ХуЛите - Паднала от небето (7)

Продължение от Паднала от небето (6)

Сами завърза кошницата за висящия канап.
- Готово! Можеш да я изтеглиш!
Кошницата започна да се движи на малки тласъци към короната на дървото, а момчето хвана здраво свободния край на дебелото въже и подпря глезени на стъблото.
След седмици на опити, ожулени лакти и колене, ръцете му заякнаха, а катеренето вече не му се струваше толкова трудно. Главна заслуга за това имаше Лукса, която първо даде всичко от себе си да го научи, а когато Сами беше на път да се откаже, тя отказа да говори с него докато е на земята. Така той цял ден обикаля нещастен около дървото, но ангелчето остана непреклонно и не му отговаряше. На следващата сутрин Сами отново я намери там и с пъшкане и мърморене, целият плувнал в пот, най-сетне успя да покори върха на дървото. За награда Лукса го прегърна и не спря да го хвали, а той се червеше от гордост и задоволство.
На другата седмица ангелчето избра по-високо дърво, а Сами, веднъж повярвал в силите си, тромаво я последва догоре и двамата прекарваха часове седнали на одеаолото сред клоните. Преди два дни Лукса се премести на ново дърво, а този път короната му се извисяваше на цели 20 фута над земята. Самюел й напомни, че за разлика от нея, той е смъртен човек, а тя само се засмя, върза здраво дебелото въже за най-стабилния клон и му го спусна. Той все още се тревожеше, че ако не внимава, ще падне, но поне започваше да свиква с височината.

Кошницата, която изпрати на Лукса, съдържаше одеало, две малки възглавнички и шише лимонада. Когато достигна короната, Сами видя, че ангелчето вече се беше настанило на меко между клоните. Струваше ли му се само или те наистина се бяха разместили, за да образуват кошара в средата?

- Ти ли направи това?! – зяпна той.
- Може да се каже. – Лукса най-невъзмутимо намести възглавничката зад себе си и отпи от лимонадата.

Самюел сви рамене. Не спираше да си повтаря, че повече няма да се смайва от уменията на ангелчето и въпреки това всеки път се впечатляваше. Той опря гръб в един дебел клон и въздъхна.

- Какво има, Сами? – попита го Лукса. Той само поклати глава в отговор. – Угрижен си нещо, изписано е на лицето ти.
- Мама е – призна той с нова въздишка. – Вечерта се върна у дома с патерици.
- За какво са й?
- Казва, че ги взела от болницата, понеже се обадила старата травма от детството й, когато е тренирала гимнастика.
- Ти не й вярваш.

Сами се намести неспокойно и се втренчи в ръцете си.
- Напоследък мама постоянно е изморена, в лошо настроение е. Оправдава се с работата, твърди, че е от дългите смени в болницата.
- Но ти не й вярваш – повтори ангелчето.

- Вярвам й, но мисля, че не ми казва цялата истина. Мама е много самотна, откакто татко почина. – Той свали очилата си и разтри очи с глани. Виждаше Лукса размазана като бяло петно на фона на тъмните клони. – Утре има почивен ден.

- А ти искаш да си при нея – досети се Лукса.
- Нали не се сърдиш? Ще ти донеса нови книги за четене. Ако вали, не стой тук, а се скрий в къщата да не се намокриш. Утре вечерта мама ще излиза с приятелка и тогава ще те заведа на кино. Ще дават “Време за танци“! Съгласна ли си?

Така и направиха. Сами прекара сутринта у дома с майка си, която, въпреки че от време на време се подпираше на патериците, го увери, че се чувства по-добре. Тя дори му обеща, че ако отскочи до бакалията за сирене крема, ще му направи от любимия му сладкиш. Сами веднага тръгна натам с колелото си, купи продуктите, а на връщане се отби до библиотеката.

Когато се прибра, на вратата го посрещна Мисти с набрашнени ръце и лице грейнало от усмивка.
- Сами, ела да видиш кой е дошъл при теб!
- Ерик ли? – попита той равнодушно. Откакто бе намерил ангелчето, той рядко се срещаше за съученика си.
- Не, твоята приятелка Лукса е! Ела при нас. Двете сме в кухнята.

Сами надникна през отворената врата и едва не припадна. Ангелчето, облечено в копринената рокличка подарък от него, с панделка прибрала косите й назад, сръчно белеше моркови. Тя му махна с ножчето в ръка и му смигна.

- Какво правиш в….? – каза й той едва чуто.
- Самюел, така ли се посрещат гости? – смъмри го майка му. – Или си забравил, че си обещал на Лукса да я заведеш на кино днес?

Ангелчето кимна ведро и остави готовия морков в една купа. Мисти го взе и започна да го стърже на рендето, все едно двете бяха правили това заедно цял живот. Сами ги гледаше втрещен и не знаеше какво да каже.

- Дължа ви извинение, защото много подраних – притече му се на помощ Лукса. – Но бях наблизо и … - тя сви рамене.
Сами предпазливо надникна към гърба на ангелчето. Той с облекчение забеляза, че крилцата й са добре прикрити под наметалото.
- Обичаш ли домашна лимонада, Лукса? – попита я Мисти.
- Обича – отговори Самюел вместо нея.
Майка му извади каната от хладилника и я раздели между трима им.

- Сами я прави – каза Мисти гордо.- Заповядай, Лукса. Сега към морковите трябва да добавим малко канела. Ето я там в другия край на масата, ще ми я подадеш ли? Благодаря. Сега ще ги смесим с кокосовите стърготини, орехите и ананаса на парчета. А, забравила съм да донеса от килера консервата с ананаса. Ще разбъркаш ли всичко в купата докато се върна? Да, с голямата бъркалка.

Мисти излезе от кухнята, а Сами мигновено се обърна към Лукса:
- Как се озова тук? – попита я той шепнешком.
- Майка ти ме покани! – отвърна му ангелчето също толкова тихо. – Дойдох, за да разбера дали с основание се тревожиш за нея. Надникнах през прозореца, а тя съвсем случайно ме видя. Когато й Обясних, че съм ти приятелка, тя ми предложи да те почакам вътре. Нямаше как да й откажа, а тя ме засипа с куп въпроси! Попита ме как сме се запознали.

- А ти какво й каза?
- Че съм отскоро в града, загубила съм се, а ти си ме намерил и си ми помогнал.
Сами й се усмихна. Беше казала самата истина.
- А мама? Разбра ли дали й има нещо?
Лукса съсредоточено бъркаше сместа в купата. Тя кимна без да отделя поглед от нея.
- Какво й е на мама? Болна ли е? – повиши глас той.

В този момент Самюел усети, че нещо го удря в ребрата и той млъкна. Той с недоумение обърна глава към Лукса, чиито ръце бяха заети и осъзна, че тя го е смушкала с крилцето си. В този момент Мисти се върна в кухнята. Носеше консервата.

- Браво на теб, Лукса, отлично си се справила! Сега ще добавим и ананас на парчета. Виждаш ли, слагаме всичко, дори и сиропа. Така сладкишът ще стане по-сочен и сладък. Подай ми купата. Сега ще смесим всичко заедно с брашното и ще го излеем в тавата.

Ангелчето я наблюдаваше с нескрито любопитство. Сами беше скръстил ръцете си пред гърдите. Видимо неспокоен, той поглеждаше ту към майка си, ту към Лукса.

- Готово е за печене. Ще изчакаме поне половин час и ще го проверим с клечка за зъби. Кога е прожекцията ви, Сами? Самюел?
- Да, мамо? – стресна се той.
- Попитах те от колко часа е филмът, сине.
- Започва точно в пет – изчерви се той.
- Значи ще има предостатъчно време сладкишът да изстине и да го опитаме. Сами, защо не ни направиш още лимонада докато аз разбивам глазурата?

Докато чакаха напитката да се изстуди в хладилника, а сладкишът да се опече, Мисти си намери друга работа вкъщи, Самюел и Лукса излязоха заедно на верандата.

- Какво й има на мама? – попита я той много тихо когато седнаха.
- Не знам. Наистина не знам, Сами! По-добре да не говорим за това сега. Може да ни чуе през прозореца.
Момчето кимна неохотно.
- Тогава ми поне ми разкажи какво говорихте. Ако не повторя същото пред нея, ако ме пита, спукана ми е работата!

- Когато ми предложи да те почакам вътре, ми каза, че ще пече сладкиш с моркови и ме покани й правя компания. Искаше да знае за семейството ми. Отговорих й, че живея сама с майка ми, но сега гостувам при близки. Попита ме дали ходя на училище.

Сами повдигна вежди въпросително, за да я подкани да продължи.
- Не ходя, разбира се, казах й аз. Никое дете не ходи на училище през ваканцията! “Но разбира се!” каза майка ти и се засмя.
- Тя те харесва – отбеляза момчето.
- Така изглежда.
- Други въпроси зададе ли?
- Къде живея докато съм на гости. Обясних, че е наблизо, но не познавам града достатъчно добре. Попита ме за улицата.
- Какво й каза?

- Не знаех как да отговоря, затова някак трябваше да отклоня вниманието й. Бутнах с лакът купата с настърганите моркови. Всичко се разпиля по пода. Аз й се извиних, казах, че много съжалявам, а тя само ми се усмихна и каза, че на нея също й се случва и просто ще настържем още. Предложих да й помогна, а ти се върна скоро след това. Майка ти е много добросърдечна жена.

- Такава е – въздъхна Сами. – Никак не й е лесно, особено откакто татко почина. Но нека говорим повече за това сега. Не забравяй, ще ходим на кино!

Лукса, разбира се, никога не беше гледала филм и Самюел с ентусиазъм й разказа за Холивуд, за актьорите и за телевизията. Ангелчето го слушаше с интерес и двамата съвсем щяха да забравят за сладкиша с моркови, ако Мисти не се беше появила на прага с поднос в ръце. Тя им сервира още лимонада и се усмихна със задоволство, когато Лукса я увери, че не е опитвала по-вкусен домашен сладкиш.

- Времето напредва - забеляза Мисти. – По-добре да тръгвате, а аз ще ви закарам до киното, защото пеша няма да стигнете навреме. Сами, ще ми помогнеш ли да внесем чашите и чиниите?

Самюел неохотно се надигна и последва майка си до кухнята. Тя затвори вратата след тях.
- Какво очарователно момиченце! – възкликна жената. – Мило и възпитано. Много се радвам, че дружиш и с момичета. Защо не ми каза за нея?

Сами наведе глава и промърмори нещо под носа си, но Мисти не обърна внимание. Тя отвори една метална кутия от полицата, извади две банкноти от един долар и ги напъха в ръката на сина си:

- Ето, да й платиш билета за киното. Почерпи я с пуканки и пепси кола. И да я водиш по-често у дома! Какво хубаво момиченце само.

Той се изчерви, благодари на майка си за парите и се върна при Лукса. Тя го чакаше отвън на верандата. Сами я поведе към гаража, а Мисти ги последва с дамската си чанта под мишница.

- Качвайте се, деца – каза им тя.
Ангелчето изгледа Сами въпросително. Той разбра веднага. Заобиколи стария Додж, отвори задната врата и й каза на висок глас:
- Заповядай, Лукса.

Тя елегантно се намести на седалката, а той затвори врата и влезе в колата от другата страна. Мисти зае шофьорското място и запали двигателя. Ангелчето се сепна, а Сами взе ръчичката й в своята, за да й увери, че всичко е наред. Тя му се усмихна свенливо и се вгледа в пейзажа, който внезапно се раздвижи около нея. Сами дискретно й сочеше различни сгради по пътя и й шепнеше в ухото какви са и за какво служат. Мисти запали цигара и се преструваше, че нищо не вижда в огледалото. Когато спря на паркинга на киното, тя се обърна назад и им каза:

- Пристигнахме. Да ви чакам ли на връщане?
- Не, не, мамо – побърза да отговори Сами. – Аз ще изпратя Лукса. Ще съм се прибрал преди да се стъмни.

- Добре. Тогава не ме чакай за вечеря, ще отида на боулинг. Лукса, приятно ми беше да се запознаем. Винаги си добре дошла у дома – каза й мило Мисти. – Хубаво прекарване, деца.

Те й благодариха и слязоха от колата. Махнаха й за довиждане, а тя потегли и ги остави сами на паркинга.
- Първо трябва да купим билети от касата – обясни Сами. – Също ще купим пуканки. Традиция е! Стой до мен и гледай да не привличаш много внимание към себе си.

Лукса послушно го последва в пълната зала. Двамата заеха местата си в края на редицата и веднага след това светлините угаснаха. Филмът започна. “Време за танци” се разказваше за момче от емигрантско семейство, влюбено в богата и красива наследница. За да я спечели, той се записва в местен клуб по диско танци и с течение на времето се превръща в звезда. Самюел не можеше да отлепи очи от екрана; от време на време се поклащаше в ритъм с музиката, а на финала почти затанцува на стола си. Ангелчето ту гледаше филма, ту към Сами и се усмихваше. Когато “Време за танци” свърши и светлините светнаха отново, той въздъхна замечтано.

- Хареса ли ти филма? – попита той Лукса.
- Интересен беше. За кой път го гледаш?
- За четвърти – призна си той. – Хайде да тръгваме.

На излизане от залата, хванал ангелчето за ръка, Сами си подсвиркваше мелодия от песента. Мислеше си, че нищо не би могло да помрачи чудесното му настроение, когато ги видя на входа. Усмивката слезе от лицето му.
- Какво има Сами? – попита го загрижено Лукса.
- Неприятности. Бързо, скрий се! – каза й той тихо. – Не отдалечавай и не се показвай докато не ти дам знак!

Ангелчето се поколеба за миг, но като забеляза промяната в изражението му, го послуша. Смутено, то с бързи стъпки тръгна към близка колона и се притаи до нея. През това време Самюел обърна гръб на входа и се престори, че се връща обратно към залата. Спряха три по-големи момчета и му препречиха пътя. Те му казаха нещо, а Сами наведе глава. Лукса се съсредоточи, но преддверието беше пълно с хора и въпреки че слухът й беше в пъти по-остър от човешкия, тя не успя да чуе много. С всяка реплика приятелят й изглеждаше все по-унил и притеснен. Ангелчето се поколеба дали да не му се притече на помощ когато едно от момчетата го блъсна в рамото, но скоро тримата натрапници си тръгнаха и оставиха на мира разстроения Сами.

Той свали очилата си и тъжно поклати глава. Когато ги сложи обратно, той се огледа, а Лукса се показа иззад колоната. С провлачени стъпки Сами се присъедини към нея.

- Добре ли си? – попита го тя.
- Да се прибираме – каза й той меко вместо да отговори. Тя му подаде ръка и двамата излязоха от киното.
- Какво искаха те от теб? – върна се на въпроса ангелчето когато завиха по улицата към дома на Сами.
- Нищо.
- Той те блъсна, аз видях! И те нарече очилат червей.
- Чула си това?!
- Да. Защо се държат толкова лошо с теб?
Сами сви рамене и поклати глава.
- Хората понякога са зли. На някои им харесва да тормозят другите.
- Защо?
- И аз не знам, Лукса. Може би така се чувстват по-силни и значими.
- Не бива да им го позволяваш.
- Не знам как.
- Просто е! Стани и ти силен и значим. Като Луис от филма.

Самюел само се усмихна и нежно стисна ръката на Лукса. Откакто я беше срещнал, посрещаше всички несгоди далеч по-лесно. Преди няколко месеца вероятно щеше веднага да се прибере в стаята си и да заспи с подпухнали от сълзи очи. Сега за него нямаше нищо по-важно от това да вижда усмивката на ангелчето, която беше предназначена единствено и само за него. Това по свой начин го караше да се чувства силен и значим.

Щом стигнаха малката горска къщичка, Лукса си легна, а Сами отметна плаща й и зарови пръсти в неземно мекия пух на крилата й. Ангелчето въздъхна от удоволствие и затвори очички.

- Добре съм вече. Благодаря ти – каза той съвсем чуто. Лукса вече спеше и не отговори. - Исках да те питам за мама, но... – Сами прокара пръсти по кадифената мъгла и с усмивка се спомни знаменитите думите на Скарлет О`Хара. - Утре ще мисля за това, не сега. И утре е ден...

Следва продължение