За мишките и змейовете (част 5)

Автор: dred
Дата: 28.06.2012 @ 20:02:42
Раздел: Романи


Змейо погледна въпросително стюардесата, но тя вече тичаше към пилотската кабина, а дългата руса коса се вееше след нея, пръскайки цветенца на пода.
-О, не-изпъшка самодивата, която се занимаваше с караконджула.- Не пак!
Змейо отвори муцуна, за да попита какво „пак“, но тя се затича към предницата на самолета. Тропот на боси крачета показваше, че още бордови самодиви се изнасяха по спешност към пилотска кабина.
-Как така не е змей, бе???-продължаваше да се носи гласа на пилота по интеркома, но с ескалиращи нотки типични за хората, наскоро излезли от психо-диспансер.-Змейо Змеев!!! Това като име на шибан таласъм ли ти звучи, а???
-Ей, ей! Малко повечко уважение-засегна се таласъмът зад Змейо.-Редовен клиент съм все пак...
-Жоро, дай ми меча! Ей сега ще го видим тоя змей, мамка му и змейска!-продължаваше да се пени пилота по интеркома за огромен шок на Змейо.- Ще му окача зелената кожа на камината! Как така няма меч, по дяволите??? Ще спрем да купим тогава... откъде да знам къде е аптечката!!! Не, няма да се успокоявам!!! Чакайте, вие пък какво правите тука??? Трябва да сте при пътниците в салона!
-ДРЪЖТЕ ГО!!!-разнесе се хоров вик по интеркома.
За няколко секунди в салона се чуваше само шум от боричкане.
-ДЪРЖИТЕ ЛИ ГО???-чу се женски глас в салона.
-ДА, ДАВАЙ!
-КЪДЕ Е СПРИНЦОВКАТА?-в същия женски глас се промъкна нотка на паника.-КЪДЕ Е???
-ЕЙ, Я ТАМ....
Изведнъж всичко утихна. След минута напрегната тишина отново се разнесе гласът на пилота, но този път беше далеч по-спокоен и някак... леко замаян.
-Дами и господа, авиолинии Горна земя...какво...какво долна... а, ясно. Авиолинии „Долна земя“ ви желае приятен полет. Поради временно неразположение съм принуден да предам командването на втори пилот Пешо Пешевски, но не се притеснявайте-той е отличен шофьор... какво... о, добре...исках да кажа отличен пилот. Аз отивам да си полегна... я скивай, розов слон...
Интеркома изпука и странно замаяния глас на пилота заглъхна. След минута в салона влязоха и самодивите. Някои от тях изглеждаха разрошени, а цветенцата в косите им изпопадали. Самодивата на Змейо се приближи към него и се усмихна стеснително. Друга отиде при разстроения таласъм, който беше се пъхнал под седалката и започна да го убеждава да излезе.
-Поднасям ви извинения от името на цялата компания, господин Змеев. Иван Тикворезов е много способен пилот, но преди да се пенсионира работеше като професионален юнак, а както сам знаете старите навици умират трудно. Няма да ви притеснява -тя дискретно погледна етикетчето на малкото шишенце в джоба на униформата си-от шест до осем часа. Ако желаете ще ви донеса...-таласъмът отзад се разплака все още здраво напъхан под седалката-... формуляр за оплакване.
Змейо добродушно махна с лапа.
-Няма нужда. Случва се.
Самодивата се усмихна с облекчение. Отзад се разнесе пъшкането на нейната колежка, която се опитваше да измъкне хлипащия таласъм изпод седалката, дърпайки го за ушите.
-Мога ли да ви попитам нещо?
-Давайте.
-Имате ли някаква роднинска връзка със ОНЗИ Змейо Змеев?
-Той ми е баща-каза предпазливо Змейо, спомняйки си думите на пилота, че на борда все пак няма меч.
-Така ли-лицето на момичето светна и Змейо почти примижи от ослепителното сияние на широката усмивка.-Не мога да повярвам! Заради вашия баща моите дядо и баба са се запознали!
-Наистина?
-Да, баща ви отвлякъл баба ми-момичето сви рамене-В нашето семейство нещо като традиция. Искал да я изяде, но тогава дядо ми се промъкнал докато баща ви спял, строшил веригите ѝ и двамата избягали. После се оженили и знаете...
-Заживели щастливо-каза Змейо.
Всъщност това със самодивите наистина беше традиция. Все пак принцеси не се намираха под път и над път пък и от друга страна е много по-лесно да грабнеш някое девойче твърде заето да плете венци от цветя отколкото принцеса обградена от ровове, стени с шипове, масивна зидария и въоръжена до ченета стража. Това беше една от негласните уговорки на змейовете с юнаците (заедно с „не яж принцесата преди да е дошъл юнака да я спаси“ и „не използвай меча му да си чистиш зъбите след като го изядеш“). В юнашкия бранш беше много престижно да имаш и самодивска кръв в себе си. Само, че самодивите са доста опърничави създание (жени!) и не могат просто ей така да пристанат на първия юнак, който ги види. Беше нужно нещо по така. А какво „по така“ от това юнак-ерген да спаси самодива от лапите на огнедишащ змей. А при тези обстоятелства самодивата не може да каже нещо от сорта „беше забавно, ето ти една жълтица- почерпи се с кафе“ (е, преди векове някои наистина го казваха, но после стана ясно, че само едно: „моля те не ме изяждай“ хич не върши работа пред гореспоменатия огнедишащ змей. Нека да кажем, че самодивите казващи „не“ загадъчно-и много бързо, впрочем- изчезнали). В крайна сметка всички бяха щастливи. Самодивите все още населяваха долната Земя, повечето юнаци, които я обитаваха имаха самодивска кръв (останалите най-малкото бяха сукали от самодивско мляко- много самодиви така плащаха поскъпващите детски консумативи), а змейове пък бяха доволни от факта, че въпросните юнаци, които периодично се опитваха да ги убият, не са някакви си меки китки. Истинска идилия.
-И какво стана с дядо ви и баба ви?-полюбопитства Змейо.
-Ами остаряха... чували сте как е... и отидоха да живея в онзи дом за пенсионирани юнаци „Юнашки залез“. Намира се в Другото царство- хубав климат, условията са добри-момичето въздъхна тъжно.-Но дядо се спомина преди 3 години.
-Съжалявам-засъчувства ѝ Змейо.
-О, не е толкова зле. Дядо си отиде както искаше- като истински юнак. Баба каза, че видял двойка змейове да прелитат над дома и ги подгонил с бастуна си, но забравил, че се намира на тераса на петия етаж и...
Змейо предпочете да си затрае. Преди 3 години баща му и майка му бяха отишли в Другото царство да си празнуват 5 вековна годишнина от сватбата. Когато се върнаха Змейо-старши му разказа, че по време на пътуването видял дъртак да търчи след тях по някаква си тераса ама така и не спрял да види за какво става въпрос.
Пет етажа. Сигурно е било болезнено изживяване... е, поне в началото.
-Моите съболезнования.
Самодивата кимна, погледна към колежката си на задния ред, която беше сменила тактиката и сега се опитваше да примами таласъма под седалката с чаша уиски. Безуспешно.
-Мога ли да ви попитам нещо... нещо неудобно?
Змейо я изгледа бавно от горе до долу. Смяташе, че момичето има безспорно апетитни форми, но по-скоро в кулинарен аспект... въпрос на змейска гледна точка.
-Ами-и-и-и…-запъна се Змейо от неудобство- не мисля, че...
-Нямам предвид това. Аз си имам приятел-довери му тя и му направи знак да се наведе към нея.
Змейо с мъка се сгъна и изравни ухо с нейната уста.
-Моят приятел иска да ми направи предложение-прошепна му тя и дъх на билки погалиха муцуната му.
-Честито!
-Благодаря-тя поруменя.-Но мама и татко не дават. Не било традиционно.
-О-каза Змейо съчувствено.
Пак тези традиции. Никнат като гъби след дъжд.
-Трябва да има един свиреп змей, който да ме отвлече някъде около полунощ и един юнак, който да ме спаси от смъртната опасност с риск за собствения си живот. И тогава ние... такова... ще можем да се вземем.
-Ясно.
-И се питах дали не е възможно да отделите малко от времето си... такова... да ме отвлечете и... такова... да се опитате да ме изядете или изпепелите или там каквото си правите вие змейовете с невинните девойки-тя се изчерви до уши-така де... с девойките.
-Ами вижте аз...
-Моля ви, господин Змеев. Вече съм на 29. Скоро ще стана на 30. Всичките ми приятелки са омъжени а само аз...-красивите сини като планински ледник очи се насълзиха-Само аз...-тя изхлипа тихо.
-Шшшшш-Змейо леко я потупа по гърба с лапа като се опитваше да не ѝ строши гръбнака.-Всичко е наред. Недей да плачеш.
-Не знаете какво е-захлипа момичето-Всички говорят зад гърба ти, наричат те стара мома, някакви си фльорци се въртят около мъжа ти, а родителите ти непрекъснато те питат кога ще имат внуци. Ужасно е!
-Разбирам те-каза Змейо утешително.
Змейо наистина я разбираше... е, освен онази част със старата мома и фльорците (всъщност не беше съвсем сигурен какво е „фльорца“, но му звучеше много вкусно) . И неговите родители започваха да задават неудобни въпроси като „нямаш ли си някоя“ или „кога ще си имаш яйце“ или нещо друго, с което карат децата си да изгубят желание да се съвокупляват с представители на противоположния пол (е, не винаги с противоположния, все пак е 21 век).
-Ще ти платя. Събрала съм малко пари за сватбата, приятелят ми също и можем...
Змейо се замисли. Какво пък толкова? Никой не е казал, че в традициите трябва да има логика. Все пак нали за това са си традиции.
-Добре, кога си свободна?
Лицето на момичето светна.
-Ами следващия четвъртък излизам в отпуска за две седмици. Петъкът ми е малко зает, в събота ще ходя на гости на нашите в Тилилейската гора, в неделя...-тя се замисли...-не, в неделята е добре. Ако може да е малко по-рано от полунощ, защото приятелят ми е на работа в понеделник рано сутринта и не искам да си ляга късно заради някакви си отвличане.
Змейо се замисли за момент. Следващата събота щеше да работи извънредно, трябваше да се отработва 8 март- Денят на змеицата. В неделя пък техните го бяха поканили на вечеря и вероятно щяха да го запознаят с поредната неомъжена мома в родната му планина, а пък прогнозата сочеше силен насрещен вятър. В понеделник шефа му Огнедъхов щеше пак да е скапано настроени заради щерка си... абе пълна каша. И във всичко това трябваше да смести едно похищение.
-Имаш ли мобилен?
-Да, ето-тя с готовност му подаде го подаде.
Змейо написа един номер на екранчето и ѝ върна апаратечето. Самодивата погледна телефонния номер въпросително.
-Това е номера на мой приятел. Казва се Горянин и е триглав.
-Триглав-самодивата го зяпна възхитено.-Прабаба е срещнала прадядо след похищение от триглав. Е, вярно, че е изял първите трима юнака дето дошли да я спасяват, но баба все казваше, че и без това не били подходяща партия. Мама и тате ще са много доволни.
-Е, значи имаш късмет. Само вземи със себе си две овце и не му мисли. Смята, че е нехигиенично да се ядат същества с по-малко от 4 крака.
-Нали е триглав. Не трябва ли...
-Третата глава си пада малко вегетарианец, така че освен овцете вземи и някаква салатка. Нещо с повечко домати, но да не са от буркан. Малко е капризна. Освен това не слагай сирене, защото има непоносимост към лактоза. И когато се обадиш поискай да говориш с Номер 1 или 2. Не обръщай внимание ако се разплаче. Малко е истерична.
Момичето гледаше щастливо телефона си.
-Ще се обадя веднага щом...
От задния ред се разнесе изтерзан писък на таласъм. Самодивата отново беше сменила тактиката и сега с гаечен ключ отвинтваше болтовете, с които беше прикрепена седалката към пода.
-Ще ви осъдя...-плачеше кой знае защо таласъма.-Всички ви ще осъдя... ще видите...
Самодивата се усмихна чаровно на Змейо, целуна го люспестата буза и отиде да помага на колежката си, която с пъшкане се опитваше да отвие втория болт докато таласъма безрезултатно хапеше гаечния ключ. Змейо изгледа момичето и се отпусна на седалката си с доволна въздишка. Ако знаеше, че ще е толкова интересно още преди години щеше да се захване с това.
Захърка без да обръща грам внимание на писъците на таласъма докато двете жени го измъкваха изпод разглобената седалка, захвърлена на пътеката.
Приземяването мина повече от гладко, но това не беше нещо което можеше да спре един таласъм да повърне. За щастие бордовите самодиви здраво го бяха овързали с колана му, за да не се напъха отново под седалката и до Змейо достигна единствено шумът от изпразващи се таласъмски вътрешно, нещо което само по себе си беше достатъчно гнусно. Докато самолетът рулираше по пистата две самодиви с много изтормозен вид се отправиха към таласъма. В изящните си ръце стискаха не дотам изящни парцали и кофи с вода. Змейо не можеше да се извърне, за да види какво става, защото все още светеше надписа „Сложете коланите“, но за сметка на това звуците му бяха повече от достатъчни, за да се ориентира в лепкавото положение отзад.
Жвакане... жвакана... тих женски стон... жвакане...
-Господи-разнесе се тих женски глас, пълен с цялото отвращение ако не на света то поне на писта номер 7.
-Колко е ял този?-възмути се другата самодива.
-Съжалявам, ужасно съжалявам-изстена таласъма измъчено.-Ще ви осъдя!
Таласъмския писък, причинен най-вероятно от ловък удар с дръжка на парцал направи болезнено ясен факта, че авиолинии „Долна земя“ са загубили един редовен клиент.
Жвакане.. жвакане.. таласъмски плач... жвакане...
-Я го виж онова в ъгъла-разнесе се женски глас.
-Онова дето пълзи ли?
-Не, другото.
-Това дето се опитва да се покатери по стената?
-Да, точно то. От него ли излезе?
Таласъмът изписка сигурен знак, че става въпрос за него.
-Не знам, но би трябвало. Аз му занесох само едни фъстъци.
-Ще избяга! Дръж го!!!
Топуркане на крачета в преследване на нещо неидентифицирано, но ако се съди по откъслечните женски писъци оказващо съпротива.
-Удари го с кофата!!!
Железен звън последвано от тихо мокро пляскане на нещо гнусно търкулнало се на пода.
-Давай, затисни го с парцала!
-Готово! Хванаха го!
-Аз отивам за пожарогасителя! Дръж го така!
Една задъхана самодива, чиято синя униформа вече приличаше на носна кърпичка по средата на грипния сезон изтърча из салона и Змейо любопитно я проследи с поглед. Момичето се скри зад завесите отделящи Комфорт- салона от домакинския сектор. Отзад се чу тихо задъхано боричкане последвано от мазни плясъци приличащи на сритване на нежно слузесто с босо краче. Змейо знаеше малко за таласъмите ( между другото прочетено в една брошурка „Света отвъд пещерата“, от което ставаше ясно, че те по принцип не са особено вкусни, което определяше и слабия интерес на Змейо... и по принцип на змейовете към тях) и още по-малко за хранителните им навици, но подозираше, че двете бордови самодиви вече могат да изнесат тричасова лекция и пред най-капризния студентски курс.
-Ще ви осъдя... всичките ще ви осъдя...-продължаваше да стене таласъма, завързан с колана си за седалката.-Ще видите вие... само да сляза!
-Абе ти няма ли да млъкнеш!-кресна самодивата и плачливите заплахи преминаха само в плах плач.
Разнесе се топуркане на боси крачета и от домакинския сектор изскочи самодивата понесла в ръце голям червен пожарогасител. Тя мина (всъщност прелетя) покрай Змейо, развявайки русата си коса и пръскайки поизгубили свежия си вид цветенца след себе си. След миг изчезна от погледа му, но за сметка на това той чу гласът ѝ.
-Държиш ли го още?
-Аха! Ей го там, опитва се да се навре под парцала!
-Божичко, какво е? Това крака ли са?
-Не знам... приличат на очи. Нека го оправим и после ще го гледаме какво е!
Тежко тупване показа какво имат предвид под „оправяне“- удар с 30 кг. стоманен пожарогасител.
-Улучих ли го?
-Май не... още мърда!!!
Туп... туп... туп... тежко женско дишане последвано от метално изтракване на пожарогасител на пода.
-Е, вече не мърда!
-Ами онова другото?
-Ей го там! Промъква се под седлата отпред!
Змейо усети как нещо меко и мазно се притиска в крака му. Така ли му се струваше или то трепереше от страх.
-Момичета-обади се Змейо докато въпросното „нещо“ правеше друго нещо с крака му и това никак не му харесваше.
Не му допадаше вечерята на един таласъм (или там каквото „нещото“ представляваше всъщност) да се отърква в крака му.
-Дръжте го там!-обади се едната самодива.-Ей сега идваме!
-Мога да го изпепеля-предложи Змейо.
-НЕ!!!-писна изведнъж целия салон, който до сега кротко се беше наслаждавал на шоуто.
-Не мисля, че ще е особено разумно, господин Змеев-обади се едната самодива със завидно хладнокръвие.-В самолета може да е останали някои и друг тон керосин.
-Само се опитах да помогна.
Истеричния писък на позакъснелия с реакцията таласъм отзад му показа, че помощта му не е особено желана. Въпреки че и крясъците на целия салон го навеждаха на същата мисъл.
Все пак чуло „изпепеляване“ създанието, което се лигавеше по лапата на Змейо изведнъж бързичко изпълзя в посоката, от която беше дошло (така де- допълзяло) право в краката на чакащите го отмъстителки, въоръжени с парцал, пожарогасител и кисело настроение.
Туп... последвано от две напълно ненужни туп... туп... показващи леко социопатична черта в някоя от двете олигавени дами. Женска въздишка на облекчение.
-Добре, сложи ги в кофата, а аз ще забърша останалото преди и то да е хукнало нанякъде.
-Ще ви осъдя-изстена таласъма.-Ще се оплача в Обединената таласъмска лига. Ще видите вие, когато...
Туп. Тишина. Загадъчно таласъмът не пророни нито звук повече. Едната самодива тръгна по коридора стиснала в ръце едната кофа, която изглеждаше пълна... амиии... с нещо. Момичето се опитваше едновременно да я държи по-далеч от себе си и да не поглежда в нея.
-Искам да видя...-запищя караконджула от кутията до Змейо.-Искам да видя...
Момичето с кофата поспря колкото да срита кутията, но този път при тотално отсъствие на професионализъм, а само с чиста женска злоба. Запознат (между другото по трудния начин) с това качество типично за жените без значение от кой вид са Змейо предпочете да се загледа в тавана. Самодивата се скри зад завесите и в салона отново стана тихо. Чуваше само равномерното бучене на реактивните двигатели нарушаван от влажните плясъци на мокър парцал по пода и тихите стонове на отвратена самодива, на която ѝ се налага да забърше нещо особено гнусно.
Самолета най-после спря до терминала и се скачи с него. В салона прозвуча мекия глас на втория пилот Пешевски.
-Дами и господа, кацнахме на летището в Столицата на Царството. Надявам се полетът да ви е харесал толкова колкото и на мен. От името на целия екипаж ви благодарим, че летяхте с авиокомпания „Долна земя“. Отново поднасям извинението си на господин Змейо Змеев...
В този момент се разнесе далечен истеричен писък, който смущаващо приличаше на този на първия пилот Тикворезов.
-Змеййййй, дайте ми го насам!!! Дайте ми го...
-ТА КАКТО КАЗВАХ-закрещя Пешевски, за да заглуши имащата нужда от медицинско внимание истерия на Тикворезов.-ИСКАМ ДА СЕ ИЗВИНЯ НА ГОСПОДИН... СЕЩАТЕ СЕ КОЙ ЗА НЕУДОСТВОТО. НАДАВЯМ СЕ ДА ЪЪЪЪ... ГОСПОДИНЪТ ДА Е ОСТАНАЛ... абе ти няма ли да млъкнеш поне за малко... С ПРИЯТНИ ВПЕЧАТЛЕНИЯ ОТ ТОЗИ ПОЛЕТ. С ВАС БЕШЕ ВТОРИ ПИЛОТ ПЕШО ПЕШЕВСКИ. ПРИЯТЕН ПРЕСТОЙ В СТОЛИЦАТА НА ЦАРСТВОТО.
Вратите се отвориха и в салона нахлуха двама мъже в бели престилки помъкнали със себе си нещо, което на Змейо му заприлича на количка за пренасяне на товари. Двамата забързаха към пилотската кабина и изчезнаха зад завесите. Разнесоха се звуци от боричкане...
-...АНА ЛИ ГО?-прозвуча изведнъж по микрофона. В боричкането някой беше натиснал бутона.
-ДА, ДА ДЪРЖА ГО!
-ПУСНЕТЕ МУ-дереше се Тикворезов.-ПУСНЕТЕ МЕ, ТАМ ИМА ЗМЕЙ! ИМА ЗМЕЙ, МАМКА МУ!!! ЦЯЛ ЗМЕЙ!!! ЕЙ СЕГА ЩЕ ОТВЛЕЧЕ ПРИНЦЕСАТА, ЩЕ ИЗПИЕ ИЗВОРИТЕ...
-Стига бе, Тикворезов-въздишка.-За трети път този месец. Две години рехабилитация и за какво? Да хукнеш пак след първия змей, който видиш.
-Ама този е истински!!! Истински е!!!
-Знам, че е истински. Аз го видях-каза някои с тон, запазен само за наистина лудите.-Гошо, ти видя ли го?
-Да, видях.
-Пешо?
-Ей, такъв грамаден беше!-съгласи си се и втори пилот Пешевски.
-Не се бъзика, там в салона е и само чака да грабне принцесата!!!
-Иване, принцесата е на екскурзия в Онова царство, а колко извора ще изпие змея няма никакво значение, защото отдавна цялото царство се захранва с вода от кладенци. Ама ако го убиеш тоя змей знаеш ли колко време ще ни съдят роднините му? Нали помниш какво стана като подгони оня таласъм да го колиш?
Тишина. Явно Тикворезов се опитваше да проникне през пластовете лудост в главата си и да се докопа до въпросния спомен, който пък бягаше като попарен.
-Казваше се Змейски-измънка той накрая.
-Казваше се Змийски, но ти го прочете грешно-напомни му Пешевски.-Толкова ли не можа да се досетиш, когато той запищя, че ще се оплаче в Обединената таласъмска лига?
-Мислех, че е просто се преструва.
Разнесе се обединена въздишна на трима мъже, които до този момент са си мислили, че са видели и чули всичко, но се оказва, че има и още.
-Ами това, че е космат не те ли смути поне малко?
-Може да има проблеми с жлезите-отговори Тикворезов с желязната логика на напълно луд.- Случва се на всеки.
-Ами, че изглежда като малка космата топка?
-Можеше да се е маскирал!
Отново същата групова въздишка.
-Добре, Иване, връщаш се обратно в санаториума! Провали две години анти-юнашка терапия за нищо!
-Ами змея???-държеше на своето си Тикворезов
-Ще го оставим за друг път, става ли? Тогава ще си го убиеш, ще му отрежеш главата, ще си направиш чаша от нея, а кожата му ще си сложиш пред камината. Какво ще кажеш?
-Обещавате ли?- попита Тикворезов с онзи безнадеждна надежда предвещаваща скорошна хоспитализация в заведения, където стените са успокояващо бели и безопасно тапицирани.
-Обещаваме, нали момчета?
-Е, че как иначе...-отговори му успокояващ нервите дует.
-А сега искам да глътнеш ето това хапченце, което има вкус на лимон и да облечеш ей тая бяла блузка.
-Ама ръкавите ѝ са много дълги...
-То е да не нараняваш пръстите. А сега бъди добро момче и я облечи... така... а сега се качи на този количка и ние ще те бутаме.... ще бъде весело... така... чакай да вържем тия ремъци, че да не паднеш. Готово. Сега кажи на Пешо „чао“.
-Чао, Пешо-каза послушно Тикворезов с глас, който подсказваше, че взел едно от онези вълшебни хапчета( обикновено шарени), които карат летящите розови слонове да не си подават хоботите от гнездата.
-Като излезеш пак ще полетим-каза Пешо с тон, от който си личеше, че вече не би стъпил в едно небе с него.
Мъжете в бяло минаха през перденцата и забутаха количката през салона. Пилот Тикворезов беше опакован като салам с яки кожени ремъци за количката по начин, който правеше съмнителна дори възможността на двамата санитари да го отвържат. Бившия пилот и настоящ пациент на клиниката (май не за пръв път... и определено не за последен) плъзна замаяния си поглед по вперените в него лица на пътниците.
-Долна земя ви пожелава приятен престои в нейните авиолинии... или нещо такова.
Количката мина покрай Змейо и двамата санитари забавиха крачка. В погледите им се четеше известно смущение.
-Скивайте, момчета-каза Тикворезов с напевен и унесен глас, сигурно доказателство, че шареното хапче има не само лимонов вкус.-Тоя прилича на змей. Всъщност не е истински, нали?
-Ами-и-и-и-и…-запънаха се двамата санитари, зяпайки Змейо с онова изражение, което имат хората, когато минат сто пъти покрай някаква особена чудатост в пейзажа без да го забележиш и в крайна сметка на 101 път си натрисат носовете в него.
Някак си на влизане в салона двамата бяха пропуснали да забележат огромната зеленолюспеста грамада, чиято глава почти се опираше в тавана на самолета.
-Не съм истински-каза Змейо услужливо, измъквайки санитарите от неудобната ситуация да падат на нивото на пациента си.-Мен въобще ме няма. Просто така ти се струва.
-Ясно- кимна Тикворезов или поне се опита. Кожените ремъците по него биха докарали цяло стадо говеда на ръба на психическо разтройство.-Когато се оправя... ще се оправя, нали момчета?
-Естествено-успокои го единият санитар с тон, под който се криеше нямо обещание са ежедневни срещи през следващите години.
-Когато се оправя-продължи Тикворезов с онази убеденост, с която някои хора твърдят, че виждат как на близкото дърво гнезди розов слон-тогава ще те убия и от главата ти ще мога да си направя пепелник, от кожата ти корица за бележник, от зъбите ти огърлица, а от люспите ти- фаянс за банята. Нещо против?
Змейо кимна сговорчиво.
-Не, напротив. Ще бъде забавно. Пък и ще можеш да ми закачиш кокалите над камината.
-Е, това е малко прекалено-по лицето на Тикворезов се разля широка, топла и фармацевтична усмивка.-Но щом настояваш, няма да е културно да откажа...
Санитарите забутаха количката и я изнесоха през зеещата врата. Сякаш чакали точно това (всъщност май наистина чакаха точно това) от някъде изникнаха бордовите самодиви и започнаха да помагат на пътниците да напуснат самолета. Змейо търпеливо изчака две момичета с пъшкане да вдигнат кутията с караконджула, който веднага се разписка, че са му разлели питието и да я помъкнат през салона с видимо усилие. Явно „Караконджул Комфорт“-а беше комфортен единствено за караконджулите, но не и за обслужващия персонал. Змейо махна на симпатичната самодива и с мъка се провря през тясната врата. Тъкмо стъпи на терминала и мобилния му телефон изписука. Змейо го измъкна и прочете смс-а.
Змейком ви пожелава приятен престой в Царството. Не забравяйте да използвате нашите най-нови роуминг тарифи...

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=153411