ХуЛите - Извезани души, XVIII част

Животопис на сълзите.
Ахлат, 2006

Усещането, че всичко случващо се днес е живяно многократно преди не ме напускаше. Влачех нозе край старите побити камъни, гробове и молитви, тъпчех в душата си минало и се губех. Губех се в остатъка от последното ми, оформено по човешки съзнание, дало начало на края - толкова желан и далечен. Той ме наричаше търсещ - единствения случай, когато бе сгрешил. Търсенето бе прекъснато в момента, в който зърнах сивата качулка. От там нататък исках да вадя, да късам и да хвърлям, но не можех - земята и без мен приличаше на безкрайно сметище. Още при входните врата на крепостта го усетих - двата огромни каменни лъва - стражите на истината, ме гледаха с мъртви очи. Шестоъгълната крепост издигаше стени към синевата, загръщайки познанието между шестте си лъча а в мен се раждаше седми - невидима отвестност, пробила ума ми като копие от вътре навън, хвърлено сякаш от самия Бог, лишаващо ме от прозрение. Пръстите ми сами докоснаха буквите - чудното везмо на древна култура, единствена украса, изкуство, носещо послания, неразгадани от нас, хората. Сельчукската калиграфия е значима и ценна, особен начин за предаване думите на пророка, и тънките йероглифи по каменните лица на тези камъни пазеха тайни за сътворението, Духа и смисъла, без да будят с припомняне спящите под тях халифели - древните проводници на любовта. Ебу Бекир, Селим султан, Али бин Ебу Талиб, Йезид, Мехди, Хади, Харун Рашид. Захир. Амир, Хафиз, Зафир... Господи... бяха безбройни. Знаците ги свързваха по руините като върволица от живи цветя, покълнала начало някъде с първото дихание на осъзнатия човек, минаваха през мен досущ натежал от живот накит, задушаващ ме с тежестта си и покапваха в човешкото утре, заземено в незнанието и собствената илюзия. Някой бе слязъл, бе видно - бе слязъл чак до тук - малкия ни егоистичен свят, бе оставил печата на Словото и си бе отишъл. А аз вече не търсех. Диадемата на личния ми мрак, с извезаното по нея "Ирис" силно притискаше същността ми надолу към прахта и не можех да вдигна очи към светлината. Посмеех ли, ослепяваха. G. тихо ме следваше и когато поспирах до някой надгробен артефакт, разказваше историята му, четеше надписите на глас и превеждаше. Бе изучавал Сельчукска и Османска история в първите години на офицерското си училище и макар да споделяше уважението и преклонението ми, бе някак далечен и странно студен.
- Няма да намериш своята истина в стъпките на мъртвите, Меги.
- Но добре, че са оставили стъпки, нали... иначе от къде щяхме да знаем.
- Да знаем какво? Автентичност и античност не са еднакви.
Принципно беше прав, знаех го. Но помнейки Ирис, бях сигурна, че пророците на тази земя не са именити и уникални фигури, както Христос, те бяха между нас, бяха и под тези камъни, и Словото е говорило с техните думи, изписвало се е по плочите с техните ножове и е останало тук заради тяхната, светла кръв.
- Да, всички са били суфи. Но между тях няма нито един безсмъртен, или по-точно - между тези личности и имена няма. Те нали виждаш къде са - в пръстта, под земята. Ако има друго, то не може да бъде погребано.
Мъжа ми ми се струваше твърде практичен, думите му виждах като противоречия и побързах да се отдалеча.
- Чакай, внимавай, тези руини са опасни. Както и надписите по тях...
Чух го да се смее притеснено и се спрях. Всъщност, камъните не ме вълнуваха и мен а той за първи път имаше желание да говори затова седнах на земята и извадих пакетче семки.
- И какво?
- Мен ли питаш? Нека да кажа и аз: И какво? - седна до мен.
- Ами... ако може да се вярва, че има прераждане. Между хората има учители и водачи, нали? И религиозни, и всякакви. Някои от тях са идвали тук с мисия - да донесат божието слово на хората, и сигурно още идват. Може дори ти да си бил някой от тези "ибн" или "бин" еди кой си но още да не знаеш. Пророк Мухаммед е станал пророк на 54 години.
- Със сигурност не съм бил аз, дори да съм бил.
- Как така?
- Ирис не ти ли е разказвал? Ние се раждаме и умираме многократно но винаги сме уникални, единствени и неповторими.
- Е, типично тълкуване на горд Лъв.
- Думите са си думи, не им придавай свои значения.
Признах, че това правя. Човекът не беше виновен за хаоса в главата ми и разнежена от търпимостта му станах и го целунах.
- Хубави са си гробниците, но ако дойдеш с мен, ще ти покажа нещо много по - интересно.

Останалата част от главата ще прочетете в книжното издание...