ХуЛите - Рутинност

Идваше всеки ден, по часовник, във десет.
Поръчваше чаша вода и нормално кафе.
Не чакаше никого. Седеше си. Не четеше.
В единадесет плащаше от манистено портмоне.

Беше старинна жена. С артистични обноски.
Гласът ѝ отблизо разтапяше ранна слана.
Носеше дълги шармантни и спретнати рокли,
попили дъх от мило кЪтана бебешка пелена.

Може би беше по възраст със баба ми:
коси от платина, прибрани грижливо на кок над тила.
С походка от сой и финес, не забравяше
да кимне вежливо „довиждане”. И го изричах, сама.

Имаше поглед на млада жена, чист и искрен.
По страните и гордо надничаше белег от смях.
Но тук се усмихваше само. А очите и бистри
ведро минутите в мисълта ми до края следяха.

Не обръщах внимание на специалния усет,
поднасяйки нейната чаша с горчиво нормално кафе.
По име се случваше да ме викнат - не слушах,
пристъпвах към масата, сякаш с табла от плюш-кадифе.

И така всеки път, всеки ден, точно в десет.
Рутинна изтънченост в миг от работния ден.
Но днес не дойде. А аз пак не посрещнах
по навик безсмислен, дамата с искрен финес.