ХуЛите - Засрамено писмо до моя приятел,

или за социализма като летяща чиния

Виждал ли си едни такива двайсетина годишни хлапета с чуждоземни физиономии и раници на гръб, по-големи от тях самите, приятелю? За едно такова ще ти разкажа - дошло от далечни земи чак у нас. Тръгнало било да опознава света. Докато ние тук се чудим като какви да се самоопределим, тоя ни тури набързо и марката, и печата и ни класира в съответната папка. Явно отвън нещата се виждат по-добре дори и от двайсетина годишните.

Но да карам подред. Студент по социология, интересувал се от бившите социалистически страни и си избрал България. Пристигнал нашият човек, пощурал се насам натам из страната, видял най-напред големите ни градове, пътувал кога с влак, кога с автобус, кога на автостоп, но главно пеша, я покрай селце замръкне, я в градче намери нещо за хапване и зареди раницата с храна за няколко дни. Накрая стигнал до морето, повъртял се и там известно време и решил да се върне в София, за да си хване самолета обратно, ама този път да мине цялото разстояние пешачката. Колко му е, само някакви си петстотин километра, за около седмица ще ги мине. Момчето идва от Австралия, те там петстотин километра за нищо ги имат, а такива хубави и прохладни планини като нашите си нямат. Решил да хване подбалканския път – тук горичка, там полянка, тук водичка, пък и сянка... Така повървял няколко дни, кога по пътя, кога за да не прави завои заедно с него перкал напряко през горичките, докато един следобед на един баир изневиделица не го застигнало лошо време. Притъмняло, станало студено, заваляло, нахлупил нашият дъждобрана с качулката и по едно време установил, че се е загубил. А насам, а натам, започнала да пада и мъгла, трябвало да внимава и да си гледа в краката и като вдигнал поглед в един момент, замръзнал. На върха на отсрещния баир въпреки мъглата ясно се очертавала кацнала летяща чиния! Знаел миражите в жарката пустиня, но тук и в това лошо време... да не е започнал да халюцинира... разтъркал очи, погледнал пак – стояла си чинията на върха, само дето не светела, както си му е редът. Е, тук ще ми е краят – рекъл си изплашен и търтил да бяга надолу, откъде да знае какво го чака, ако извънземните се спотайват наоколо. Иди им обяснявай в този пущинак, че си под закрилата на английската кралица. Бягал презглава, дето се вика, когато краката му минали през нещо метално, от което нашият подскочил, но бил много чевръст и капанът не успял да хлопне. Само че докато подскачал като заек по някаква поляна, кръвта му се смразила от вик “стой, ще стрелям!” и в полумрака изникнал войник с калашников, насочен срещу него. Не че знаел български, та да разбере, но насочено в теб оръжие няма нужда от превод. Те калашниците и в Австралия са известни. Колкото и да е абсурдно, но се успокоил, все пак по-добре български войник с калашник, отколкото зелено извънземно с неизвестно оръжие и още по-неизвестни намерения.
Бузлуджа, драги приятелю, сещаш се, нали? Да вземе нашият, та да навлезе в територията на някакво военно поделение наблизо. Оградата му била паднала на едно място и докато я възстановят, за по-лесно турили часовой да пази дупката.
Сега по вълненията на нашето войниче няма да се разпростирам, макар и те да не са за пренебрегване. Представи си емоцията да хванеш в тъмата някой, който ти ломоти на чужд език и нарушава... какво нарушава, като няма ограда, бе? Като разбрал, че няма начин да се разберат, насочвайки го накъде да върви с опряно в гърба му дуло, войникът го закарал с вдигнати ръце при шефа на поделението. Онзи зяпнал, горкият, такова чрезвичайно произшествие! И да няма никой, който говори английски, та да разпитат шпионина веднага... Обадили се да пратят преводач на другия ден, а за през нощта го тикнали на сигурно място в карцера. На ти приключения, на ти авантюри, пиле, нали за това си тръгнал? Нека опита австралийската ти гърбина български карцер!
Дошъл преводачът на другия ден, пита го откъде е, оня вика, че бил от Австралия. Гледат паспорта – вярно, бе!
- А откъде идваш? – по класическите правила на разпита.
- От Черно море - отговаря нашият.
- Виж ти, а откъде точно на Черно море?
- Ми не знам точно къде бях.
- А с какво дойде до тук?
- Ами пеша - като задълбочава съмненията все повече.
- А къде отиваш?
- В София.
- В София? Пеша?
- Пеша - гордо потвърждава нашият - никак не е далече.
Брях, да му се не видят и чужденците щури! Пуснали му данните да го проверят за евентуално издирване от Интерпол, излязъл чист! А времето се било оправило вече и като разбрал, че ще го пуснат по живо по здраво, нашият пътешественик събрал смелост и попитал преводача истинско ли е онова чудо на баира, дето го е изплашило, или нещо му се е привидяло снощи. Успокоили го, че е истинско и го пуснали да си ходи. Пеша.
------
Седим в горещия следобед под сянката на чадъра на едно непретенциозно улично кафене, докато ми разказва тази история, смеем се, пием кафе и кола, гледам загорялото му луничаво лице и му се радвам. Той не е от алкохолните туристи, а съвсем истински, любознателен и мислещ пътешественик. Опитваме се да отгатнем какво би ни било интересно да споделим един с друг, и двамата сме изпълнени със съзнанието, че представляваме не само две страни, но и два континента. След веселата му история не мога да измисля нищо друго и му задавам тъпия въпрос доволен ли е все пак от посещението си и с какви впечатления е от България.
- Много съм доволен – казва. Винаги съм се питал като какво е било това социализмът. Вече ми е ясен, видях го и го пипнах даже.
Гледам го въпросително, а и вътрешно се учудвам много. Като как пък е успял да разбере какво е било това социализъм?
- Прахосничество – казва направо, без никакви въведения. - Безсмислено прахосничество и разхищение – и вади от джоба си парче цветно стъкло, като ме гледа победоносно.
Щом го пуснали от поделението, отишъл горе и се потресъл. На толкова недостъпно място да се построи такова грандиозно съоръжение и специални пътища към него, за да се прави веднъж годишно конгрес на една партия? И оставено да се руши и разграбва? Невероятно! Щеше да си занесе парче от нашата Бузлуджа чак в Австралия, както се вземат парчета за спомен от Берлинската стена.
- Вашият комунизмо-социализъм е бил като тази летяща чиния – едни са я виждали, други само са чували за нея, но всички сте плащали за нещо напълно безполезно. Сега разбирам защо сте бедни. Щом сте си харчили парите така, нормално и неизбежно е било системата ви да рухне икономически без никаква външна намеса. Социализмът ви се е изял сам отвътре, чрез прахосничество. Такова разхищение на обществени материални ресурси никоя разумна власт не би си позволила. Или по-скоро – никой народ не би позволил.
Тук аз премълчах и се разбързах да си ходя, а по пътя към къщи непрекъснато си хапах устните.
Какво премълчах ли?
Най-голямото - разхищението на човешки ресурси!
Спестих го повече на себе си, не толкова на него. Сега ме е срам, че премълчах, трябваше да му го кажа. Той беше умен и щеше да разбере.

Бъди здрав, приятелю, където и да си. И не забравяй, че си български ресурс.