Изборът на Данко

Автор: dred
Дата: 22.06.2012 @ 18:09:30
Раздел: Фантастика


Свистенето на въздушните филтри дразнеше полковник Данил Данко. Мислеше си, че след толкова години все трябваше да е свикнал, но проклетата дихателна маска, която извличаше малкото кислород от тераформиращата се атмосфера, му опъваше нервите.
...пфуут...
Вдишване.
...пфуут...
Издишване.
...пфуут...
И така до безкрай. Данко беше убеден, че работодателите му от „Сигма Корп“ бяха скъперници иначе нямаше да им пробутват кораб, който беше прекалено стар, за да бъде наречен дори щайга и екипировка от памтивека. Дихателните маски „Кеноар“ бяха произведени преди повече от 30 години и дори в спортен магазин можеше да се намери къде-къде по-модерни срещу прилична цена. Но както казваше генерал Илич- Сигма плаща, за да бачкаш не да се оплакваш. Полковника Данко наистина вярваше в това. Всеки месец чекът му от „Сигма“ пристигаше като по часовник и той си вършеше съвестно работата без да се оплаква- войни, наказателни операции, прочиствания, екзекуции, охрана на обекти. Само богиня Сигма трябваше да пожелае нещо и той като всеки добре платен вярващ щеше да го направи. Не го интересуваше защо. Не му плащаха да мисли, а да убива.
Именно заради това не можеше да разбере за какъв дявол е всичко това. Бяха го пратили на забутана планета наречена Авалон-13, която се намираше на около 9000 светлинни години от цивилизацията. Старият „Железен войн“ бе изминал разстоянието за цели 8 месеца. А почти година в криостаза само, за да види съвършено пуста планета насред нищото беше меко казано странно.
Лекия вятър, който показа, че все пак 18-те субтера-станции на планетата работят, донесе далечния рев на хиляди машини. Данко извади бинокъла от бронежилетката си и погледна към другия край на гигантската елипсовидна мина, впила се в съвършено гладката повърхност на планетата като огромна язва. Мина 18 беше толкова голяма, че се виждаше дори от космоса. Представляваше огромна елипса дълга 50 километра. В най-дълбоката си част достигаше 14 километра, а в най-плитката-2. Впечатляващо, но не чак толкова. Данко беше виждал откритата мина Танер на Изида-41-идеално кръгла, 900 километра диаметър и 41 дълбока. А бе чувал, че има и по-големи от нея.
Мина 18 все пак беше впечатляваща. Най-малкото заради странната форма на изкопа. Данко внимателно огледа хилядите роботи, които се трудеха неуморно в отсрещния край на мината. Оттук изглеждаха толкова малки. Сякаш безчет малки сиви мравчици бяха налазили огромните кърваво-червени скали. Полковникът знаеше, че това е илюзия. Миньорските роботи бяха огромни стоманени колоси, които неуморно гризяха скалите, трошаха ги на многотонни късове и ги товареха на транспортна лента дълга повече от 1000 километра. Отломъците отиваха в автоматизиран завод, където се обработваха заедно с рудата от още десетки подобни мини, извлечените метали се товареха на роботизирани контейнеровози, които поемаха по дългия път към някой от винаги гладните колосални планетоподобни заводи на Сигма.
Все пак беше странно. Като че ли мината се разработваше, така че огромните роботи да стоят по-далеч от станцията, подаваща се някак плахо от червеникавите скали. Беше много малка, направена от сглобяеми модули, за по-лесно и бързо транспортиране. Нямаше и защо да е голяма. Персоналът се състоеше едва от 20 души, до един учени. Станцията, която пълзеше като голям метален червей по отвесните скали висеше над почти 2 километрова пропаст. Учените, които я обитаваха дори си бяха направили няколко тераси, от които се разкриваше едновременна впечатляваща и ужасяваща гледка към гигантската мина.
Данко намести ремъка на тежката електромагнитна пушка Арма-4. Потупа с длан студени черен метал. Пушката винаги го караше да се чувства спокоен. Служеше му вярно повече от 15 години и въпреки че отдавна се произвеждаха далеч по-модерни предпочиташе само нея. В пълнителя си имаше 20 метални проектила с дължина от 10 см. , които мощният електромагнит изстрелваше със скорост от 50 000 метра в секунда. Перфектно оръжие, създадено да се използва в среда без въздух. Рядката атмосфера, която субтера-станциите бяха успели да създадат за 30 години непрекъсната работа затрудняваше употребата на други оръжия.
Данко отново погали пушката и погледна през ниския парапет, който обграждаше металната тераса. Червеникавата стена от плътна скала се спускаше надолу в шеметна бездна. Усети как стомахът му се свива. Мразеше високото, и мисълта, че се намира на малка станция, висяща над тази пропаст, го ужасяваше. Страх, който не можеше да си позволи да покаже пред хората си. И без това лейтенант Родригес беше твърде млада и твърде напориста и само си търсеше повод да се заяде с него.
-Полковник Данко?-разнесе се глас зад него.
За вълка говорим- помисли си Данко и се обърна.
Жанет Родригес стоеше зад него. На бронежилетката ѝ като сребърно око грееше значката на „Академия Алексис“-личната поточна линия на Сигма за производство на офицери. Директорите на Компанията бяха решили, че създаването на собствени офицери е много по-изгодно за корпорацията, отколкото наемането на не особено склонни да се подчиняват наемници като Данко. В резултат Родригес, като отроче на Сигма, беше много надъхана и въобще не се опитваше да крие презрението си към стария войн. Дори нашивките му на полковник и белезите по тялото му не събуждаха никакъв респект у нея. Данко беше виждал и други такива. Повечето от тях бяха отдавна мъртви.
-Какво има, Жана?
Родригес се намръщи, но дихателната маска скриваше лицето ѝ. Данко винаги се обръщаше към нея с малко име, а тя мразеше това. Той пък отлично го съзнаваше.
-Продължаваме с претърсването, но базата е твърде голяма, полковник-продължи да докладва Родригес, потискайки раздразнението си с усилие.
-Комплексът е предназначен за 20 души, Жана-Данко се намръщи.-Колко голям може да бъде, по дяволите?
-Ще се изненадате, но базата е разширявана!
-В смисъл?
-Изглежда, че на нашите момчета им е станало скучно по някое време и са си поиграли на миньори с индустриален лазер. Изрязали са няколко тунела в скалите. Пратих Максимилиан, Бато и Райнхард да прегледат тунелите, но не знам до къде са стигнали. Желязната руда...
-Заглушава сигналите-прекъсна я Данко.-Досетих се.
Родригес се намръщи, но дихателната маска все така криеше лицето ѝ. Въпреки това Данко видя как тънките ѝ вежди се сбърчват. Той се усмихна вътрешно. Все още не можеше да разбере защо му доставя такова удоволствие да дразни надъханата лейтенантка, но осъзнаваше, че рано или късно това ще му излезе през носа. Не, че му пукаше особено. И без това скоро щеше да се пенсионира и тогава щеше да прати Сигма и всички останали на майната им.
-Сър-изпука радиостанцията на рамото на Данко.
-Слушам-каза Данко, натискайки бутона за приемане.
-Мисля, че трябва да дойдете да видите това, полковник.
Въпреки смущенията Данко позна гласът на ефрейтор Марков, инженерът на групата.
-Учените ли?
-Не, сър-Марков се поколеба за момент.-Това е... това тук е откачено!
-Виж, Антон, или казвай си направо или върви на майната си!-изръмжа Данко без да откъсва очи от Родригес.- Не сме се събрали тук, за да играем на бесеница, мамка му!
Марков се поколеба за миг.
-Намерих био-лабораторията, сър!
-Какво си намерил???
-Био-лаборатория-повтори Марков смутено.-Тук има шибана био-лаборатория, сър!
Данко погледна въпросително към Родригес, но тя само сви рамене.
-Ако разбера, че пак си пил на служба ще ти скъсам задника!!!-изръмжа Данко в станцията.-За какви био-лаборатории плещиш, войнико? Това тук е геологическа станция пълна с шибани геолози! Какво разбират те от биология???
-Не се обиждайте, сър-отговори Марков-но мога да различа шибана био-лаборатория от шибана геологическа лаборатория!!! За това ми се плаща, по дяволите и ви казвам, че тук има малък, скапан и напълно съсипан био-комплекс, който няма нищо общо с геологията!!!
Данко се замисли за момент.
-Къде си?
-Момент... сектор 4, сър.
Данко погледна екранът на малкия компютър, прикрепен към лявата му ръка. Все още не можеше да свикне с тия модерни джаджи. На него му стигаше компас и обикновена карта, за да се ориентира, но Сигма си падаше по всякаква електроника стига да е произведена от нея. Плъзна поглед по планът на станцията и след кратка борба с опцията за приближаване и увеличаване успя да извика на малкото екранче скицата на сектор 4. Според данните там се намираше „изследователски модул“. Не се уточняваше какъв, но щом станцията беше геологическа тогава...
-Стой там, Тони-каза Данко в радиостанцията, откъсвайки очи от компютъра.-Идваме! Не пипай нищо... дори не дишай!
-Ще направя каквото мога, сър! Марков, край!
Данко премести тежката пушка на гърдите си, но Родригес не помръдна от мястото си.
-Покана ли чакаш, лейтенант?
-Сър, заповедта е да установим местонахождението на учените и да ги евакуираме. Дори и там да има лаборатория, без значение каква е, всички данни в нея са собственост на Сигма. Единствено аз съм упълномощена лично от директор Бъркоф да свалям данните и да ги съхранявам. За това настоявам да отзовете ефрейтор Марков и да...
-Тлъстия плъх се страхува, че може да му задигна информацията???
Родригес с мъка се въздържа да не му направи забележка.
-Директор Бъркоф-отговори тя ледено-има основателни опасения, че от екипа ви изтичат данни, полковник! А тези данни, както сам се досещате, са собственост на корпорация Сигма и има други компании, които биха платили доста да се доберат до...
-Чуй ме, пиленце-прекъсна я Данко.-Казах на онзи дебел очилат червей, че ако даде малко повечко пари за свястна електронна защита няма да му изчезват шибаните данни! Колкото до хората ми те са войници! Повечето от тях дори не знаят как се пуска компютър да не говорим за кражба на защитени данни!-Данко тръгна към Родригес и жената се дръпна назад, притискайки гръб в прозрачния шлюз зад нея.-Ако още веднъж отправиш подобна забележка към моите хора, лейтенант, ти обещавам, че ще ти изритам хубавия задник на първата необитаема планета, която видя по пътя за вкъщи. Разбра ли?
Родригес го изгледа студено в очите, но накрая не издържа на втренчения му поглед и извърна глава.
-Да, полковник.
-Не те чух, лейтенант!
-Да, полковник!-повтори по-високо Родригес.
-Отлично-Данко кимна.-А сега към сектор 4. Ти водиш, аз те следвам.
Жана се поколеба за момент.
-Знаеш, че няма вечно да си командир на тази група, нали?
Данко се усмихна и за миг съжали, че дихателната маска скрива лицето му.
-Да, знам сладурче и тази мисъл ме ужасява.
-Страх те е от пенсионирането, а?-Жана се усмихна зад маската си.
-Не, малката. Страх ме е че заради теб ще избият всичките ми момчета.
Жана се стегна.
-Не знам какво си мислите, полковник, но аз съм обучена...
-Да знам-прекъсна я Данко.-Чела си прилежно всеки учебник в академията, имаш отлични оценки, длъжностната ти характеристика е перфектна и вероятно си постигнала страхотни резултати на ученията. Само че във всичко това има един малък проблем, Жана.
-Който е?
-Виждал съм хиляди като теб-млади, нахъсани, жадни да се докажат и знаеш ли какво е общото между всички тях? -Жана сви рамене с безразличие и Данко се усмихна.-Всички те са мъртви.
Без да каже нищо повече той натисна бутона на малкия панел на стената и шлюза се отвори с въздишка. Данко влезе в тясната камера и зачака Родригес да се присъедини към него.
-Идваш или оставаш?
Жената влезе безмълвно в камерата и Данко натисна бутона за херметизиране. Външния шлюз се затвори със съскане и в тясната камера се разнесе тихо свистене, докато се пълнеше с годен за дишане въздух. Когато се напълни вътрешният преграда се отвори и двамата влязоха в малката станция. Базата имаше няколко външни шлюза, които водеха към общо пет тераси, разположени из различните сектори. Така всеки един от геолозите можеше да излезе навън и да погледа към откритата мина и хилядите роботи, които гризяха скалите. Пейзажът не беше от най-привлекателните, но определено изглеждаше по-добре от клаустрофобичните метални тунели и помещения, от които бе образувана цялата станция.
Тук там по стените висяха табелки със стрелки, които ги упътваха. Минаха през празната кафетерия, където на масите все още стояха таблите с храна, после през малкия жилищен сектор означен на картата на комплекса като сектор 3 и най-накрая закрачиха по широк тунел, който водеше към лабораторията. Тук-там бяха оставени метални колички за превозване на товари. Данко забави крачка, когато минаваше покрай една от тях, които изглеждаше доста по-различна от останалите. Приличаше на грамаден метален цилиндър с дръжка и колела и малко прозорче. Контейнерът беше празен, а електронно табло между двете дръжки- изключено.
-Използват се за пренасяне и съхранение на биологично опасни материали-отбеляза Родригес без дори да забави крачки.
-Жана!-обади се Данко зад нея.
Тя спря и се обърна. С усилие подтисна раздразнението си.
-Сега пък какво?
-Това защо е тук?
-Казах ви, полковник-за съхранение и пренасяне на...
-Това го чух. Но защо е тук! Това е геологическа лаборатория, нали?-той кимна към дъното на коридора.- Какви биологически опасни материали може да има там?
Родригес спря и се обърна. Погледът ѝ по сивия цилиндър и спря на яркожълтата лепенка отстрани.
ВНИМАНИЕ! ОПАСНИ МАТЕРИАЛИ! СПАЗВАЙ ПРОЦЕДУРИТЕ ЗА ТРАНСПОРТ И СЪХРАНЕНИЕ!
Жана усети как по гърба ѝ се плъзват ледени тръпки, въпреки тежката бронежилетка, която почти я задушаваше. Тя погледна Данко.
-Не знам, сър-сви рамене.-Това са учени все пак. Само те си знаят...
Тя обърна гръб на полковника и тръгна по коридора, който водеше към изследователския модул. Данко още веднъж плъзна поглед по контейнерът, който изглеждаше достатъчно голям, за да побере човек, и тръгна след лейтенанта. Той така и не видя как Родригес проверява предпазителя на пушката, която висеше на гърдите ѝ. Беше свален, пълнителят зареден, а оръжието готово за употреба.
Голямата врата се на лабораторията се отвори със съскане. Двамата влязоха в просторна камера и след миг вратата се затвори след тях.
-Какво по дяволите...-започна объркано Родригес, но точно в този момент от тавана се разнесе силно съскане на дюзи.
Данко инстинктивно притисна гръб към стената и вдигна пушката си. В следващия миг камерата се изпълни със фина мъгла. Данко отпусна пушката и се усмихна.
-Обеззаразяват ни!
-Супер- измърмори Родригес, бършейки с длан мокрото стъкло на дихателната си маска.-И без това имах нужда от душ!
-Внимание-прочете полковникът големия надпис на вратата срещу тях.-Силно огнеопасно.
-Добре, че не пуша.
Данко измъкна от джобчето на бронежилетката си мокър пакет цигари и се намръщи.
-Късметлийка-той смачка пакета и го хвърли на пода.-Това ми бяха последните цигари.
Съскането спря и вратата с предупредителния надпис се отвори. Все още мокри двамата влязоха в просторна лаборатория, която изглеждаше така сякаш през нея е минал ураган. Апаратурата беше изпотрошена, по пода се търкаляха изгорени и накъсани парчета хартия, разбити колби, късове пластмаса и метал. Един контейнер за транспортиране на опасни материали, подобен на онзи в коридора, лежеше обърнат на пода, а електронния му панел бе разбит. Някаква апаратура в ъгъла беше почерняла от огъня, а пластмасовото ѝ табло разтопено. Данко и Родригес бавно тръгнаха по широката пътека между разбитата апаратура, стиснали оръжията си.
-Божичко, какво е станало тук?-измърмори лейтенантът, прекрачвайки купчина стъкло, която някога е била малък стилаж с епруветки.
-Някой май не е харесал вътрешния дизайн-каза Данко.-Виж нагоре!
Родригес вдигна глава и едва сега забеляза, червеникавата скала. Металът по стените, пода и тавана беше изчезнал. Вече не бяха в комплекса, а вътре в скалата, на която беше изградена станцията. Родригес се обърна. Металът потъваше навътре в скалите и изведнъж свършваше като срязан с нож.
-И тук са разширявали станцията-отбеляза тя.- Явно пространството не им е стигало и са издълбали скалата индустриален лазер.
-За това не харесвам умните хора-отбеляза Данко, гледайки разпилените по пода изгорени парчета хартия-Много са тъпи!
Родригес се усмихна. Лабораторията беше голяма-широка около 15 метра и дълга поне 30, натъпкана до пръсване с техника, която въобще не изглеждаше да е свързана по какъвто и да е начин с геология. Малко по напред тя се стесняваше и се извиваше на 90 градуса и...
-О Боже!-изтръгна се от устата на Родригес.
-Съгласен съм, малката-измърмори Данко, гледайки огромната зала, която се ширна пред тях.
Естествената кухина в скалата беше безмилостно нарязана от лазера поне там докъдето беше стигнал. Таванът се издигаше 20 метра над пода и от него все още висяха сталактити. Имаше почти кръгла форма с диаметър около 80 метра. Подът и стените на около 5 метра височина бяха заравнени и в червената скала си личаха къде индустриалния лазер е топил и рязал камъка. Лампите разположени по пода хвърляха призрачно-бяла светлина върху разбитата апаратура, която тук беше забележимо по-малко. Под пода като пипала се протягаха дебели маркучи, които изчезваха в двайсетте цилиндрични контейнера, наредени в кръг около голям пулт, който също не беше избегнал унищожението. До него имаше бели завеси, сложени на метални релси, които ограждаха малко пространство с размерите на обикновена стая. Някакъв силует се мярна зад завесите, осветени от няколко прожектора.
Данко кимна на Родригес и тя вдигна пушката си на рамо. Двамата се разделиха и тръгнаха към завесите, стъпвайки тихо по каменния под. Заобиколиха пулта от двете му страни и за миг полковникът погледна техниката. Екраните бяха строшени, няколко табла- разтопени, други просто разбити. Някой си беше дал доста труд да унищожи всичко тук. Той се обърна към големите прозрачни цилиндри наредени в кръг около пулта. Едва сега забеляза, че четири от тях са строшени и пода се търкалят парченца пластмаса, но другите 16 изглеждаха здрави... и празни. Каквото и да бяха държали вътре отдавна го нямаше.
Данко отново насочи вниманието си към силуета зад белите завеси и пръстът му легна на спусъка. Безшумно превключи на автоматична стрелба без да откъсва очи от мушката. С периферното си зрение видя как Родригес върви на няколко метра от него с насочено оръжие и за миг се помоли на богът, който обитава Авалон-13 малката да не се паникьоса. Силуетът изведнъж се раздвижи и...
-Здрасти, полковник-каза Марков, отмятайки завесите встрани.
-Тъпак-изсумтя Данко, сваляйки пушката, която сочеше право към гърдите на ефрейтора.-За малко да те гръмна!
Данко погледна към Родригес, която също сваляше пушката си. Ослуша се с надеждата да чуе въздишка на облекчение, но тя не издаде нито звук. Данко се усмихна. Момичето все пак си го биваше.
-Какво е това място, по дяволите-измърмори Данко, минавайки през дръпната завеса.
-Вижте сам, полковник-каза Марков и отстъпи встрани.
Родригес премести пушката на гърба си и пристъпи на покрития с плочки под, който изглеждаше повече от не на място насред естествената скална кухина.
-Това не е ли...-измърмори тя, гледайки трите изскрящо-чисти цинкови маси, сложени на равно разстояние една от друга.
-Зала за дисекции-довърши мисълта ѝ Данко.-Точно това е!
Родригес се приближи до една от масите и погледна блестящата повърхност. Да, не можеше да сбърка улеите за оттичане на кръвта. Пластмасовите кофи точно под тях събираха течностите, за да не мокрят пода, където нямаше канал.
-А къде са уредите?-попита Родригес.-Скалпелите, трионите...
Марков само сви рамене.
-Нямам представа. Така си беше, когато дойдох
-Може да е бил санитарен ден, знае ли човек-измърмори Данко и плъзна пръст по студената повърхност.-Тук е по-чисто отколкото в моята кухня.
-Някой наистина се постарал да почисти всичко тук-отбеляза Родригес.
-Да, а там където не е успял по този начин- той кимна към металната маса- е използвал по-груби методи. Направил е всичко на сол.
-И не само, полковник.-обади се Марков.- Прегледах хард-дисковете... или поне се опитах.
-И те ли са унищожени?
-По точно разтопени. Някой е заразил системата с „огнен червей“... сещате се онзи вирус дето кара охладителната система на компютрите да работи наобратно. Онези маниаци от „5-8-1“ го използваха преди години, за да накарат трите ядрени централи на Глийзе да аварират. Направо разтапя всеки хард-дикс, платка и чип в системата.
-Ами черната кутия-попита Родригес.-Тя е отделна система и...
-Проверих и нея-прекъсна я Марков.-Не става дори за електронен скрап. Който и да си е играл с „огнения червей“ наистина е искал да унищожи абсолютно всичко.
-А защо?-попита Данко, гледайки масата за дисекции.
-Няма представа, сър-отговори Марков.-Цялата тази техника тук се използва за био-разработки, но всичко е далеч над моето ниво. Успях да позная само трите ДНК-синтезатора и мога да ви кажа, че само те струват колкото целия ни кораб. Тук има техника за повече от два милиарда...
-Имало е-поправи го Данко-техника за повече от два милиарда. Сега има има само електронен отпадък.
Родригес се опита се почеше по брадичката, но докосна единствено пластмасовия филтър на дихателната маска.
-За какъв дявол им е било да правят лаборатория чак...
-Тук... милиан...-изпука радиостанцията на рамото на Данко.-...учените... приемам!
-По дяволите-измърмори през зъби Данко.-Шибаната руда!-натисна бутона за предаване.-Тук Данко, повтори!
-...Максимилиан...-изпращя радиостанцията-....сектор 2...
-Повтори, Макс, не те чувам!
За момент в ефира се чуваше само пращене на статично електричество, докато късовълновото радио се опитваше да пробие скалите, пълни със залежи на желязна руда, които бяха и причината мината да е разположена точно тук.
-Момент, само...-отново се разнесе гласа на Масимилиан, прекъсван от пропуквания, докато се опитваше да настрои усилвателя на радиостанцията, създаден за случаи точно като този.-Мамка ти... шибан... електронен... чувате ли ме сега, сър?
-Силно и ясно, сержант-отговори Данко с лека усмивка.-Какво има?
-Открихме учените, полковник. Те са в сектор 2, сър. По-добре елате бързо! Няма да ви хареса!

-Прав беше, Макс-измърмори Данко, гледайки малкото помещение.-Наистина не ми харесва. Само тези ли са? Осем души? Къде са другите 12?
Едрият сержант само сви рамене.
-Нямам представа, сър. Щом ги намерихме веднага докладвах.
Данко плъзна поглед по каменните стени на помещението. Учените наистина бяха имали прекалено много свободно време. Тунелът, издълбан с лазера започваше от сектор 2 и потъваше на около 30 метра навътре в скалата и по някаква напълно нелогична причина се разделяше на две. Дясното разклонение изчезваше в мрака поради липса на прекарано осветление, а лявото свършваше пред масивен метален шлюз, зад който беше това малко, абсолютно голо, помещение с размерите на на обикновена спалня. На каменния под, наредени в редица, лежаха седем изсъхнали мумии, все още носещи сините униформи на служители от отдел „Научно-технически разработки“ на Сигма. Осмият стоеше встрани от останалите
-Бато?-каза Данко, гледайки телата.-Какво ще ми кажеш?
Жан-Мишел Бато, медикът на групата, само сви рамене.
-Не мога да направя нищо за тях, сър. Очевидно са мъртви.
Никой не се засмя. Данко го изгледа студено.
-Запази си смешките за друг път, редник! Ясно ли е?
-Тъй вярно, сър!-отговори смутено Бато.
-Е?-Данко го изгледа очаквателно.
-Седем от тях за застреляни в тила с по един куршум, сър.
-Убити?
-По-скоро екзекутирани, полковник. Вижте позите им- стояли са на колене, с гръб към стрелеца-той кимна към осмия труп- който ги е убивал един по един с изстрел от близко разстояние.
Родригес клекна до осмото тяло, който стоеше встрани от другите седем, и вдигна нещо от пода. Показа го на Данко. Беше малък пистолет, който се губеше в дланта на лейтенанта.
-Таурен модел „компакт“, полковник-каза тя и го подаде на Данко.- Двайсет и втори калибър със седем патрона в пълнителя. Върши работа от близко разстояние, но на повече от десетина метра не може да строши и прозорец. Дамски пистолет, много разпространен модел-тя сви рамене.-Сестра ми има такъв.
Данко повъртя малкия пистолет в ръка. Извади пълнителя, но той беше празен. Погледна подредените в редица трупове. Седем патрона, седем тела. Той кимна към осмото, което стоеше встрани от останалите. По черепа, покрит с кафяви остатъци изсъхнала кожа, все още имаше дълги кестеняви кичури. Несъмнено жена... или поне е била.
-Ами този? Той от какво е умрял?
-Това е най-гадната част, полковник-Бато отиде до тялото, клекна и внимателно изви главата, за да могат да се видят остатъците от раздробеното чело.-Разбит череп.
Данко плъзна поглед по пода, но не видя нищо, което да е послужило за оръжие. Нямаше камък, тръба или каквото и да е достатъчно твърдо, за да направи човешки череп на парчета. Всъщност освен труповете в помещението нямаше абсолютно нищо друго.
-А с какво...-той млъкна, когато видя как погледът на Бато се впива в малкия пистолет, който стискаше в ръка.-Шегуваш се!!!
Бато поклати глава и сведе поглед към мумифицирания скелет в краката си.
-Според плакета, който намерих на униформата, тази дама се е казвала Валентина Микулич...
-Професор Микулич -обади се Родригес, гледайки седемте тела.-Ръководителят на станцията.
Бато кимна.
-Огледах всеки сантиметър от това място, полковник. Единствената врата е ето тази-той посочи зеещия метален шлюз.-Няма отдушници, няма шахти, няма абсолютно нищо, през което да може да мине нещо по-голяма от амеба. Шлюзът беше затворен отвътре и Макс доста си поигра с таблото, докато успее да го отвори. Панелът беше даден на късо от вътрешната страна!
-Искали са да се заключат тук-подхвърли Родригес.
-И защо?-обади се Максимилиан, който до сега само беше стоял на прага и наблюдавал.-Тук няма вода, няма храна, за Бога, няма дори отдушник! Щели са да се задушат за часове!
-Това поне обяснява защо са се самоубили-отбеляза Данко.
-Но нали Микулич ги е...-започна Родригес, но полковникът я прекъсна.
-Това, което виждате тук, лейтенант, едно време му казвахме „дълга на Черния ангел“.
-Какво???
-Дълга на Черния ангел, лейтенант-обади се Бато и се изправи.-Иначе казано масово самоубийство, при което един от групата, обикновено най-старшия, убива останалите и накрая се самоубива. Виждал съм такива неща по време на бунтовете на Коперник. Цели роти се самоубиваха само и само да не се предадат. Някои се самовзривяваха, а други правеха като тези тук-той кимна към седемте тела.-Почти винаги офицерът беше този, който убиваше хората си. И тях ги намирахме така подредени редица. Грозна картинка.
-Значи да обобщим-каза Родригес, гледайки Данко.-Поради някаква причина осем учени се заключват на място, от което не могат да избягат, без храна, вода и въздух. После, очевидно по собствено желание, се подреждат в редица и професор Микулич ги застрелва един по един в главата.
-Но патроните свършват-обади се Бато.-И се налага да импровизира, когато идва нейния ред.
Родригес впери поглед в мумифицирания женски труп, който лежеше в краката на Бато. Само кичурите кестенява коса и синята униформа имаха нещо общо с онази усмихната, уверена жена, която бе видяла на снимката в досието ѝ. От нея сега беше останало само един скелет с кафява кожа и раздробен череп.
-Какво може да накара човек човек сам да си строши главата с дръжка на пистолет?
Данко се усмихна и пусна малкия таурен на пода. Металът изтрака глухо в червеникавата скала.
-Отчаянието, Жана... чистото, безгранично отчаяние!
-Полковник-разнесе се гласът на Марков зад тях.-Намерихме още нещо.
-Другите учени?
Войникът сви рамене.
-Почти. Елате!
Данко излезе от помещението с осемте тела и тръгна по коридора. Максимилиан и Родригес го последваха. Бато също понечи да тръгне след тях, но лейтенанта го спря.
-Ти оставаш! Събери ДНК-проби и направи снимки. От Компанията ще искат доказателства за това какво се е случило тук!
-Но, сър...
-Чу я, Мишел!-отекна гласът на Данко в коридора.-Действай!
Родригес се обърна и последва полковника, правейки се, че не чува мрънкането на Бато. Настигна малката група тъкмо, когато подминаваха разклонението, което водеше към сектор 2 и продължиха по другото. Тунелът тук беше тесен и трима душа трудно можеха да вървят един до друг по него. По нищо не се различаваше от другите тунели, по които бяха минали- плътна червеникава скала, по която ясно личаха следите от индустриалния лазер. Осветлението изчезна след първите 5 метра и всички включиха прожекторите под дулата на пушките си. Жълтеникавите кръгове светлина заиграха по червеникавия камък, който тук-там потъмняваше от петната желязна руда. Тунелът леко криволичеше сякаш при прокопаването му никой не се бе опитал да върви по права линия.
-Влажността на въздуха е над 70 %-обади се Марков, който вървеше начело на групата.
-Значи тук някъде има вода-каза Данко, който беше зад него.
-Мислех, че само субтера-станциите произвеждат вода на тази планета-подхвърли Родригес, плъзгайки прожектора по стената на тунела, която потъмняваше със всяка крачка.
Навлизаха все по-дълбоко в залежите, богати на желязна руда.
-Явно планетата си има и свои водни източници, които още не са пресъхнали-обади се Марков.-Повечето сигурно са на места като това. Иначе до сега гео-сателитите да ги бяха засекли. Ако знаеха за тях Компанията щеше да спести доста пари...
-Като се приберем ще им кажеш!-изръмжа Данко и Марков млъкна.
Тунелът криволичеше из скалата, но изведнъж направи завой от почти 90 градуса и групата спря. Пред тях стоеше ефрейтор Райнхард, стиснал в ръка леката си картечница, чието дуло сочеше напред към тунела. Фенерът закрепен на рамото му осветяваше прохода и караше четирите малки пластмасови цилиндъра на пода, сложени на равни разстояния един от друг, да блестят леко. Данко веднага позна сензорните мини. По принцип не бяха кой знае колко ефективни заради малката си мощност, но в затворени помещения като това бяха наистина страховито оръжие.
-Какво има, Карл?-попита Родригес и усети как по гърба ѝ се плъзва ледена тръпка.
Едрият мъж, който бе и тежкия пехотинец на групата, беше направил в тунела малък отбранителен рубеж- четири мини с детектори за движение плюс собствената си лека картечница, която можеше да изстреля 150-те патрона в пълнителя само за 5 секунди и да превърне всичко идващо срещу него в кървава каша.
-Май разбрахме къде са отишли учените, сър-каза Райнхард без да откъсва очи от тунела.
Данко плъзна прожектора си наоколо, но не видя нищо освен влажната мъглата, която се носеше във въздуха. Тунелът тук се разширяваше почти незабележимо, скалата вече не беше червена, а черна заради желязната руда в нея, но нищо друго. Родригес и Максимилиан също зашариха с прожекторите си наоколо.
-Надолу, сър-каза Марков.-Вижте пода!
Данко свали дулото на пушката и плъзна очи по пода. Отново черна скала, която...
-Това кръв ли е?
-Да, сър-Марков кимна.-Първо и ние не я видяхме, но после...
Наистина следите от кръв бяха почти незабележими върху иначе тъмната скала, но сега, когато знаеха какво и къде да търсят, можеха да видят ивиците изсъхнала течност.
-Някой е влачел нещо-отбеляза Родригес, проследявайки с прожектора си неравната ивица кръв, която изчезваше напред в тунела.
-По-скоро нещо е влачило някого-измърмори Данко и погледна царящия отвъд светлината на прожекторите мрак.-И май си го е занесло у дома. Макс?
-Да, сър!
-Колко тектонит има на „Железния войн“?
Максимилиан се поколеба за момент.
-Около стотина, сър!
-Заряда?
-Килограма, полковник.
Данко кимна. Родригес го погледна въпросително, но той не ѝ обърна внимание. Очите му бяха впити в мрака, който цареше отвъд светлината на прожекторите.
-Донеси десет!
-Заряда ли, полковник?-попита Максимилиан.
-Десет килограма, сержант.
-Полковник-намеси се Родригес.-С толкова тектонит може да взривим половината мина! Не е ли малко...
-Не, не е!-отразя я Данко и се обърна към Максимилиан.-Отиваш до кораба, вземаш експлозивите и веднага се връщаш!-той кимна към Марков.-Антон идва с теб.
Максимилиан погледна въпросително към Родригес и тъкмо щеше да отвори уста, когато Данко изръмжа:
-Още ли си тук, Макс?
Марков стисна ръката на сержанта и го дръпна. Максимилиан погледна още веднъж към Родригес и се обърна. Двамата с Марков поеха по тунела и стъпките им бързо заглъхнаха. Родригес се поколеба няколко секунди преди да заговори:
-Сър, протокола изисква да...
-Лейтенант Родригес-прекъсна я остро Данко.- Имате ли представа колко хора съм изгубил заради същия този протокол, за който ми говорите?
Райнхард се обърна към тях. Черната дихателна маска скриваше по-голяма част от лицето му, но въпреки това Жанет видя в сините му очи мълчаливо предупреждение.
-Не, полковник-отговори тя с усилие.
-Много, лейтенант! И нямам намерение да изгубя още... не и в дупка като тази! За това ако имаш още мъдри съвети ще те помоля... всъщност ще ти наредя да ги запазиш за себе си! Ясен ли съм?
-Кристално, сър!
-Отлично, лейтенант-Данко се обърна се към Райнхард.-Имаш ли още „калинки“, Карл?
Едрия мъж потупа малката кутия, която висеше на кръста му.
-Останаха още 4, но ги пазя за спешни случаи, сър.
Данко кимна към влажния мрака, царящ отвъд светлината на прожекторите им.
-Ето ти го спешния случай, Карл. Сложи и тях!
Райнхард клекна на пода, остави картечницата си на камъка и свали кутията от колана на кръста си. Отвори я и извади четири малки цилиндрични предмета, които производителите им наричаха „Сензорни мини модел Кентавър-4“, а войниците, кой знае защо- „калинки“. Родригес и Данко се отдръпнаха назад, докато Райнхард поставяше малките мини на равни разстояния една от друга по протежение на тунела.
-Сър-реши се по някое време Родригес, докато гледаше как едрия мъж коленичи на пода, залагайки зарядите под светлината на техните прожектори.-Защо е всичко това? Не е ли малко пресилено при условие, че нямаме представа какво се е случило?
-Знаеш, че са мъртви, нали?-каза Данко без да сваля очи от тъмнината пред тях.
Пластмасовите корпуси на мините проблясваха като малки пътеводни звезди, подреди на пода в спретната редичка.
-Няма да съм сигурна, докато не видя телата, сър!
-Тази кръв по пода... да не мислиш, че някой се е порязал, докато се е бръснал?
-И все пак има надежда, сър!-отговори твърдо Родригес.-Надежда, която ще стане на атоми ако вие взривите онези десет килограма тектонит!
Данко откъсна очи от тунела и погледна към нея. Родригес беше стройна, добре сложена жена, която нямаше никакъв проблем да носи тежката бронежилетка, пушката и цялата екипировка. Въпреки това едва достигаше рамото му.
-На колко години си, Жана?-попита той изведнъж.
-Извинете, сър?
-Попитах на колко години... и без тия глупости, че не е учтиво да питаш за възрастта на жена! Не сме на чаено парти!
-След два месеца ще стана на 27, полковник-отговори тя и се изчерви под маската.
-Аз аз преди месец ще станах на 51 години. И мога да ти кажа, че през по-голямата част от това време бях наистина добър офицер. И точно за това губех войници... много войници. Момчета и момичета като теб, които нямаха вина за това, че следваха заповедите ми. Именно поради тази причина вече предпочитам да съм лош офицер, но да не губя повече хора. И ако начинът за това да върна теб и тях-той кимна към Райнхард, който залагаше последната мина-у дома живи, здрави и цели е да взривя някаква си въшлива база в задника на Галактиката, барабар с 20 трупа...-той сви рамене.-Честно казано съм съгласен. И все пак не забравяй, че аз все още съм полковникът тук, а ти си един зелен 26 годишен лейтенант с жълто около устата, който е стрелял единствено по мишени! Разбра ли ме?
-Да, полковник.
-Отлично-Данко откъсна очи от нея и погледна напред.
Райнхард вече беше заложил последния заряд и вървеше към тях стиснал в ръка леката картечница. Вече ненужната празната кутия с мините се търкаляше на пода.
-Освен това съм на 27, полковник-обади се тихо Родригес.
-Ще станеш след два месеца-отговори Данко също толкова тихо.
-И все пак се брои.
Данил се усмихна, но не отговори. В пълна тишина тримата стояха в тунела, стиснали оръжията си и просто чакаха.

Старият „Железен войн“ се издигна от червеникавото плато, на което беше кацнал, с отчаян рев на четирите си двигателя. Вдигна облия си нос, цепейки разредената атмосфера на Авалон-13, и се понесе бавно нагоре към червеникавото небе, над което беше вечния мрак на Космоса.
Родригес стоеше на седалката си, овързана със здравия колан и стискаше зъби, докато вибрациите, които разтърсваха стария кораб, караха стомаха ѝ да се свива. Въпреки това не можеше да откъсне очи от пода. Някъде там долу, в малкия лабиринт, сътворен от природата и обезобразен от човешката технология, лежаха двайсет малки пластмасови контейнера, всеки пълен с половин килограм тектонит и часовниковите им механизми бързо отброяваха минаващото време.
Родригес не се сдържа, разкопча колана си и се изправи. Корпусът все още беше наклонен и тя залитна, опитвайки се да се задържи права. Стискайки облегалките на седалките отпред тя тръгна към полковник Данко, който седеше кротко на мястото си само на 2 метра от нея. Марков и Максимилиан бяха в пилотската кабина, Райнхард вече спеше на предния ред, а Бато- както при всяко излитане, стоеше в тоалетната и повръщаше. Родригес седна или по-скоро тупна на неудобната седалка до Данко и едва сега полковникът погледна към нея. Без дихателната си маска той ѝ се стори стар и уморен. Косата му беше посивяла, бръчките дълбоко врязани около устата и кафявите му очи, челото му блестеше от пот.
-Полковник?
-Какво има, Жана?
-Преди да започна искам да ви кажа, че все още не съм забравила, че вие сте командира.
Той се усмихна леко.
-Подозирам, че паметта скоро ще ти изневери, но се радвам, че си издържала до сега. Личи си, че се стараеш.
-Мога ли да ви задам един въпрос, сър?
-И без това нямам какво друго да правя, така че давай!
-Това долу, в базата... няма предвид само тектонита, но и другото... за какво беше всичко това, сър?-попита тя и побърза да добави.- Знам, че мразите устава... знам и, че двамата не се разбираме кой знае колко, но също така знам, че вие сте способен офицер и не взривявате цяла станция само заради голото подозрение, че хората които трябва да спасите, са мъртви. При други обстоятелства щяхте да обърнете цялата база с краката на горе и да ги намерите дори само телата им, но сега какво се промени, че ...
Гласът ѝ заглъхна. Данко се загледа за няколко секунди в лицето ѝ и изведнъж тихо въздъхна.
-Помниш ли, че ти казах там, в тунела, че бях добър офицер.
-Да, полковник.
Данко дръпна ципа на черната си униформена куртката си и я разтвори. Отдолу беше мократа от пот бяла тениска.
-Всъщност те излъгах-без да обръща внимание на неразбиращия поглед на младия лейтенант той съблече куртката и я хвърли на съседната седалка.-Не бях просто добър офицер. Бях отличен офицер, докато един ден преди около 10 години не изпратиха мен и хората ми на едно място, което много приличаше на това- далечно, пусто, усамотено. Казаха ми, че трябва да върна осем души, с които са изгубили контакт. Отидох там и знаеш ли какво намерихме-той хвана мократа тениска и започна да я вдига нагоре.-Нищо. Хората бяха изчезнали. Но за сметка на това намерихме тунели също като тези на Авалон. Не исках да влизам вътре, но както ти казах бях отличен офицер, а отличните офицери изпълняват заповедите. Хората ми също не искаха, но и те бяха отлични войници. Влязохме девет души-Данко вдигна тениската и Жанет плъзна поглед по мускулестите му гърди, покрити с къси черни косъмчета. Страховитият белег се врязваше дълбоко в кожата, започвайки от хълбока му и продължаваше нагоре през корема и гърдите и свършваше на лявото му рамо.-Само трима успяхме да излезем и един- да стигне до кораба-той свали тениската си, скривайки кошмарния белег.-Уставът, на който се кланяш може и да не убие теб, но повярвай ми, със сигурност ще убие някой от хората ти. Може и да не днес, нито утре, но един ден... един ден някой ще умре. И вината за това ще е само твоя. От теб зависи по кой начин ще научиш това. Аз го направих по трудния и тогава си обещах, че няма да допусна това да се повтори. Какво ще докладваш на Бъркоф зависи само от теб-той сви рамене.-Най-важното за мен е, че хората ми са живи, а онова там долу-каквото и да е то- е мъртво.
Данко се облегна на седалката и затвори очи. Жанет отвори уста, но не каза нищо. Стария полковник спеше.
Някъде далеч под „Железния войн“ роботите продължаваха да гризат твърдите скали с механизирана упоритост, бавно разширявайки мина 18. Огромните булдозери събираха натрошената скала и ги слагаха на механизираните ленти, които ги изсипваха в колосалните преси. Те ги трошаха на по-малки късове и от там се прехвърляха на друга механизирана лента, която щеше да отнесе ситните парчета в завода за извличане на метала от тях. Никой не от тях не обърна внимание нито на малкото слънце, което избухна в другия край гигантския изкоп, нито на потоците разтопен камък, плъзнали се със съскане надолу към дъното на мината. Продължаваха да вършат работата си дори, когато лавата изстина и се превърна в големи кърваво-червени сълзи.

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=153206