През клоните на ореха

Автор: CheGuevara
Дата: 26.08.2012 @ 14:37:33
Раздел: Разкази


„ Ще си тегля вече въжето...Писна ми да съм никой...Край...“
Сухите жилави ръце на Горан се присегнаха към най-долните клони на вековния орех, вкопчиха се здраво в тях, а босите му пети дадоха тласък на тялото нагоре към върха на дървото...
То въже нямаше – струва доста пари, но се надяваше дебелият шнур, който панталона му, да го издържи...
Дясна ръка, лява ръка, тласък на петите...И Горан пълзеше бавно нагоре.
Гълъбите и гаргите по клоните подскачаха от крак на крак и с нескрито любопитство наблюдаваха тази странна птица, която напираше към тяхното пернато царство. Усещаха неясен мирис на спирт и пот и това ги възбуждаше още повече...
Силите го напускаха и Горан спря да си вземе дъх. Седна, провеси крака на дебелия клон и избърса потта от челото си, която като река напираше надолу към земята. Сърцето му барабанеше лудо под излинялата риза.
Земята под него изглеждаше далечна и нереална.
Клошарите на пейката до чешмичката прехвърляха от ръка на ръка шишето с разредения спирт, но явно глътката им не беше лека и те често сподиряха със замъглен поглед Горан там, високо сред клоните.
Майките и бавачките припряно подвикваха на дечицата и някак гузно се мъчеха да не поглеждат нагоре.
Бабите по-надолу на сенчестите пейки каканижеха нещо уплашено и не откъсваха поглед от катерача.
Светът и след него ще си е същият. Щеше да липсва само на аверите, но и те след ден-два щяха да го прежалят. Така е в живота. Чак му стана жал за самия него, че ще се стопи в безкрайността като снежинка върху топлата румена бузка на дете...
Въздъхна и продължи нагоре. До върха оставаха още няколко силни тласъка на петите по сивкавата напукана кора на ореха.
Съгледа един здрав клон над главата си и със сетни сили се придърпа до него. Седна и се опря на ствола. Време е. Развърза шнура и го издърпа. Широките панталони едва не се свлякоха на земята. С треперещи пръсти направи примка и я преметна през врата си. Привърза края на шнура към един го-горен клон, прекръсти се и...напрегна шия. Чу се едно „пук....“ и шнурът се скъса...
Доплака му се. И да се обеси не може. Остава сега само да седи тук на дървото, докато от жажда и глад тупне като кух орех на земята под него.
Затвори очи и се облегна на дънера. Над него – Бог, под него – враждебната земя-живот, край него само шепот на листа и любопитни птици.
Чувстваше се празен, ненужен и жалък.
Лъчите на залязващото слънце го гъделичкаха ласкаво пред клоните и той задряма, примирен...
Стресна го неспокойният глъч на гълъбите около него. После изпищя сирена на линейка, пригласяше й полицейска кола...С грохот наблизо се закова и пожарникарска машина.
Горан погледна тогава надолу и се стресна. Около дънера на ореха цялата земя беше изпълнена с хора. Те ръкомахаха, викаха нещо неразбираемо и сочеха към върха на дървото на притичалите няколко полицаи.
Не можеше да е истина. Той беше забелязан. Светът под него не го пускаше при Бога. Искаше го долу, на земята, при себе си.
Една сълза се търкулна по мургавата буза на Горан и тя заблестя, целуната от един сетен слънчев лъч.
Когато след малко пожарникарската стълба достигна до него и две здрави ръце внимателно го поеха и понесоха надолу към живота, Горан вече неудържимо плачеше, но това не бяха обичайните пиянски сълзи.Имаше нещо ново в лицето му и то напираше неудържимо.
За първи път от много години Горан се чувстваше нужен, закрилян и щастлив...

Ружа Велчева

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=155605