ХуЛите - Свобода, Братство, Равенство (част трета)

Бато внимателно пристъпи напред, сваляйки лявата си ръка от автомата. Откачи от колана си белезници и ги хвърли на пода. Тихо изтракаха по
мрамора и се плъзнаха в краката на Дюнан, който безпогрешно ги проследи с поглед в мрака. Усмивката му стана още по-широка.
-Нима мислите, че това жалко парченце метал ще ме задържи, инспекторе? Очевидно познанията ви за юберите са много повърхностни.
Бато беше наясно колко налепа е ситуацията, но надали някой щеше да го обвини. Беше виждал какво се случва с полицаи решили лично да сложат белезниците на някой юбер. Онези с откъснатите крайници можеха да се смятат за истински късметлии. Той се изкашля тихо, за да прочисти пресъхналото си гърло.
-Знам всичко, което ми е необходимо за вас, Дюнан! Тези белезници са от пемингова стомана. Дори ти не можеш да ги счупиш!
Дюнан се засмя спокойно.
-Нима мислите, че сам ще си сложа тези белезници и ще оставя да ме отведе в изолационен лагер като добиче в кланица? Наистина, инспекторе, вие въобще не познавате юберите. Жаждата за живот не е едно от качествата, което ни отнеха в лабораториите на „ФармаКом“.
-Нямаш избор, Дюнан! В лагера поне имаш шанс за оцеляване!
-Ето къде грешите, инспекторе. В изолационен лагер в най-добрия случай ще живея около три месеца и знаете ли защо съм толкова сигурен? Защото познавам някой, който избяга от такъв лагер... номер 17, край Лион ако трябва да съм точен. Казваше се Лаврентий Карски, бяхме в една тестова група при опитите във „ФармаКом“. Добър човек, библиотекар в Лиеж, през целия си живот не беше правел нищо лошо на някого. Затвориха го в лагер веднага след като приеха конвенция 113 и не само него- жена му и трите им момиченца- Алексия, Наташа и Вероник. Те не бяха юбери, но имаха нещастието да са роднини на такъв. Всеки ден Карски чувал писъците на собствените си дъщерички, докато вашите учени са опитвали да разберат дали те са наследили гените на баща си. Още в началото пратили жена му в газовата камера, защото не била „интересна“ от научна гледна точка. Накрая Лаврентий останал сам, а не можел да направи нищо. Отнело му шест месе-ца, за да избяга. Помогнал му един учен, на който „Свобода, Братство, Равенство“ платили. Крих го седмица преди моите братя от СБР да му осигурят необходимите документи и да го изведат извън страната. И знаете ли кое е забавно? Научния ръководител на „Лагер 17“- човеколюбивия доктор Паскал Лор публикува статия за експериментите с момиченцата на Карски в „Национален медицински журнал“. Кофти начин един баща за разбере за последните дни живот на собствените си деца... между другото Вероник- най-голямата, беше на 9 години, когато я пратиха в лагера.
-На мен не ми се плаща,за да харесвам работата си ,Дюнан, а да я върша!-изръмжа в отговор Бато.-А сега искам да вземеш шибаните белезници от пода и да си ги сложиш, но бавно така, че да виждам! Разбра ли!
-Знаете ли как умря Паскал Лор, инспекторе?-Дюнан клекна бавно и вдигна белезниците от пода и заинтригувано ги завъртя в ръце като някаква много интересна играчка.
-Убиха го СБР!
-Грешите!СБР искаха да го убият и щяха да го направят, но аз ги изпреварих. Полях копелето с бензин и го запалих жив. Постарах се да страда дълго! До тогава не бях убивал, но не съжалявам за това. Може би е вярно това, което казват за нас- „лишени от емоции“... нали така беше? До някъде е вярно, но трябваше да видите как Карски плачеше докато гледаше снимките на мъртвото си и изгорено в крематориум семейство. Между другото след това се присъедини към СБР... като много други, които такива като вас гонят. Кажете ми, инспекторе, спите ли спокойно?
-Като бебе!
-Сигурен съм. Не харесвам такива като вас и знаете ли защо? Вас не ви пука какви са последствията от работата ви, искате само и единствено да я свършите добре. Не изпитвате удоволствие да изпращате невинни мъже, жени и деца в изолационни лагери ,но нямате нищо против това. За вас е просто работа и нищо повече. Вие сте професионалист,нали инспекторе?
-Естествено,че съм професионалист! Но не аз убих стотици невинни хора в Барселона, нали? Бяха твоите „братя“ от СБР!!!
-Моите братя нямаше да наранят никого ако испанските ви колеги можеха да правят разлика между клетка на ЕТА и СБР. И между другото по-голяма част от жертвите са убити от полицейски куршуми-Дюнан цъкна с език.-Кръстосания огън е кофти нещо!
-Броя до три, Дюнан!!!-пръстите на Бато болезнено се свиха около топлата ръкохватка на автомата.-Не сложиш ли белезниците стрелям!!! Едно....
Дюна се засмя тихо.
-Харесвате ми, инспекторе. Звучите наистина сериозно. Но вие няма да ме застреляте!
-Само гледай!-изръмжа в отговор и леко погледна зад рамо без да изпуска Дюнан от прицел.
Гледката на петнадесетте жандармеристи зад гърба му насочили оръжия към самотната фигура на чистача окъпана в зелено сияние му подейства успокояващо. Въпреки това усещаше как потоци гореща пот се стича по тялото му. Тежката бронежилетка го притискаше и имаше влудяващото усещане, че се задушава. Гърлото му беше сухо, потта пареше неприятно кожата му, а автомата в ръцете му със всяка секунда ставаше все по-тежък и по-тежък..
-Ако бяхте патриот щяхте наистина да успеете-Дюнан леко размърда пръсти без да откъсва очи от шестнадесетте фигури в мрака, които приличаха на гигантски черни бръмбари ,оковани в тежките си бронежилет-ки, каски и оръжия.-Ето нещо, което трябва да знаете за тези очила за нощно виждане. Те са италианско производство на компанията „Джованоти Оптикс“ и се различават от френския си еквивалент произвеждан от „Локар Електроникс“ по две неща- по-скъпи са със 100 евро и...-той не можа да сдържи усмивката си-... по-слабия им светлинен филтър.
-ДВЕ!!!-извика Бато и пръстът му притисна спусъка на автомата.
Дулото сочеше гърдите на чистача.
Дюнан размърда леко пръсти и в ръката му се появи малкото пластмасово черно цилиндърче. Той бавно свали ръце. Усмивката му се разшири и каза спокойно:
-Три.
Бледо-жълтото пламъче разкъса пълния мрак, осветявайки едва-едва шестнадесетте черни силуета изпълнили коридора. Виковете на болка разтърсиха етажа, пръскайки на парчета тишината, когато очилата за нощно виждане усилиха хиляди пъти светлината на пламъчето на евтината пластмасова запалка, която Дюнан стискаше в ръка. Миниатюрно слънце избухна пред очите на инспектор Бато. Той закрещя от болка, изтръгна очилата от лицето си и ги захвърли на пода. Пред здраво стиснатите му очи играеха болезнено-ярки петна, които сякаш се впиваха направо в мозъка му. Той се блъсна в стената, крещейки от болка и единствено една малка част от него съзнанието му, което не люшна в морето от паника мислеше трезво.
...юберът... Дюнан... другите...
Звуците, които изпълниха коридора се забиваха в ушите му толкова хаотично, че му се зави свят.
...проехтяват няколко изстрела...
...нечии викове на болка стават още по-силни...
Човешко тяло се блъсна в инспектора и го събори на пода. Бато с мъка се надигна, облягайки се на стената. Ръката му инстинктивно се плъзна към кобура на бедрото му, но въпреки непрогледния мрак пред очите му продължаваха да плуват заслепяващо-ярки петна.
...проехтяха още два изстрела,заглушени от хрущенето на строшени кости и болезнен крясък...
...тежко дишане преминава в хрипове...
...нещо голямо се стоварва на пода...
...изпуснат автомат изтраква по мрамора...
...шумолене на дрехи...
...глухи удари и стонове...
...тишина...
-Какво става!!!-извика Бато стиснал пистолета.-Чува ли ме някой!!! Отговорете, по дяволите!!!
-Аз ви чувам, инспекторе-каза спокойно Дюнан.-Силно и ясно.
Бато се извърна по посоката на невидимия глас и вдигна пистолета. Нечии чудовищно силни пръсти се сключиха около китката му като менгеме. Бато изкрещя и безчувствените му пръсти се разтвореха. Безполезния пистолет изтрака на пода и се плъзна по мрамора. Инспекторът замахна със свободната си ръка към невидимия си нападател и юмрукът му се заби в нещо твърдо и топло.
-Ох-засмя се Дюнан.-Това ми беше рамото.
Юберът стисна инспекторът за гърлото и го прикова към стената. Горещия дъх на уплашения полицай опари лицето му. Бато извика и се замята в желязната хватка, но не можа да разтвори пръстите притиснали врата му.
-Бихте се смело,инспекторе и загубихте-каза Дюнан без дори да е задъхан.-Колкото до вашите хора, не се бойте. Няколко студени компреса, три-четири аспирина и може би два-три гипса и след седмица отново ще могат да убиват юбери.
Бато се вгледа в непрогледния мрак, който го обгръщаше като утроба. Пред очите му ярките петна бързо избледняваха. Единственото, което му подсказваше, че тук има някой беше убийствения натиска върху ръката и врата му. Чуваше само собственото си хрипливо дишане.
-Няма къде да избягаш Дюнан-изсъска Бато.-Още тази нощ стотици хиляди като мен ще имат снимката ти. От тази вечер ти си дивеч!!!
-Аз винаги съм бил дивеч, инспекторе-каза спокойно Дюнан.-Но с тази разлика, че аз нямам никакво намерение бъда трофей на нечия камина, което президентът да показва като поредното унищожено „чудовище“. За мен няма да пишат в медицинските списания, Шарл, нито ще бъда поредния изолирам в някой от гадните ви лагери!
-Какво искаш от мен?
-ДА ЖИВЕЯ!!!
Викът на Дюнан заглъхна в дългия коридор. От пода се разнесе се глух стон. Бато усети как за миг хватката върху врата му отслабва, чу се тихо шумолене на дреха и глух удар. Нещо едро се плъзна по пода, удари се в отсрещната стена и утихна. Бато посегна към палката висяща на колана му и в същия миг пръстите на Дюнан го стиснаха още по-силно за гърлото. Инспекторът се замята в желязната хватка на юбера като пеперуда прикована с карфица. Пред очите му затанцуваха цветни петна и едва тогава Дюнан разтвори пръсти. Бато си пое шумна глътка въздух и задиша с отворена уста като риба на сухо.
-Спокойно, инспекторе-каза Дюна спокойно.-Нямам намерение да ви убивам, въпреки че с удоволствие бих ви заменил за министъра на вътрешните работи или президента. С тях вече наистина имам сметки за уреждане. Кажете ми само едно нещо. Как ме разкрихте… как разбрахте, че съм юбер? Все пак цели 3 години бяхме съседи, а изведнъж вие идвате тук точно тази вечер. Как се досетихте?
-Вчера...-изхриптя Бато докато усещаше как петте стомани пръста притискат врата към студената стена.-Вчера когато се срещнахме на стълбите ти каза, че закъсняваш за среща със приятелката в „Джовано“. Десет минути по-късно минах с колата покрай ресторанта, защото „Александър ІІ“ беше в ремонт. Сменяха шибаната канализация. Видях те през витрината. Изпреварил си ме, въпреки че ти беше пеша, а аз- с кола. Събрах две и две и получих юбер.
-Браво, инспекторе, браво. Значи все пак майка ми е била права- малките камъчета обръщат колата. Защо се колеба толкова, Шарл? Това беше вчера, а ти си изчакал цял един ден. Никой нямаше да те вини ако ме беше арестувал и се окажеше, че си сбъркал. Често се случва. Спомни си случая „Мари Ел“-осем убити, а нито един от тях не беше юбер. Полицаите дори ги наградиха. Но ти си дошъл тук и то само с 15 човека. Надценяваш се, Шарл. Ти дори на шах не можеше да ме биеш.
-Начукай си го във свръх пълноценния гъз!!!
-За служител на реда знаеш доста мръсни думички. Ако имах малко повечко време щях да ти измия устата с дезинфектант за тоалетна. Щеше да ти хареса. С аромат на лимони е. Любимият ми.
-Ако ще ме убиваш давай! Нямам цяла вечер!
Бато усети дъха на Дюнан до ухото си.
-Знаеш ли какво си мисля, Шарл-прошепна тихо чистачът.-Смятам че ти нарочно си дошъл тук само с 15 души. Така шефовете ти няма да задават неудобни въпроси като например защо си се забавил толкова да споделиш подозренията ти, че собствения ти съсед е юбер? Всички ще видят един смел инспектор повел малък отряд да залови чудовището, но естествено не са имали шанс. Ще бъдеш герой... може да станеш кавалер на Почетния легион. Всеки полицай мечтае за това, нали? Колко до мен... аз ще имам достатъчно време, за да се скрия при моите братя от СБР и да напусна страната. Кажи ми Шарл- ти от „съчувстващите“ ли си? Нима обичаш юберите?
Бато стисна зъби.
-Брат ми беше в тестова група 15.
-Аха-Дюнан кимна и леко разхлаби хватката около врата на полицая.-Значи имаме нещо общо.
-Майната ти, шибан урод!!!-извика Бато и се замята в ръката му.
-Няма да забравя жеста ти, Шарл. Наистина.
Последното, което чу Бато беше шумоленето на работен гащеризон в тъмното. Не усети болка. Просто мракът стана още по-плътен и светът като че ли изчезна. Дори не усети как пада на студения мраморен под.

Свести се в болницата. Освен насиненото око и врат имаше само леко сътресение и пукната китка. Другите жандармеристи не се бяха отървали толкова леко- имаше няколко строшени крайника, двайсетина счупени ребра и около половин дузина сътресения, но нищо опасно. Докато лежеше в болницата го посети заместник-министъра на вътрешните работи. Разговорът беше кратък и делови. Случая нямаше да се разгласява. Икономически гигант като БНП „Париба“ не можеше да позволи да се разчуе, че един от собствените ѝ служители бил той и обикновен чистач е юбер. Бато прие новината със свиване на рамене. Това слабо го интересуваше. Седмица по-късно когато го изписаха от болницата получи и заповедта за повишение и уведомление, че получава едномесечен платен отпуск по болест. Нямаше развълнувани репортери, включени камери и блясъци на фотоапарати. Никой не се интересуваше от поредния полицай пострадал по време на задача. Това отдавна не беше новина във Франция. Същия ден, в който го изписаха се обади в местния пощенски клон, за да спрат вестниците и пощата му и си стегна багажа. Докато излизаше от апартамента си погледна към съседния, на чиято врата стоеше обикновена пластмасова табелка с надпис „Колин Дюнан“ и с усилие овладя желанието да почука на вратата, за да го покани да изиграят една партия шах.
Качи се в колата си потегли за Кан. Престижния филмов фестивал беше започнал и стотици актьори от цял свят се събираха за раздаването на наградите. Бато дори не обърна внимание на хилядите плаката разлепени навсякъде из града. Сега не му се занимаваше със светските глупости на богатите и известните. Родната му къща се намираше в покрайнините на града, далеч от шума и мръсотията на големия град. Кан бързо се разрастваше, поглъщайки околните градчета и в далечината вече се забелязваха проблясващите на слънчевата светлина небостъргачи, които със всеки ден се приближаваха. Шарл подозираше, че прогреса нямаше да се спре пред отдавна опустелия семеен дом на семейство Бато затова се опитваше да прекарва всеки свободен ден тук, но работата му пречеше... въпреки че не само тя бе причината.
Шарл отключи входната врата по стар навик сложил ръка върху кобура на колана му. Всичко си беше така както преди 5 месеца, когато дойде за последен път. Само паяжините и праха бяха повече. Белите чаршафи, покрили старите мебели като древни забравени призраци, бяха потъмнели от наслоилата се мръсотия. Остави чантата си на мръсния под, мина през задната врата и излезе в малката градина, потънала в бурени. Розовите храсти, които майка му така обичаше, растяха безконтролно, между плочите на пътеката никнеше трева, плевелите пълнеха лехите заедно с лалетата и трендафилите. Но стария клен се издигаше все така гордо, хвърляйки сянката си над градината. Някога Маргюрит Бато прекарваше тук часове заедно с двамата си сина- Андре и Шарл и ги учеше как да се грижат за цветята, да прекопават лехи и да ги торят.
Инспекторът се усмихна. Имаше толкова топли спомени от тази градина, която дори и запустяла не беше изгубила красотата си.
Но нещата се промениха. Андре се разболя от левкемия и след 4 дълги и изтощителни години борба с болестта „ФармаКом“ започна своите тестове за новото лекарство на бъдещето.
Бъдещето още днес.
Толкова красиво звучеше тогава. Андре се записа. И всичко отиде по дяволите. Лудия професор Кар взриви лабораторията на „ФармаКом“ и прати себе си и своето лекарство-чудо в небитието. Но останаха юберите и всеки искаше да се докопа до тайните скрити в техните тела. После се отприщи цялата тази лудост- Конвенция 113, изолационните лагери, СБР... един безкраен, влудяващ кошмар.
Шарл пристъпи към клена. Дървото се издигаше все така гордо както и когато семейство Бато правеше пикници под него. Но вече нямаше кой да стои под него. Шарл внимателно избута с крак един бодлив клон на розовия храст, който отдавна бе изпълзял от малката леха, оградена с червени тухли. Малкият дървен кръст стоеше там, в основата на клена както винаги. От него висеше потъмняла от времето и стихиите сребърна верижка с кръст. Такива бяха получили братята Бато при своето раждане.
Шарл седна на тревата под сянката на клена и плъзна пръсти по потъмнелия от времето кръста. Тихо въздъхна.
-Здравей, Андре. Извинявай, че идвам рядко, но ми се случиха доста неща. Искаш ли да ти разкажа...