ХуЛите - Дълги късни неделни следобеди

Мисля, че те обичам. И не отскоро.
Ако го свързвам с объркването на говора
и мяркащите се в съзнанието ми образи,
когато ни среща и сблъсква живота, отново и отново -
може и генно да си ми заложена...
Ако го свързвам със спомените -
онова, първото ни танго в онзи дълъг късен неделен следобед -
още го помня...
Ако го свързвам с болката -
сърцето ми мъчително забави ход
при онази раздяла, която обстоятелствата наложиха -
а още не бяхме изговорили онези думи,
след които всичко би станало сложно и сериозно...

Мисля, че те обичам. Жестоко.
И не е просто – страстно е – като танго.
Онези сигнали на телата и хормоните -
със сигурност имаха нещо общо,
но те не оставяха след себе си въпроси без отговори.
Всички онези дълги късни неделни следобеди,
през които лежахме задъхани на пода пред прозореца
и криехме в себе си искрите на невъзможното,
търсехме утеха някаква в прииждащото доволство
и се молехме – да не става сложно и сериозно...

Мисля, че те обичам. Не знам колко.
И не мога да го изговоря...
Не знам колко обич ще можеш да понесеш още
и ще можеш ли да прескочиш капана,
който сами си заложихме.
Аз съм заключил неспокойствата си
в дългите късни неделни следобеди
и крача през тях самотен.
Знам, че и ти си скътала от тях спомен
и въздишка дълбока отронваш,
когато няма никой наоколо...
Така е в живота - подвеждащо лъжовно,
подло, коварно – като танго.
И сложно...
И сериозно...