ХуЛите - уморени пристанища

Прекалих този път. Осъзнавам го рязко.
Но добре, че не теб разнебитих, а себе си.
Не обичам морето – присядам на пясъка
и не пия газирано – взел съм си Пепси.

Нанесох се мислено в мократа ивица,
вълните разбиха скръбта ми прощаващо.
Фрегатът на чувствата нейде отиваше,
но никъде точно, а просто си плаваше...

Водите го носеха. Сводът го носеше
надолу, към вечното синьо, надолу...
А в пясъка нещо се мърдаше още –
надигаше празна бутилка от кола.

И нещо далечно ме свързваше с него,
но твърде далечно. И тъничко-тънко.
Животът във тяло бе толкова тегав,
а колко е ширно и волно навънка.

Но нещо остана и в него, и в тялото –
балончета Пепси с дъха му предишен.
Ще стане, ще тръгне – отпаднало, вяло...
Ще дойде и стих за това ще напише.