ХуЛите - Първа глава

-Добър ден, Писателю!
-Спри да ме наричаш така, притеснявам се, аз идвам тук просто да пия кафе!
-Защо се притесняваш, ти си писател! Все едно да ме наречеш „момичето което продава кафе”, аз трябва ли да се притеснявам от това?
-Не....Всъщност, аз наистина те наричам така понякога, на ум....Съжалявам аз... доста съм старомоден.
-Харесва ми, като онази песен „Момичето с перлените коси”. Само че моите коси са твърде къси, за да бъдат възпети в песен, нали?
-Аз ...съжалявам, че те обидих... Не исках, всъщност аз много обичам кафето, което ми правиш...
-Можеш ли да свириш?
-На какво?
-На каквото и да е.
-Не, съжалявам.
-И аз съжалявам, че не мога. Винаги съм мислела, че така бих могла да кажа онова, за което не намирам думи. Като малка исках да свиря на пиано. Но не ми позволиха, защото имало по-важни неща от музиката. А после учителката се ожени и се премести в по- голям град. Не знам защо, но съм сигурна, че можех да се науча да свиря на пиано. Едва ли щях да съм виртуоз, но можех да съм средно добра.
-Сигурен съм, че щеше да си добра.
-Не гледай ръцете ми, малки са и с къси пръсти. Но може би щяха да се удължат от пианото. Или щях да компенсирам със сръчност и страст... Но е по-добре, че не се научих. Щях да страдам.
-Но нали си искала?
-Исках, но исках да съм най-добрата. А нямаше да бъда. И щях да страдам. По-добре да не правя нищо, отколкото да съм просто добра. Посредствеността е грях.
-Но ти не си посредствена!
-И как разбра? По кафето ли? Да, правя хубаво кафе. Но не би се заклел, че не си пил по-добро.
-Всъщност бих. Преди винаги пиех кафето си у дома, правех си го в джезве на котлона. Мразех модните кафенета с толкова непроизносими напитки в менюто и без най-обикновено кафе. В кръчмата с приятелите ми пиехме бира. За първи път тук пих кафе навън.
-Е значи не се брои. Нямаш база за сравнение. Никога ли друг човек не ти е приготвял кафе? Приятел? Жена?
-Никога. Никой не се е задържал достатъчно дълго, че да стане време за кафе.
-И винаги си живял сам?
-Не винаги. Като дете живеех с баба си и дядо си.
-Нямаше ли родители?
-Имах. Така се случи.
-Липсват ли ти?
-Когато на човек му липсват твърде много неща, е трудно да каже дали изобщо нещо му липсва.
-А когато порасна?
-Не знам дали изобщо някога съм пораствал, просто започнах да живея сам. Като студент имах съквартирант. Но се ожени.
-А ти защо не се ожени?
-Защото ти не можеш да свириш на пиано. Защото човк не бива да прави неща, в които няма да е достатъчно добър.
-Не си ли бил влюбен?
-Може и да съм бил. Но любовта е като Рахманинов. А бракът трябва да е като Моцарт. А аз не обичам Моцарт.
-Кой е Рахманинов?
-Много прилича на теб, искал е да напише музика, която да разбира само той.
-Очевидно не му се е получило, но ти явно го харесваш.
-В известен смисъл е успял. Едва ли някой го разбира. Но точно това е обсебващото.
-Това ли искаш? Да напишеш книга, която да разбираш само ти?
-Не знам. Казах ти, че не съм писател.
-Тогава защо те наричам Писателя?
-Защото аз те наричам Момичето, което продава кафе.