, а сегашната се гордее с него

не намираШ ли нещ о шизо френно
          в тая
     работа

леканощ
драги D as man