ХуЛите - Тъкачът на светове: Отново сам (част втора)

Алдуин не отговори. Беше вперил сините си очи в слабата фигура скрита под завивките. Вратата тихо се затвори зад Зида и двамата останаха сами.
-Господарю?
Алдуин коленичи до леглото.
-Кажи, хлапе.
-Май...-Риан облиза сините си устни-...ще ми трябва повече от един чай.
Тъкачът се усмихна.
-Май има такава работа, малкия-той погали белите му коси-но не се притеснявай. Утре ще си на крака. Не можем да си позволим да се бавим, нали помниш? Чака ни доста път.
-На изток, нали господарю.
-Все натам и натам, хлапе.
-От където слънцето изгрява.
-Точно така.
-Никога... никога...-Риан избухна в кашлица, по брадичката му потече слюнка и Алдуин я забърса с мокрия си ръкав.-...никога не съм ви питал, но защо вървим на изток, господарю? Какво има там?
-Изгрева, Риан-Тъкача се усмихна-там е изгрева.
По устните на стареца пробяга синкава усмивка. Размътените му бяха вперени в потъмнелия таван.
-Да, вярно. Там е изгрева... господарю?
-Слушам те, Риан.
-Ще ми разкажете ли пак историята на Тъкачите?
Алдуин се усмихна.
-Никога не ти омръзва, нали?
-Винаги съм...-той пак облиза сините устни-...винаги съм я обичал. Помня как... как я разказахте за пръв път. В онзи хан в нашето село... заради нея... заради нея ви последвах тогава. Толкова исках да стана Тъкач... толкова исках...-по бледите му хлътнали бузи потекоха сълзи.-Простете ми, господарю, простете ми... не успях да науча Занаята... не бях достоен...
-Тихо, Риан, тихо-зашептя успокоително Алдуин.-Няма за какво да се из-виняваш, защото никога не си имал вина за каквото и да е било, разбра ли?-той се изкашля, за да разчупи бузата заседнала в гърлото му.-Все още ли искаш да чуеш историята за Тъкачите?
Риан само кимна.
-Имало някога-заговори Алдуин, галейки белите коси на стареца-много, много отдавна един бог, който бил толкова древен, че сам не помнел името си. За това наричал себе си Алдамир, което означавало...
-Твореца-прошепна Риан.
-Точно така-кимна Алдуин с насилена усмивка.-Наричал се така, защото творял. Създал небето и земята, планините и горите, реките и моретата. Обаче като всяко същество било то безсмъртно и не познаващо предели на могъществото си Алдамир бил самотен. Копнеел за някой, който да му прави компания в безкрайните дни изпълнение със съзидание. Така Алдамир създал...
-Боговете.
-Сътворил първите тринадесет божества, чието имена само шепа смъртни помнят. Аладамир си мислел, че тяхната компания ще го направят щастлив или поне по-малко нещастен. И дълго време... ужасно дълго време това наистина било така. Алдамир Творецът познал щастието, но като всеки бог се уморил дори от това и сърцето му отново закопняло по съзиданието. Искал да твори, да създава, да прекроява. За това оставил другарите си и продължил да създава света, който днес познаваме. Сътворил животните, изпълнил реките и моретата с риба, небето с птици. Надали някога ще научим как му е хрумнала идеята за създаде човека, но тя просто му хрумнала. Легендите твърдят, че сътворил първите хора от кал. Докато създавал жената обаче калта свършила за това той сложил шепа пясък в нея. Именно поради тази причина днес отвън жените да изглеждат толкова красиви и нежни, но твърди като камък отвътре. Така на този свят се появили хората. Алдамир бързо се захласнал по тях. Бил удивен от това колко кратко съществуват на този свят, но въпреки това успявали да изпълнят този мъничък миг на съществуване с толкова много смисъл. Дал им огъня, научил ги да ловуват, да сеят... научил ги как да съществуват, а сам учел от тях как да живее. Скоро обаче...
-Другите богове.
-... другите богове започнали да ревнуват. Чувствали се предаде, че техния баща им е обърнал гръб и си е намерил други любимци- толкова слаби, толкова невзрачни, толкова безполезни каквито били хората в техните очи. На едно пиршество те попитали своя баща защо толкова харесва човеците. Той им отвърнал простичко „защото те знаят как да живеят“. Тогава пияните богове, обидени от думите му извадили оръжията си. Дали Алдамир е можел да ги възпре? Вероятно наистина е можел. Но в онзи ден той отказал да вдигне оръжие срещу своите деца. Надали някога ще разберем мотивите му. Може би просто ги е обичал ако въобще боговете могат да обичат. Но така или иначе той не ги възпрял. Тринадесетте богове, освирепели от гняв насекли Алдамир на тринадесет парчета. Когато изтрезнели и осъзнали стореното от тях те изпаднали в отчаяние. Опитали се да съживят своя баща, но това не било по силите дори на боговете. Тогава един от тях предложил да уважат любовта на баща им към човеците като го направят част от тях. Така тринадесетте богове слезли на земята сред хората и дълго търсели най-достойните сред тях. Всеки избрал по един и вложил в него по едно парче от самия Алдамир. Така се родили първите тринадесет...
-Тъкачи на светове-прошепна Риан.
-Един от тези тринадесет бил и учителя на учителя на учителя на моя учи-тел. Те тръгнали по земята само с една задача- да вършат онова, което правел и Алдамир- да творят. Легендите твърдят, че именно те сътворили ледените северни земи и ги дали на народа, който днес наричаме варвари. Друг Тъкач, чието име легендите отдавна са забравили изтъкал морето, което моряците зоват Кърваво море както и островите в него. Надали можем да изброим какво са сътворили Тъкачите, но единственото, което боговете им забранили да тъкат било...
-Хора.
-Точно така, Риан-Алдуин плъзна пръсти през бялата му коса.-Не можем да създаваме единствено хора.
-Защо... защо...-заговори стареца на прескулки-….защо не можете... господарю?
-Чувал съм, че някой Тъкачи са опитвали, Риан, но резултатът бил...-Алду-ин замълча за миг-...чудовищен. Нямам представа защо боговете са ни забранили това. Може би са решили, че ако можем да тъчем човешки същества самите ние ще станем богове. Надали някога ще научим какво мислят божествата, Риан и това може само да ни радва. Какви ли ужаси ще видим ако надникнем в мислите на един бог?
Риан стисна ръката на Алдуин и го погледна в очите. По хлътналите му бузи се плъзнаха две сълзи.
-Господарю?
-Слушам те.
-Знаете, че си отивам, нали?
Алдуин дълго го гледа преди да кимне.
-Да, Риан, знам.
-Видял сте... видял сте много смърт, нали?
-Да.
По сините устни на стареца заигра усмивка.
-Радвам се, че ви... че ви служих. Това бяха... бяха прекрасни години... пет-десет и една дълги... хубави години.
Алдуин също се усмихна.
-Толкова ли станаха вече? Сякаш беше вчера, когато тичаше след мен и викаше „научи ме да плета, научи ме да плета“.
-Да плета... помня колко се смяхте... смяхте тогава. Казахте ми... казахте ми...
-...че ако искаш да плетеш по-добре да отидеш при някоя плетачка.
-Даже... даже ми дадохте пари да си платя...платя обучението като... като...
-Плетач.
-С тях ви купих... купих ви...
-Яйца. После пък ми направи най-вкусния омлет, който бях ял от почти хилядолетие. Беше страхотен готвач още от дете, Риан.
-Научих се от мама... боговете... боговете да я простят. Скоро ще мога пак... пак да я видя.
Алдуин стисна ръката му.
-Да, ще можеш, Риан.
Старецът впери мътните си очи в тавана.
-Господарю?
-Тук съм.
-Ужасно е да си... да си безсмъртен, нали?
Алдуин се усмихна тъжно. Две сълзи се търкулнаха по бузите му.
-Да, Риан, ужасно е.
-Простете ми, че не успях... да смъкна... товара... от... плещите ви...
-Знаеш, че няма нещо, което не мога да не ти простя, Риан.
-Ще помоля... ще помоля боговете да ви дарят с достоен, господарю.
-Благодаря, Риан... благодаря ти, хлапе... Риан...Риан... РИАН!!!
Тънките сухи пръсти, които стискаха ръката му се отпуснаха. Алдуин притисна чело в неподвижните гърди на стареца и за пръв път векове заплака като малко дете. Още един човек, който беше обичал си бе отишъл от този свят.