ХуЛите - Академично гребане

Постоянно исках да мина зад гърба му. Дори когато ме гледаше от упор в очите, дори, когато протягаше ръце, за да ме прегърне, дори когато устните му се разплискваха върху моите. Нямах обяснение защо сключвах пръсти над най-издадения прешлен, нито защо притварям клепачи, но бях сигурна, че така е редно.
А и така правеха по филмите. Затворех ли очи можех да бъда всяка, а и той – всеки. Попадах в обятията на всички актьори с широки, почти колкото неговите, рамене, върху устни, които заемаха целия кино екран и караха някои жени нервно да затворят колене, защото... Не знаех защо, но така бе редно. А и той бе гребец. Неговата цел винаги се падаше зад гърба му.
Академично гребане, каза той, когато го попитах... И аз повторих наум, но по-бавно – а-ка-де-мич-но и после като плисък на гребло – гребане.
Регата, каза той, не си ли виждала?!
А точно тогава исках да му прошепна името си.
Рената, да му кажа, да стисна ухото му между зъбите си и изъскам – Ре-на-та...
От този миг нататък знаех, че съм неговият гребен канал, колкото и ужасно да звучеше тази дума. Канал... Но знаех, че животът му ще мине през мен, както конецът през ухото на иглата, като лодка, устремила се към финиш линията, като процесия, която спира пред портите на гробищата и живата й сянка шава върху мъртвите камъни.
А и вярвах, че така е справедливо. И първата ни целувка имаше този вкус. На отмъщение, на присъда, която увисва на шията и на двамата и ни повлича надолу в клокочещия... Да, точно така – канал. Канал, който повлече след себе си венчалните ни пръстени, а после и катедралата, в която попът запя нещо пред статуята на Дева Мария, а после и нашите двама наследници, които се пръкнаха... От детеродните ни канали...
Сливахме ветрове и течения, и топли и хладни води, а понякога замръзвахме на двата бряга на това нещо, което неговият изповедник наричаше тайнство.
А после последва първото причастие на първия ни наследник, а след това и на втория. Баща им седеше със същия този изправен гръбнак зад гърбовете им, а аз очаквах всеки миг русите им глави да бъдат привлечени като от магнит към целта. Към финиш линията... Прегръдката на баща им или моята. Знаех, че един ден труповете ни ще стоят пред тази същата статуя на Дева Мария и прошарените коси на нашите наследници щяха да се навеждат към нас, да опипват с поглед сивата ни и студена кожа, да питат безмълвно защо или защо сега...
Но нищо от това не знаех тогава. Нищо у този мъж, гребеца, който стоеше пред мен, не ме предупреди, че смърт има, и че тя дебне и двама ни. Знаех само, че е справедливо.... И че такъв е редът – бездната да ни повлече, да ни завихри, да изтрие миналато и върху останките му да постави само едно лице. Това, пред което се заклехме във вечна вярност... Каменното лице на Девата.
Защото той бе католик, защото и аз трябваше да стана такава. Защото той се изповядваше, а и аз трябваше да го направя. Защото усетих дъха на свещеника в онази тъмна и миризлива кабина и вместо да изповядам греховете си, си представих броеницата като бримка, която се затяга около кръста ми, докато от утробата ми паднат и последните капки - на това, което в катедралата не бих се осмелила да нарека нега.
Но той я извика. Той, гребецът, католикът, а след това вероятно се е изповядал. Съгреши ли с жената, на която се врече, го е попитал свещеникът, докато оправя диплите на расото си. Съгреших, отче, е отговорил католикът. А гребецът е почувствал възбуда, полъх на вятъра в онази катедрала, която иначе мирише на восък, и на дим, и на грях.
Господи, казах му по-късно, ние сме Адам и Ева... И от нас се пръкнаха Каин и Авел.
Не говори така, каза гребецът, като погали русата коса на единия брат, а аз дръпнах другия към тялото си, за да го предпазя. Съжалявам, казах в отговор, но в очиште ми той, католикът, трябваше да прочете друго. Погледът ми трябваше да го накаже за братоубийството, което предстоеше... А тогава бях сигурна, че предстои.
Понякога ходехме да гледаме лодките. И тогава сядах далеч от него, с шапка, която слагах ниско над очите, за да не види, че плача. А ако бе видял, щеше да попита защо? И аз трябваше да му отговоря, защото да лъжа, както бе казал свещеникът, бе грях. Защото остаряваш, Адаме... Разбираш ли? А мощните и потни тела на гребците преминаваха пред погледа ми, и потъваха в сънищата и прегръдките на същия този Адам... С ръце, чиято сила отслабва, с походка, все по-тежка, с клепачи, все по-натежали.
Някой свиреше високо. И знаех, че това е сигнал за гребците. Последно да изпънат гръбнак, и да поемат с гръб към целта. По канала, който ги отвеждаше директно в моите сънища и в обятията на Адам. Каналът, който роди първите мъже на тази земя. Защото Адам не бе мъж, а бе баща.
Съгреши ли, Рената, с мъжа, на когото се врече? Съгреших, отче... А пожела ли мъжа на ближната си, Рената. Пожелах, отче. А излъга ли, Рената. И излъгах, отче. И тогава католикът в расо ми нареди да кажа пет пъти молитвата, и да запаля свещ пред Девата. И аз го направих. Пет пъти запалих свещ пред Девата, но нито дума не промълвих.
Знаеш ли, че твоят изповедник е извратен, казах тогава на гребеца и чертите на лицето му се изкривиха. Нали е тайнство бракът, питах, нали?! Защо твоят изповедник иска да бърка в нашия канал с мръсни ръце...
Лодките се откъсват напред и греблата им раздират водната повърхност. Гребецът се е напрегнал и виждам как мускулите на бедрата му се стягат, лицето му се изгубва сред останалите хора и трябва да примигна, за да мога да го видя отново. Той е във всяка лодка, първи или втори в нея, а всеки мах на ръцете му издуват тези силни мускули на гърба... И косата му става още по-руса, и още по-руса, докато ме заслепи.
Той не диша, но дишам аз. Въздухът минава през ноздрите ми, навлиза в тялото ми, разпенва се в дробовете ми и отново изскача, за да извикам по-късно в лицето му.
Адаме, защо?