ХуЛите - Изсичане на плач

Веднъж във годината и аз се напивам. Безпаметно.
Не на празник. А в някаква нощ – най-банално-невзрачна.
Когато огъват стените стада набъбнали тайни.
А всички сезони угасват - в завоя на здрача.

Куп, гъмжило от сритани болки ми спъват краката.
С единадесет куки във гърлото… как да не пия?!
Да прокарам отвор, за да влезе до дъно дванайстата.
В кош от степани възли в корема ми да се забие.

Абдикираха думите. Казанът прелива от спомени.
Дето вътре се ръгат, разкъсват… Зверски се бият.
Дъното опустя от вода. Само леш и отломки.
Как не мога да тèкна… Как мразя проклетото пиене!

Нагнетен концентрат мълчаливости адски ме сгъва.
Боже, щом си ме месил такава, ти ще си и палачът!
Ето – брадва! Гол, срещу ти, изправям гърба си.
Изсечи ми прозорец във него. Поне да заплача.

септември 2010