ХуЛите - Хроника на изгубената белота

Откъртват се полека от брега
въздишките по дните ми предишни –
не си сънувал толкоз белота!
Градини бяха с нацъфтели вишни
дори най-тъмните ми часове!
Ухаеше на сладко и нектар
и даже злобни, мокри снегове
изглеждаха тъй крехък порцелан…
Но тя дойде. Реката придойде
с най-тъмната ти, вулканична обич.
Изригнала незнайно откъде,
прибави цвят в деня ми непорочен
и се родиха пролетни дъги,
и юнски билки в лепкава омая…
А после ноемврийските слани
изпепелиха всичко... Път към рая
остана само тази белота,
която роня от зеници слепи,
и черния ми жиг след любовта.
От пепел, казват, раждат се поети.